Херманса го прегръща повторно и сълзите й се смесват с неговите.

Той посяга, за да изтрие с ръка сълзите си, но с тях избърсва и чудната картина на видението си.

Всичко изчезва и се изгубва. Взорът,му блуждаеше по дъсчената стена и когато го отмести, видя пред себе си доктор Рохан, който се бе навел над него.

Драйфус се събуди. Той възкръсна от метежния сън на треската. Пак е нещастен пленник, заточен на една скала в океана. Бедният беше сънувал най-сладките мигове на своя живот.

— Тъй, бедни мой приятелю — чу гласа на лекаря. — Кризата мина благополучно — треската е победена. Вие сте спасен.

— Спасен?…!

Действително ли е спасен, за да се възвърне към живота, който е много по-ужасен, отколкото самата смърт?

За да усили страданията ли, изпраща Бог тази ужасна треска върху клетите затворници, или това са неговите ангели, които слизат от небето по скалистите пустини на морето, в преизподнята на мъките и страданията, за да отнесат нещастниците чрез сладки сънища в безкрайното царство на бога?!

И треската беше едно средство на провидението. Тя освобождава, избавя, счупва оковите, с които хората оковават близките си!

Драйфус, обаче, щеше да страда и занапред!

Най-голямата болница в Париж е болница „Дом божий“. Тази внушителна сграда се намира в центъра на града, до общината и катедралата „Нотр Дам“. Тя събира няколко хиляди болни. В тази болница се намират най-прочутите лекари и всички необходими инструменти за трудните операции, които се правят.

Професорите от Медицинския факултет водят там студентите си и нагледно им показват това, което им предават.

Болните не плащат нищо, въпреки че са лекувани от най-прочутите лекари. Но много често трябва да заплатят с нещо по-скъпо от парите. И това се отнася най-вече до болните жени. Те трябва да показват телата си на учениците.

Много често страдат повече от срам, отколкото от самата болест. Случвало се е понякога някои момичета да са умирали по време на научен преглед. Но това не се случва само в голямата парижка болница „Дом божий“, но и във всички европейски болници.

В стая номер дванадесет лежаха само двама болни, въпреки че имаше около двадесет легла. Болните бяха две жени. Както изглеждаше, те бяха тежко болни и имаха нужда от внимателна прислуга, затова навярно ги бяха отделили от останалите пациенти. Милосърдна сестра седеше между двете легла и наглеждаше ту едната, ту другата, като ги утешаваше с благи и набожни думи.

Над всяко легло имаше по една металическа табличка с номер. Над едното легло номерът беше седемдесет и осем, а над другото — четирдесет.

Болната с номер седемдесет и осем беше много обезобразена и имаше ужасен вид. Изглежда, че нещастницата някога е била много красива. Виждаше се, че доскоро е имала всички женски прелести, с които е могла да плени мъжкото сърце. По обезобразеното й лице се виждаше, че неочаквано ужасно нещастие е разрушило някогашната й красота. На главата й имаше голяма, почти два пръста широка бразда от страшна, едва зараснала рана.

Лицето й беше обезобразено и от друго. Веждите и миглите й липсваха. От лявата страна липсваше голямо парче кожа, а косите й бяха съвсем опърлени. Виждаха се следи от големи рани по ръцете, гърдите и краката й. Цялото тяло на нещастната беше покрито с грозни белези.

Когато преди няколко седмици донесоха тази жена в болницата, лекарите се съмняваха дали ще оживее. Четиридесет дни лежа на гумено легло като пребита и никой не предполагаше, че ще остане жива. Освен това я тресеше силно и непрестанно бълнуваше. Лекарите мислеха, че жената е полудяла, тъй като им казваше, че се нарича Помпадура. Това беше името, с което я знаеха парижките престъпници.

Помпадура вече се чувстваше добре и можеше да се разхожда свободно из стаята. Скоро щяха да я изпишат и тя очакваше с безпокойство часа, когато ще излезе от болницата и ще отиде между хората.

Защо не й даваха огледало? Беше ли се изменила. Защо сестрата винаги отбягваше да й отговори когато я питаше дали са й останали белези по лицето? Може би широката бразда на лицето я загрозяваше. Дали този белег намаляваше красотата й?

