Младият барон наведе къдравата си глава и целуна Павловна с гореща и искрена любов.

Мирович и Естерхази бяха свършили играта. Князът остави картите си с разтреперани ръце. Черният майор прегледа листа, където бяха отбелязани печалбите и загубите и го даде на княза.

— Длъжен съм ви хиляда франка — каза Мирович с хриплив глас. — Тъкмо хиляда — ето ги!

Той сгъна фалшивата банкнота и я тури небрежно в кесията си. После Естерхази се огледа из стаята и като се увери, че бяха сами с княза, каза:

— Княз Мирович, аз обичам вашата дъщеря Павловна и съм напълно уверен, че ще я направя щастлива. Желаете ли да поверите съдбата на дъщеря си в моите ръце?

— Граф Естерхази, бъдете мой добър зет — беше отговорът — и щом Павловна ви обича, аз на драго сърце ще ви благословя.

— Благодаря ви, княже — възкликна Естерхази и мрачното му лице засия. — Никога не ще се разкаете за избора си. Но извинете, всичко трябва да бъде ясно като между честни хора, затова искам да ви попитам нещо важно.

— Ако е за зестрата на дъщеря ми — прекъсна го Мирович, — тя има около четири милиона рубли, които ще се изплатят в деня на сватбата.

Графът сложи ръка пред очите си, за да скрие възторга си, когато чу думите на княза.

Мирович стана, отиде до музикалната стая извини се пред барона и извика Павловна. Момичето се доближи до баща си със зачервено лице и развълнувани гърди.

— Павловна, дете мое — каза Мирович с любезен глас, — преди няколко минути господин граф Естерхази поиска ръката ти. Надявам се, че ще приемеш да станеш негова жена!

— Не, татко, не мога — изохка момичето. — Аз обичам друг и преди малко се сгодих за него.

И преди изненаданите мъже да успеят да продумат, тя отиде в музикалната стая и се върна с Емил.

— Този е моят избраник. Обичам го и нему ще принадлежа. Естерхази побледня. Скръцна със зъби, поклони се, смотолеви няколко поздравителни думи и напусна стаята. Черният майор се спря още веднъж на стълбището и погледна злобно към къщата.

— Още не се намирате пред олтара — изрече тихо той, — и това никога не ще стане. Вие никога няма да се съедините. Черният майор не позволява на никого да взима това, което принадлежи на него. Павловна ще бъде моя, ако е необходимо и кръв ще пролея!

В същото време горе, в стаята, князът хвана ръцете на влюбените и ги съедини.

— Бароне, давам ви най-ценното си на света — промълви той, — моята дъщеря. Пазете я като очите си!

— Обещавам ви, заклевам ви се! Мирович погледна настрана.

— Колкото се отнася до зестрата на дъщеря ми…— продължи той, — то ще…

— Не говорете повече за това, княже — възпря го благородният младеж. — Не нарушавайте този свят час. Аз обичам Павловна даже и ако е в просешко облекло. Нейната любов за мене е по-скъпа, отколкото всичките богатства на света.

Нощта забулваше Сена. Нейните вълни приличаха на тъмни сенки, които се движеха над безкраен гроб. Реката от няколко дни прииждаше. Големите дъждове бяха увеличили водите й.

Една лодка се носеше надолу по течението. Около полунощ тя премина деветте моста над Сена и се отправи край брега, към оная част на града, гдето се намираше военният затвор. Двама души седяха в лодката — един мъж и един младеж — облечени като рибари. Главите им бяха покрити с големи шапки, ботушите им бяха толкова високи, че стигаха до бедрата им.

Младежът имаше бяло, нежно лице. Под блузата му се очертаваха формите на гърди и по тях се познаваше, че бе преоблечена жена.

Това бяха Мъртвешката глава и Помпадура, които гребяха с дълги гребла.

— Аз трябва да освободя Равелак от затвора — каза Мъртвешката глава на жена си. — Той ми е необходим като насъщни хляб. Не обичам да проливам кръв, защото лесно мога да стигна до бесилката, а Равелак се впуска сляпо във всичко. И за най-мъчната работа не иска голямо възнаграждение…

— Знаеш ли точно в коя килия се намира той? — запита Помпадура.

