— Вашият син, Фердинанд Бертулус!

Тих, но ужасен вик се изтръгна от гърдите на стария човек, сякаш сърцето му се беше разкъсало на части. Този вик означаваше крушение на целия му живот. И действително, до този момент Бертулус беше градил камък по камък, за да издигне една сграда, един паметник на честността и безупречния живот. Всеки камък беше труд, беше честност. А сега се бе намерил един Херострат, който подпали тази сграда и остави пламъците да я унищожат! Този Херострат, този човек, който подпали храма на фамилната му чест, беше собственият му син, кръв от кръвта му, плът от плътта му, неговият любимец, идолът на сърцето му, гордостта на неговия живот, надеждата за старините му.

Ала отчаянието на стария съдия трая само минута. След това внезапно хвана здраво гърбавия Питу за раменете, разтърси го и рече:

— Вие лъжете, господине, вие играете една подла игра, една мизерна комедия, която обаче, няма да завърши тъй, както си мислите. Вие искате да ме накарате да вярвам, че синът ми е долен фалшификатор… О, не, господине, синът ми е един Бертулус, той никога не би се забравил дотам, че да извърши фалшификация!

Студена пот изби по челото на Питу, когато видя страшното възмущение на стария човек. Той би предпочел да си прибере полицата и да избяга, но беше вече късно. Беше отишъл твърде далече в намислената от Анри интрига и трябваше да кара докрай.

— За Бога, господин Бертулус, не се вълнувайте толкова много — каза тихо той. — Ние сме двама мъже и ще съумеем да уредим тази работа. Ако полицата не е подписана от вас, значи, тя наистина е фалшифицирана, но такива фалшифицирани полици могат да се унищожат. Все ще намерим начин да се споразумеем. Всяко нещо на света си има своята цена. Аз ще искам, вие ще платите и това парче хартия ще отиде в огъня и ще стане на пепел, като че ли никога не е съществувало.

— Но то е съществувало — простена Бертулус. — Вие го видяхте, аз го видях…това е достатъчно… това е премного! Но аз все още се надявам, че тук има някакво недоразумение. Може би вие сте из маменият, господине, може би някой мизерник се е явил пред вас под името на сина ми, за да може посредством тази полица да измъкне от вас брилянтен пръстен?

— Разбира се, че знам. Той е подарен на малката Зизи от Латинския квартал. Можете сам да се уверите, господин съдия, че той блести сега върху белите пръстчета на хубавата гризетка.

— И купувачът на този пръстен ви каза, че се нарича Фердинанд Бертулус?

— Нямаше нужда да ми го казва, защото аз имам честта отдавна да познавам господин Фердинанд Бертулус!

— А! Може би сте сключвал с него и други парични сделки?

— Дребни полици, господин Бертулус. Всички младежи са такива. Те имат нужда от пари, бащите не им дават толкова, колкото им трябват…. боже мой, отде да вземат тогава, да крадат ли?

— От използването на лихварски пари до кражбата има само една стъпка — отвърна сурово старият съдия. — Кажете, господин Питу, това първата и единствена полица ли е, която носи моя фалшифициран подпис?

— Да, първата и единствената.

В това време някой почука на вратата. Бертулус побърза да отвори. Пред него стоеше госпожица Риголет, която със сълзи на очи му пошепна:

— Фердинанд току-що се върна! Бертулус трепна.

— Кажете на сина ми, че го чакам — изрече глухо той. — Нека дойде веднага. А вие — той се обърна към Питу — ще застанете зад тази завеса и ще излезете оттам, само когато ви повикам по име.

Гърбавият Питу се намери в небрано лозе. Той проклинаше в себе си Анри и цялата тази история. Съдията Бертулус беше човек, с когото не можеш да се бориш тъй лесно.

Но нямаше какво да прави. Беше започнал, трябваше да изкара играта докрай. След като прибра внимателно полицата, той се оттегли зад дебелата завеса, която се спущаше от едната страна на високия прозорец чак до килима. Бертулус се разхождаше из кабинета. Вратата се отвори и Фердинанд влезе. Той изглеждаше блед и недоспал, личеше си, че беше прекарал цялата нощ във весела компания. С пресилена усмивка се изправи пред баща си.

