— Наталия, моя Наталия! Пресветата Богородица е чула молбата ми!

След това се сгромоляса при стълбата, до която бе застанала.

Павловна извика за помощ.

Няколко набожни руснаци бяха наобиколили припадналата и я вдигнаха. Старият клисар също се притече на помощ.

— Тази госпожа ми е позната — каза той, — тя често идва на църква. Файтонът й я чака пред вратата. Нека някой отиде и повика слугата й. Това е госпожа Фон Ла Бриер, жената на парижкия градоначалник.

Павловна излезе от църквата. Момичето помисли, че нещастната е душевноболна и за това й се бе привидяло изгубеното й дете.

Княгинята си обеща, че всеки ден ще се моли за нещастната жена.

Четири седмици вече капитан Драйфус пъшкаше в ужасната тъмница.

Положението на нещастника се бе влошило.

Представителите на свободолюбивата френска република се бяха разпоредили да се окове капитан Драйфус във вериги.

Наистина синджирът бе достатъчно дълъг, та можеше свободно да се разхожда из килията, но мисълта, че му бяха отнели последния остатък на свободата и го бяха оковали като някакъв звяр, съвсем съкруши неговия дух и го направи още по-отчаян, отколкото беше по-рано.

Тресеше го и това увеличаваше мъките и страданията на нещастника.

Всяка вечер го тресеше. Треската го мъчеше цяла нощ и едва на разсъмване го оставяше за малко. Болките и безсънието съвсем го изтощиха.

Драйфус беше помолил управителя да му изпрати лекар, но човеколюбивото началство на френската република не удовлетвори молбата на затворника. Черният майор му каза, че правителството няма излишни пари, за да плаща на лекари за болни шпиони и че треската и без лекар щяла да мине.

Нещастникът се мъчеше без да има надежда, че състоянието му ще се подобри. Драйфус лежеше на леглото и пъшкаше. При всяко движение синджирите издаваха ужасни звуци. Челото му гореше в огън, в главата му сякаш бушуваха адски пламъци. Тялото му се тресеше от силна треска, крайниците му тежаха като олово.

Най-ужасното бяха страшните видения, които го довършваха. Нещастникът се бореше в треската си със страшни и отвратителни изроди. Струваше му се, че някаква огромна змия се увива около врата му. Отвратителната глава се доближаваше до него. Горещ дъх достигаше до лицето му.

Главата на тази змия приличаше на лицемерния му приятел Естерхази. Драйфус силно удряше с ръце това видение. Изтощително се бореше с него. В един момент сграби отровното му тяло с ръка и се опита да го удуши, но изведнъж изродът се изпари и изчезна.

Болният се събуди, плувнал в пот, а сърцето му силно туптеше. Драйфус вдигна глава и се ослуша:

— Това сън ли бе?

Долу под пода на неговата килия се чуваха глухи удари.

Затворникът бавно стана. Отиде към мястото, откъдето идваха ударите. Капитанът клекна на пода и сложи ухо на влажните изгнили дъски.

Не беше сън. Все по-ясни ставаха ударите, те бяха от човешка ръка.

Косите на бедния капитан настръхнаха. Той се разтрепери. Като се посъвзе и събра сили, реши да открие какви са тайнствените звуци. Клекна и потропа четири пъти по пода. В отговор изтрополиха четири удара.

— Долу трябва да живее някакво човешко същество — каза си Драйфус, — то чува, мисли и отговаря. Навярно е някой нещастник, който е принуден да живее в още по-дълбоко подземие от месец.

Тази мисъл разтърси душата на бедния капитан.

— Чуй, Боже, молитвите и сълзите му и изпрати другар, с когото да сподели самотата си и така по-лесно да прекара часовете на нещастието си.

Драйфус искаше да разбере кой е в подземието.

— В името Божие — извика той, — кой си ти там жив погребан?

В отговор бе тишина. След малко един глух глас отговори:

— Говори ти един нещастник, който не е виждал човешки образ от петнадесет години.

Драйфус се стресна. Този глас не приличаше да е на жив човек, а по-скоро идеше от царството на мъртвите. Но той събра сили и извика развълнувано:

— Истина ли казваш, нещастнико, и ако е така, то какво престъпление си извършил, че жив са те заровил и!