— Узнах го по един хитър начин — рече Мъртвешката глава. — Преоблякох се като старец и посетих свещеника на затвора. Казах му, че съм баща на Равелак и че съм дълбоко наскърбен от лошите дела на сина си. Разпитвах го постепенно, докато разбрах че Равелак се намира в тъй наречената „мъртвешка килия“, която има прозорец към реката. Така скроих моя план.

В тъмнината се очерта грамадният затвор, който се намираше до самата река.

Престъпниците закараха лодката до средата на Сена. Мъртвешката глава показа с пръст прозорчето, зад което пъшкаше нещастният капитан Драйфус.

— Там е нашият приятел Равелак — посочи той, — надявам се утре по това време птицата да изхвръкне и гнездото да остане празно.

Мъртвешката глава докара лодката на двадесет разкрача от затвора. После взе да сваля високите ботуши, съблече блузата и остана по трико.

— Не е май много приятно да се къпеш в студена вода — каза той на Помпадура, — но човек прави всичко, за да спаси приятеля си.

— Можеш ли да плуваш добре? — запита го Помпадура тихо.

— Смятам, че съм най-добрият плувец в Париж — отвърна грозният мъж, — обаче има друга опасност! Помпадура, погледни нагоре.

Престъпникът посочи с ръка тъмничната стена.

Младата жена погледна към посоченото място и видя няколко войници, които бяха на стража по покрива на затвора.

— Трябва да се пазим от тях — отрони Мъртвешката глава. — Ако войниците видят лодката и мене във водата, тогава непременно ще стрелят. Пушките им са винаги пълни. Има и малък топ на покрива.

— По дяволите — извика Помпадура, — нямам намерение да рискувам живота си за Равелак. Свърши работата си и да се махаме оттук.

— Ти можеш да се отправиш спокойно към отсрещния бряг, за мене е лесно да преплувам реката и в студената вода!

Мъртвешката глава се наведе и взе от дъното на лодката завито в мушама пакетче, после попипа гърдите си, като че искаше да провери дали там се намира някакъв скрит предмет.— Прощавай, красива Помпадура, — извика той на жена си, — не мисля, че ще останеш без време вдовица, извършвал съм и по-мъчни плувания от това.

После той се спусна тихо във водата. Едрото му тяло се покри от вълните на Сена. Помпадура го изгледа злобно, което показваше коварните желания на младата жена.

— Дано удар да го порази в студената вода — закле го тя, — и да се освободя от него, да не търпя вече мръсните му ласки. Но е жилав и още много ще тегля с него.

Мъртвешката глава пореше водата със здравите си ръце, като внимаваше да не излиза много на повърхността. Плуваше повече под водата, подаваше се само за да поеме въздух. Черното му тяло едва се виждаше сред вълните на Сена. Нощта бе тъмна и войниците не го виждаха. Помпадура, която се движеше с лодката към отсрещния бряг също едва го забелязваше.

Престъпникът беше стигнал до стръмната стена на затвора, където се удряха вълните на Сена. Мъртвешката глава се мъчеше да се захване някъде, но не сполучи. Ръцете му се плъзгаха по гладката стена и трябваше да подскача нагоре, за да се хване за решетката на прозорчето.

Мъчеше се да намери опора поне под водата. Скоро успя да пъхне крака си в някаква пукнатина на стената.

Престъпникът се опита да погледне в тъмната килия. Видя човек да лежи на леглото от слама.

— Червеното куче спи — каза си той, — като ме чуе, че работя, ще се събуди.

Залови се за работа. Всеки миг беше скъп за него, защото освен че се страхуваше да не го видят стражите, но и му бе много неудобно да се държи така. Извади предмет, дълъг като молив, на края на който се намираше малък диамант. С него той безшумно изряза правоъгълно парче от стъклото. После Мъртвешката глава разгъна ленен парцал, намазан от едната страна с катран, който също бе скрил в пазвата си. Покри с него изрязаното място от стъклото и го натисна навътре. Парчето падна с лек шум.

— Равелак — извика той с хриплив глас, — събуди се!

Рихтер извика още един път:

— Равелак, аз съм, слушай, искам да ти кажа нещо! Не последва никакъв отговор.