— Бъдете милостив, господин Бертулус — закърши ръце тя, — простете му този път, помислете си, той е ваш син!

Съдията я отблъсна сурово.

— Госпожице Риголет — сряза я строго той, — имайте добрината да се приберете в стаята си и не забравяйте, че вашите права се простират само върху домакинството. Това, което сега ще уреждам със сина си, няма нужда от намеса на трети лица.

Той заведе Фердинанд в една малка стая, която служеше за пушалня. Тя нямаше прозорци и се осветяваше през стъклен таван.

— Чакай ме тук, докато се разправя с лихваря, след това ще ти кажа всичко, което имам да ти казвам.

Младият студент се отпусна на коженото кресло. Лицето му изглеждаше изморено, очите му бяха мътни и неподвижни. Изведнъж беше загубил цялата си младежка сила и жизнерадост.

След няколко минути Бертулус беше пак при Питу.

— Да свършим набързо, господин Питу — отряза той. — Вие имате в ръцете си една фалшифицирана полица от сина ми, която е достатъчна, за да го компрометира, да го тикне дори в затвора, ако искате. Разбира се, това може да стане само, ако аз потвърдя пред съда, че подписът не е мой.

— Бихте ли наистина тръгнал против съвестта си, господин съдия? — попита дебнейки Питу. — Бихте ли си заклел, че сте подписал тази полица, бихте ли признал, че сте вършил с мен парични сделки?

Бертулус не отговори на този въпрос. Обаче в себе си призна:

— Не, не бих никога го направил. Предпочитам да пропаднем и аз, и синът ми, отколкото да излъжа пред съда!

Мълчанието продължи доста, докато съдията вземе решение:

— Аз мисля — каза той, — че работата няма да стигне дотам! Един Бертулус няма да излезе на съд срещу един Питу. Стойността на полицата е две хиляди и петстотин франка. Добре, ще ви дам пет хиляди, върнете ми я?

Питу мълчеше. Той гледаше с края на окото си полицата.

— Пет хиляди франка! — каза най-сетне той. — Много лесно искате да се отървете, господин Бертулус.

— Добре тогава, десет хиляди франка, но нито су повече. — Ако приемете моето предложение, ще ви платя веднага парите.

Питу се изправи и приближи до съдията.

— Господин Бертулус — изгледа го надменно той, — не давам въобще полицата за пари!

Беловласият човек, който в тази минута изглеждаше поне с десет години по-стар, се дръпна уплашено назад и погледна подозрително лихваря.

— Значи, не искате пари — промълви той. — Тогава искате друго нещо, какво е то?

— Много малко нещо, господин Бертулус. Хартия за хартия.

В очите на Бертулус се отрази пламъкът на някакво предчувствие.

— Говорете ясно, господин Питу — изрече сломено. — Обяснете ми открито какво искате от мен, за да ми върнете фалшифицираната от сина ми полица.

Питу погледна недоверчиво към вратата, сякаш да се увери, че не подслушва никой.

— Господин Бертулус — пошепна той, — у вас се намира делото на Естерхази. Към него са приложени известни телеграми и писма, с които единствено може да се докаже вината на майора.

— Разбира се — прекъсна го Бертулус. — Още днес писмата ще бъдат представени на Върховния съд и ще се определи денят, в който черният майор ще бъде осъден като фалшификатор.

— Този ден няма да дойде, господин Бертулус! — обяви Питу с нахална увереност. — Защото, нека ви кажа направо, в деня, в който преписката излезе от ръцете ви и бъде занесена във Върховния съд, аз ще направя публично достояние тази полица и всеки в Париж ще знае, че синът на почтения съдия Бертулус е фалшификатор.

— Подлец! — кресна старият човек. — Значи, такава била работата! Моят син е съблазнен да извърши фалшификация с мръсното намерение да се упражни натиск върху мен, да бъда принуден да предам доказателствата за виновността на Естерхази. А, господин Питу, сега разбирам всичко, сега знам, че вие сте само платено оръдие, посредник, който действа по чуждо поръчение. Аз познавам хората, които ви плащат за тази предателска дейност. Това са генерал Боазльо, полковник Анри, майор Пати дьо Клам и всички неприятели на отечеството, които искат да направят от Франция една страна без правда, без закон, без честност.

— Господин Бертулус — възпря го Питу, — ще ви запитам само още веднъж, искате ли да направим смяната? Ще ми дадете ли писмата и телеграмите, приложени към делото на Естерхази, срещу честта и живота на вашия син?