Горчив смях се чу под пода:

— Какво престъпление съм сторил ли? — отвърна гласът. — Ще ти кажа, когато дойда при теб.

.— Нима е възможно да дойдеш при мене? — запита капитанът.

— Да. Цели седем години съм стъргал варта от тавана с ноктите си, докато успях да пробия пода на твоята килия. Да, цели седем години, цяла вечност за един самотен затворник!

— Бил лиси вече в моята килия? — запита Драйфус покъртен.

— Да — отвърна невидимият. — Често напусках безутешната си тъмна гробница, в която не прониква нито лъч светлина от животворното слънце Прекарал съм, непознати ми приятелю, много нощи в твоята килия, много пъти съм стоял край твоя прозорец и съм освежавал полуслепите си очи с благотворната лунна светлина. Стотици пъти съм подпирал уморената си побеляла глава на желязната решетка и съм гледал мрачните вълни на Сена, слушал съм шума на реката. Струваше ми се, че слушам мелодия от щастливата ми младост.

Печалният глас на този нещастник пленяваше все повече Драйфус. Бедният не мислеше вече за собствените си страдания, а за мъките на нещастния човек от подземието, където не проникваха лъчите на луната и слънцето. Сега той разбра, че има един човек на света, който е по-нещастен, изоставен и злочест от него. /

— Откога не си идвал в килията ми? — запита Драйфус.

— Повече от четири седмици — отвърна непознатият.

— Защо?…

— Страхувах се от тебе — отвърна гласът.

— Беше те страх от мен? О, Боже, и аз съм също нещастен затворник и аз съм жив заровен. Защо да се плашиш от мен!…

— Зная, чух въздишките ти, чух всичко, каквото ставаше в килията ти. Ти си капитан Драйфус. Чух твоите молитви, когато се молеше на Бога. Разбрах, че си невинен и че си добър човек. По-рано се страхувах от тебе, защото мислех, че са те пратили да ме убиеш.

— Нима ти се страхуваше от смъртта, нещастнико? — запита Драйфус зачудено. — Нима твоят живот не е хиляди пъти по-ужасен от блаженото умиране на тялото ти!

Непознатият извика с висок тържествен глас:

— Смъртта щеше да бъде за мене избавление, ако не бях сигурен, че един ден ще напусна гробницата си и ти ще видиш кой съм…

Капитан Драйфус стана от пода. Тръпки побиха тялото му, страх го обзе при мисълта, че едно тайнствено същество ще излезе от гроба и ще се яви пред него. Приближи се до прозореца. Едра пот ороси челото му, треска разлюля тялото му.

Имаше пълнолуние. Ярките лъчи на луната грееха по решетката и осветяваха пространството с бледата си светлина.

Времето течеше, но никой не се явяваше.

Драйфус взе да се съмнява в думите на невидимия. Помисли си, че нещастникът е луд и че това, което бе казал, е плод на болния му мозък. Изведнъж той се стресна. Нещо замърда под леглото му.

Дочу се необичаен шум, което показваше, че невидимият работи. Капитанът не отделяше погледа си от мястото, където трябваше да се покаже гостенинът.

Под леглото се появи едно лице, осветено от сребърните лъчи на луната, заобиколено от дълги бели коси. След него се измъкна мършаво тяло, облечено в сива, дълга и окъсана роба. Обитателят на гроба се надигна бавно и се упъти към стреснатия капитан.

Непознатият се спря пред Драйфус.

— Нека да погледам лицето ти — каза тайнственият човек и впи погледа си в лицето на капитана.

Това същество гледаше ненаситно красивите мъжки черти на нещастния затворник.

— Наистина, така изглежда човек — каза най-после гробният жител. — Има вече десетилетия, откакто не съм виждал човешки образ!

Драйфус също гледаше с внимание чертите на непознатия. Мина му през ума, че той някъде е виждал това лице. Но къде, къде беше виждал тази силно издадена брада, тези проницателни очи и дълги черни вежди? Къде беше виждал тази волева уста, това високо чело и тези дълбоки бръчки, издаващи решителност.

Той си спомни. Беше виждал този римски образ върху хиляди и хиляди предмети, изработени от ръката на художник, изсечен върху мрамор, злато, сребро и бронз.