Помпадура нямаше понятие, колко страшно беше лицето й и колко грозна изглеждаше. Но тя все пак завиждаше на болна номер четиридесет, която беше в същата стая.

Това момиче беше красиво и неговата красота пленяваше всеки, който я погледнеше. Това мило същество беше дошло по особен начин в болницата. Самият главен лекар го беше завел там. Старият господин минаваше със своя файтон по улица „Наполеон“, гледаше през отвореното прозорче и се радваше на хубавия пролетен ден. Неочаквано чу силен трясък и дрънчене на стъкла и видя, че от горния етаж от отсрещната къща една жена падна на тротоара.

Докато кочияшът спре конете, файтонът беше подминал няколко къщи. Старият господин скочи пъргаво и забърза към пострадалата. Като видя момичето обляно в кръв; старецът се уплаши. Въпреки това, то не беше загубило съзнание.

— Махнете ме по-скоро оттук, за Бога — помоли тя главния лекар. — Господине, моля ви, отведете ме от тази страшна къща.

С помощта на кочияша старият лекар занесе ранената във файтона и побърза към болницата „Дом божий“. Там прегледа красивото момиче и намери, че беше ранено в главата и беше счупило лявата си ръка. Имаше и голяма рана на бедрото си.

Вярвам, че уважаемите читатели ще се сетят, че това бе Павловна, дъщерята на нещастния княз Мирович.

Тя също беше по-добре. Раните по главата и ръката й бяха зараснали и тя можеше вече да напусне болницата, ако раната на бедрото й се беше оправила.

— Моля ви се, сестро, дайте ми огледало — изплака Помпадура. — Не мога да живея повече в неизвестност. Искам да видя дали съм се изменила по време на боледуването. — Нямам в себе си огледало — отговори сестрата. — Не мислете, дъще, за това, а за неща, които се отнасят: до вашата душа. Аз искам да бъда красива както по-рано, креди, да ме сполети нещастието — отговори Помпадура. После махна на сестрата да се доближи до леглото й.

— Сестро — пошепна Помпадура, — изпратихте ли писмото, което ви дадох преди три дни? Мисля, че знаете кое писмо.

— Писмото за граф Естерхази ли? — запита сестрата.

— Да — отвърна Помпадура. — Още същия ден.

Набожната сестра отговори много тихо, но въпреки това Павловна чу името Естерхази. Какво общо имаше обезобразената с граф Естерхази, когото Павловна ненавиждаше повече от дявола? При мисълта, че може някога да срещне този мерзавец, момичето потрепера. Помпадура и сестрата не забелязаха безпокойството на Павловна. Двете жени продължиха разговора си.

— Не е ли дошъл отговорът? — запита обезобразената жена.

— Не, ако имаше, щях веднага да ви го донеса…

— О, злобен мъж — изстена Помпадура,;— той нито веднъж не ме посети в болницата. Изглежда, че, желае да умра. Сигурно е харесал друга — онова невинно селско момиче, което срещна в онази проклета къща в Белмари. — Като видя, че сестрата се занимава с Павловна, тя сви юмруците си и продължи да си говори сама.

— Граф Естерхази, ти си въобразяваш, че можеш да ме захвърлиш; мислиш, че ще можеш да ме от ритнеш като някаква пачавра. Не, лъжеш се. Ще видиш с кого имаш работа. Бях твоя вярна приятелка, робиня, обичах те и те обичам и сега, ала ще стана демон и твоя най-върла неприятелка.

Сестрата съзря, че днес и двете пациентки бяха,необикновено развълнувани и разстроени. За да ги утеши гя взе библията, седна между двете легла и задочна да чете на болните.

Но сестрата не чете дори четвърт час и на вратата се похлопа. В залата дойдоха четирима болнични служители. Един от тях показа записка и каза:

— В големия салон чака професорът, около Четиридесет студенти. Имаме заповед да заведем горе номер четиридесет.

Милосърдната сестра трепна и страните й се зачервиха.

Сетне хвърли съжалителен поглед към Павловна и дълбоко въздъхна.

— Дете мое, професорът желае днес за последен път да те прегледа, затова трябва да ви занесат в големия салон. Не се страхувайте и помнете, че нечист е само този, който окайва душата си.