Ръцете на Бертулус стиснаха ръба на масата толкова силно, че тя изпращя, сякаш безчувственото дърво имаше сърце, което чувстваше скръбта на този стар, побелял човек. Предстоеше му страшен избор!

Но тази душевна борба трая само миг. Този човек не се нуждаеше от много време, за да намери истинския път, по който може да върви. С презрително движение той блъсна протегнатата с полицата ръка на Питу и кресна в лицето му:

— Вървете си. Напуснете веднага къщата ми и не прекрачвайте никога вече този праг! Но когато излезете на улицата и вашите съучастници напуснат тъмното скривалище, в което чакат, за да чуят резултата от нашите преговори и ви попитат: „Продаде ли старецът честта си, за да спаси безразсъдния си син?“, отговорете им: „Имало едно време един стар римлянин, който хванал синовете си, че участват в съзаклятие против отечеството си. Макар че обичал синовете си повече от собствения си живот, той ги изпратил на смърт, защото правдата била за него нещо по-висше и по-ценно, отколкото собствената му плът и кръв.“ Разкажете на цял Париж, господине, че съдията Бертулус прилича на този древноримлянин! Той ще остави сина си да загине, но няма да измени на правдата нито днес, нито когато и да било друг път!

С треперещи ръце Питу скри полицата в джоба си се измъкна като бито куче. Отдъхна си едва когато излезе навън и не виждаше вече гневното лице на стария съдия.

Бертулус с глух стон се строполи на пода. Изтощен душевно, той лежеше върху килима и прикриваше с ръце разплаканото си лице. Когато по-късно се изправи, приличаше на мъртвец.

— Всемогъщи Боже — изрече той с тих и мек глас, — ти, който виждаш сърцата на хората, знаеш колко страдах през този час и колко още страдам. Аз създадох този син, отгледах го от дете, закрилях първите му стъпки и се стараех да насадя в сърцето му всички добродетели и благородство. Но отровна роса падна върху нежния цвят и цветето се изроди. Аз трябва да го изкореня, защото съм длъжен да се погрижа това изродено цвете да не даде семе, за да не се увеличи този плевел в градината на моето семейство. Това ще разбие собственото ми сърце, ала по-добре е ние всички да загинем, отколкото един Бертулус да опозори името си.

Страшно решение се отпечата по лицето на стареца, който, олюлявайки се, излезе от стаята.

Старият влезе в спалнята си, където имаше писалище. Отвори едно от чекмеджетата му и с трепереща ръка извади оттам револвер. Погледна го с мътен поглед и дребна сълза бавно се отрони надолу по бузата в побелялата му брада. След това сложи револвера във вътрешния джоб на дрехата си. Две помещения го деляха от стаята, в която се намираше синът му, но той вървеше толкова бавно, като че ли му предстоеше дълъг път. Краката отказваха да му служат и той няколко пъти беше принуден да се подпре, за да не падне. А когато стигна пред вратата на малката пушалня, закри лицето си с ръка и простена като ранен. Ръцете му се отпуснаха тежко върху дръжката на вратата. Тя се отвори и Бертулус влезе. Фердинанд стоеше облегнат на срещуположната страна. Той представляваше символ на душевна мъка.

Буйната му руса коса падаше разчорлена върху челото му, безумна усмивка блуждаеше по устните му, връзката му се беше развързала и висеше от едната страна на бялата му яка, а очите му светеха с трескав блясък. Щом видя баща си, младежът трепна. Той сякаш предчувстваше, че го очаква нещо страшно. Бертулус застана в средата на стаята и спря задълго погледа си върху своя син, преди да го унищожи.

— Фердинанд — произнесе с мъка белокосият съдия, — ще ти кажа само няколко думи, но знай, че това причинява силна болка на раненото ми сърце. Ти му нанесе рана, която никога няма да заздравее. Знаеш колко те обичам, колко големи надежди възлагах на теб. Аз не можех да си представя старините без теб, моя обичан син, който трябваше да ми бъде радост и опора в дните, които аз вече не бих могъл да запълвам с предана работа. Днешният ден сложи край на всичко. Въздушните кули се сринаха изведнъж, сякаш насилствено разрушени от една безумна, но мощна ръка. Но да не говорим вече за мен, аз ще се справя, както мога с живота си. Дано само той не трае дълго…