— Сега да не отиваме толкова далеч — възпря го Латур. — Кажете ми колко ще получавам, ако ме наемете за моряк на парахода, а Роберт като юнга?

— Ето ви един договор — извади от джоба си разни сгънати хартии Сириус Сенегал. — Ето и един за Роберт. Прочетете ги добре, няма да останете излъгани. Каквото ви е обещано, това ще получите. Само по отношение на парахода, с който ще пътувате, ще трябва да ви кажа няколко думи.

— Както виждам в договора — намръщи се бившият клоун, — параходът, за който искате да ни ангажирате, носи неприятното име „Черната Мария“. Не можаха ли да му намерят друго име?

— Въпросът с този параход стои малко по-различно — изрече замислено Сириус Сенегал като изпусна голямо кълбо дим от късата си луличка. — Мислите ли, че щях да дойда чак в Париж, за да търся от улицата няколко момчета, ако не беше трудно, дори невъзможно да се намерят измежду професионалните моряци няколко души за „Черната Мария“? Но знаете ли, повечето матроси са глупави като тюлени и суеверни. Те не биха дошли на борда на „Черната Мария“, дори ако им давах петорно повече пари.

— Защо? — попита Латур. — Името не може толкова да ги плаши.

— Не, плаши ги предназначението на „Черната Мария“.

— Да не се занимава с пиратство?

— Глупости — изръмжа Сириус Сенегал. — Пиратството вече го няма. Не може да се върши добра работа по океана. Обаче вие имате право. На борда на „Черната Мария“ има разбойници, само че те са с белезници на ръцете и лежат в най-долното помещение на парахода.

— Не ви разбирам.

— Веднага ще ме разберете. С две думи казано, „Черната Мария“ е депортационен параход, т.е. той пренася нещастниците, които тук осъждат на по-късо или по-дълго заточение във Френска Гвиана. Или пък, ако искате да знаете още по-точно, и за Дяволския остров. Че пътуването с такъв параход не е удоволствие, се разбира от само себе си. На борда му има доста мизерия и тегло. Човек трябва да има нерви като въжета, за да може да гледа ужасните страдания на затворниците. Ех, моряците биха го понесли, тъй като тях не ги засяга, но те са много суеверни и си въобразяват, че такъв параход, рано или късно ще бъде настигнат от божието наказание и ще потъне заедно с хората и мишките. Те се плашат от „Черната Мария“ не по-малко, отколкото от „Летящия холандец“. Смята се за нещастие, когато параход я срещне в открито море. Но това няма защо да ви безпокои, вие ще получавате парите и ще си гледате работата, пък и между нас казано, като отидете веднъж до Южна Америка и се върнете обратно, ще спечелите толкова пари, че няма да имате повече нужда от „Черната Мария“. Затова подпишете този договор и аз ще ви взема веднага с мене в Хавър. Ето ви предварителната заплата. Можете да я вземете веднага. А сега да изпием още по чаша.

Латур повика Роберт в един ъгъл на стаята и го попита дали не се страхува от този човек и от страшния параход.

Момчето поклати глава:

— Чичо Латур, за нас сега е най-добре да се махнем за известно време от Франция. Дали параходът се казва „Черната Мария“ или има някакво друго име, не е важно.

— Ти си умно момче — бившият клоун потупа момчето по бузата. — Ще се справиш с живота.

— Нали съм Естерхази — пошепна Роберт с гордост.

Те се върнаха при масата и подписаха договорите. След това прибраха парите, които получиха като аванс, и след половин час напуснаха хана заедно с параходния агент Сириус Сенегал, за да отпътуват със следващия влак за Хавър.

„Черната Мария“ се намираше доста далеч от хавърското пристанище, там, където морето вече се чувства и вълните са високи и бурни. Депортационният параход беше готов да отплава. От грамадните му комини се издигаха облаци дим. Котвите му бяха вече вдигнати, но въпреки това капитанът беше получил заповед да чака още един пътник.

Най-сетне на брега, на специално поставения стълб, се издигна черен флаг, сигнал, че очакваният пътник е пристигнал. Капитанът се обърна към кормчията:

— Вземете трима-четирима моряци и слезте на брега. Та има една важна затворничка, която трябва да бъде пренесена на Дяволския остров. Подпишете квитанциите на войниците и се върнете колкото може по-бързо със затворничката, за да успеем да излезем в открито море. Страх ме е, че ще излезе буря, а не бих желал тя да ни завари близо до сушата. В открито море „Черната Мария“ може спокойно да бъде блъскана от вълните и нищо няма да й се случи, но толкова близо до скалите на френския бряг е опасно.