— Искал си да говориш с мене, татко — промълви смутено, като сучеше малките си руси мустачки. — Предполагам, че искаш да ми четеш наставление по повод на моето отсъствие от къщи тази нощ, но само си спомни, че и ти някога си бил млад. Впрочем, не е станало нищо страшно. Един от моите колеги издържа докторския си изпит и по този случай устрои тържествен гуляй. Не можех да отсъствам от него.

— Лъжеш! — се процеди от устните на Бертулус. Тази дума прозвуча с такава сила, че като куршум удари по челото нищо неподозиращия Фердинанд. Той се олюля и промени няколко пъти цвета на лицето си.

— Лъжец! — повтори съдията. — Връщаш се от свърталището на порока и не би трябвало да те пусна да прекрачиш прага на тази почтена къща, преди да си се пречистил наново. Госпожица Зизи е нечиста жена, тя живее в мръсотия и тегли в калта и ония, които дружат с нея.

— Татко, татко, ти знаеш…

— Да, всичко! — прекъсна го гневно Бертулус. — Зная и цената, с която си заплатил на тази безчестна жена за нейните милувки. Тази цена е наглед само един пръстен, обаче, всъщност тя е нещо много повече. Тя е твоята чест, твоят живот, самозабравил се, безразсъдни хлапако!

Фердинанд гледаше баща си с широко разтворени очи, той още не можеше да разбере смисъла на тези намеци.

Бертулус се силеше да бъде спокоен.

— Кажи ми — започна след няколко минути отново той, — с какво плати за пръстена, който подари на своята приятелка?

Никакъв отговор.

— Говори — настоя старият човек. — Тъй като не мога да предположа, че има в Париж такъв глупак, който да ти даде на кредит един скъпоценен пръстен, трябва да вярвам, че си го платил. Кой ти даде парите?

— Играх на карти, татко — отговори студентът, — и имах късмет, спечелих.

— Още една лъжа! Нито си играл, нито си спечелил… По-точно казано, ти си играл, но си проиграл честта си. Дал си полица срещу този пръстен!

— Всемогъщи Боже! — изуми се Фердинанд Бертулус. — Кой ти каза това, татко?

— Човекът, когото си излъгал с твоята фалшификация, ето този тук, лихварят Питу.

При тези думи Бертулус дръпна завесата и гърбавият Питу смирено направи няколко крачки напред.

Фердинанд изрида от ярост. Като стрела се спусна върху гърбавия, хвана го за дрехите и запенен от гняв изрева:

— Така ли държите на клетвата? Нали ми се заклехте във всичко свято, че няма никому да покажете полицата до деня на платежа, който съвпада с деня, в който ще си получа майчиното наследство! Обещахте ли ми това, господин Питу!

— Не, това не съм ви обещавал — отвърна евреинът, който с мъка си възвърна самообладанието. — Аз ви се заклех, че докато полицата е в касата ми, никой няма да я види. Е, кажете ми, намира ли се сега в касата ми? Не, тя е в ръцете ми, значи мога да я покажа комуто си искам.

— Мизернико! — процеди през зъби Фердинанд и отблъсна от себе си Питу като гнусен червей. — Нека животът ми тежи на съвестта ти!

— Лихварска клетва! — промърмори Бертулус. — Той е излъгал, обаче, това не смекчава неговото престъпление. Значи, ти признаваш — обърна се към сина си, — че си подписал моето име върху полицата?

— Да, татко — пошепна нещастният младеж. — Направих го, бях заслепен, аз бях луд в момента, когато го направих… Той ме съблазни… оня човек там, татко, заклевам ти се в паметта на майка ми, сам ми сложи перото в ръката.

— Това е лъжа! — намеси се надуто Питу. — Надявам се, господин съдия, че няма да повярвате на това момче, след като преди малко два пъти ви излъга най-нахално.

— Мълчете, не заставайте между мен и сина ми. Това, което ние двамата, господин Питу, има да уреждаме помежду си, скоро ще свърши. А ти, Фердинанд, ела с мен.

Младият студент не посмя да се противопостави на заповедта на баща си, макар ида четеше по лицето му, че той готви нещо страшно.

Бащата и синът напуснаха стаята. Когато излязоха в коридора, срещу тях се спусна, обляна в сълзи, добрата стара госпожица Риголет.