Кормчията кимна с глава, погледна сивото небе и се съгласи с началника си. Спусна една лодка и заедно с трима моряци скочи в нея. Тъкмо преди да потеглят, се сети, че може да му потрябва и едно момче за свръзка и извика:

— Роберт, юнгата, да дойде с нас. Бързо, че нямаме време.

;: Роберт се спусна сръчно по въжената стълба и скоро бе до кормчията в лодката, която се клатушкаше като черупка.

— Готово! — изкомандва кормчията. Въжетата бяха откачени, греблата заработиха и малката лодка се спусна през вълните.

След четвърт час беше вече на брега.

Тук на завет зад една скала стояха офицер и четирима войници, а в средата им се намираше жена, облечена в сивата униформа на затворниците от „Сен Лазар“. Лицето й не можеше да се види, тъй като тя го закриваше с голяма носна кърпа и не поглеждаше никого и нищо… Офицерът подаде мълчаливо лист хартия. Това беше удостоверението, което капитанът на „Черната Мария“ трябваше да подпише, че е получил затворничката, която трябваше да откара на Дяволския остров. Кормчията сложи хартията на скалата и подписа документа, след като прегледа набързо съдържанието му.

— Значи двадесет години на Дяволския остров — промърмори той. — Осъдена за убийство. Страх ме е, че няма да се върне. Как се казва. Фернанда Турвил, само двадесетгодишна! Ако екваториалното слънце и треската я пощадят; все пак ще бъде четиридесетгодишна, когато отново ще има право да види хората и света… Ето ви документа, господин поручик. Свършихме, затворничката вече е моя!

Той се приближи до нещастницата, която още по-силно притисна кърпата до лицето си и й каза с малко ироничен поклон:

— Госпожо — или госпожице, не знам как собствено да ви наричам, бъдете тъй добра, да се качите с мен в лодката.

Затворничката се запъти бавно към нея. Без да погледне никого, тя седна на предното място. Моряците разгледаха нещастницата с явно любопитство. Роберт не можеше да се сдържи и да не я погледне крадешком. Но и той не успя да види лицето — кърпата го закриваше, а пък и жената беше навела ниско глава. Момчето искрено й съчувстваше. Това, което беше чувал за Дяволския остров, беше толкова страшно, че не можеше да разбере как хората не търсеха смъртта, като се хвърлят доброволно в морето, ами оставяха да ги завличат в този земен ад.

Лодката се отдели от брега. „Черната Мария“ изсвири и с това даде сигнал да побързат, защото беше вече време да отплава. Кормчията управляваше лодката и подканяше моряците да гребат, колкото може по-здраво.

— Седни до затворничката! — заповяда той на Роберт. — И си отваряй очите, защото нищо не се знае. Понякога тия ги прихваща да направят някоя морска баня и предпочитат студената вода пред горещината на Дяволския остров.

Роберт седна мълчаливо до нещастницата. Лодката бързо, пореше вълните, но едновременно с нея от брега се отдели ветроход, който като че ли се надбягваше с лодката на „Черната Мария“.

В него се намираха хората на Анри, които имаха за цел да спасят мнимата Фернанда и да я заведат на развратника, който я очакваше в Париж. Доста време преди лодката да стигне „Черната Мария“, ветроходът вече кръстосваше наблизо до нея. Това не направи впечатление никому, тъй като в Хавър винаги имаше доста любопитни хора, които искаха да видят парахода на престъпниците и наемаха някаква лодка, за да могат да присъстват на заминаването и да наблюдават всичко отблизо. Тъй че капитанът на парахода не обърна кой знае какво внимание на ветрохода и напрегнато следеше приближаването на неговата лодка, която му караше най-важната затворничка. Тя приближи „Черната Мария“, опря се о борда й. Спуснаха въжената стълба, за да може затворничката да се изкачи по нея. Беше се смрачило, нощта настъпваше. Хората долу в лодката изглеждаха като сиви сенки, особено облечената в сиво нещастница, която се изправи с нещо призрачно в себе си.