Моля ви, госпожице — каза Мирович, като стана от стола и падна на колене пред Алиса, — дайте ми двадесет и четири часа срок, докато свърши венчалният обред на дъщеря ми с граф Естерхази. Кълна ви се, тогава, кълна ви се в спомена за любимата ми Катерина, че ще се предам сам на полицията… Вие сега знаете историята на моя живот, съмнявате ли се още, че аз, Михаил Панин, не ще удържа на думата си?

Алиса се наведе над коленичилия. Тя сложи ръката си на побелялата му глава.

— Станете, Михаил Панин — каза тя, — аз ви вярвам. Давам ви двадесет и четири часа, за да се предадете сам на полицията. Това, ще смекчи наказанието. Ще ви дам добър съвет, княз Михаил Панин — разкажете всичко на съдиите, което разказахте на мен. Тогава наказанието ви за убийство не ще бъде толкова тежко, а колкото до другите престъпления — те са покрити с давност.

Мирович заплака и целуна края на Алисината дреха.

Мнимият княз не занесе куфара с мъртвеца у дома си. Остави го в големия шкаф в стаята и го заключи. Той изгаси лампата и излезе. Без да подозира нищо, мина край стария просяк, който седеше на камъка и спеше.

Разсъмваше се, когато Мирович влезе в двореца си. Старият просяк го следваше.

Когато князът влезе, просякът нае файтон, показа малката си картичка и заповяда да го закарат в къщата на градоначалника господин Фон Ла Бриер.

Просякът съобщи кой е и разпореди да се събуди градоначалникът. Господин Ла Бриер остана изненадан, като го видя.

— Господин Питу, човек едва може да ви познае — каза той, — какви новини ми носите?

— Моля ви, разпоредете да се арестува един човек — каза гърбавият Питу.

— Да се арестува? Кой?

— Княз Григорий Мирович.

— Вие полудял ли сте? Искате да арестувате руснака?

— Да, господин началник — отвърна Питу, — този княз Григорий Мирович е фалшификаторът, когото от няколко седмици търсим.

Курт Валберг и младата красива кубинка живееха от няколко седмици в Лондон, където между четирите и половина милиона население не им бе трудно да се укрият от преследването на полицията.

Валберг си мислеше, че още го издирват, той не знаеше че вместо него арестуваха клетия барон Емил фон Пикардин, на когото беше заел червената наметка.

В предградието, близо до пристанището, което се населяваше от отрудените работници, Курт Валберг нае две стаички — една за него и друга за Долора. Двамата живееха заедно. Долора домакинстваше, грижеше се за Курт. Тя стана негова робиня, а той се грижеше за нея и се отнасяше като към сестра, довереница и приятелка.

Робиня, приятелка, довереница и сестра!

Колко привлекателни думи. Ала те не са достатъчни за едно женско сърце, което обича. Долора страдаше неизказано.

Курт Валберг бе единственият, когото искрено обичаше и комуто бе дарила моминското си сърце. Наистина той винаги беше ведър и любезен към нея, но между тях имаше стена, която ги разделяше. Те се хранеха заедно, говореха и четяха, а младият немец учеше момичето на разни знания, които той бе придобил чрез самообразование. Тя научи много работи, които дотогава й бяха непознати. Ала младежът охладня към нея. Той не й подаваше ръка, от очите му не бликаха страстните погледи и избягваше всичко, което можеше да му напомни за по-раншните им отношения. От ден на ден Долора ставаше все по-бледа. Тя не позволяваше на Курт да забележи сълзите й, а само когато оставаше сама си казваше:

— Знаех, че той никога не ще може да забрави моето безчестие. Ще ме смята недостойна за любовта си. И е прав. Аз бавно ще свърша и ще умра в краката му.

На първия етаж в къщата, в която живееха двамата, имаше трета стаичка, по-скромно наредена от стаите на Курт и Долора. Тя беше само с един прозорец. В нея живееше млада, красива, ала очевидно страдаща жена. Тя рядко излизаше и по цели седмици си стоеше вкъщи. Когато излизаше, винаги носеше голям пакет — неща, които предаваше, за да получи други за изработване.

Няколко пъти вече Долора срещаше по стълбите съседката си. Те се поздравяваха само с кимване и се разминаваха, без да си проговорят.

Една сутрин Долора чистеше в коридора шапката на Курт и си спомняше колко пъти е снемала тази шапка от главата му, когато тя е пречила да я целува. Девойката заплака.

— Защо плачете? — попита я кротко един глас. Уплашена Долора се обърна — съседката й стоеше зад нея.

— И вие ли, дете мое, сте нещастна? — продължи тя. — Ах, защо толкова много хора са нещастни? Но какво ви е? Не бих желала да ми доверите тайната си, ала този, който има такъв любезен и грижлив брат, като вашия, той не е самотен на този свят.

— Брат ли? — проплака Долора и хладни тръпки побиха тялото й. — Не, не, господин Валберг не ми е брат.

— Не е ваш брат ли? — каза тя. — Извинете тогава, аз мислех…

— Ние живеем като брат и сестра, приятел и приятелка, или като двама обични другари.

— Зная сега защо тъгувате! — прошепна непознатата. — Кажете ми, моля, как се казвате.

— Долора е името ми.

— А моето Клаудина. Желаете ли Долора, да станем приятелки?

— С удоволствие.

Момичето подаде ръка на бледата жена и тя силно я стисна. От този миг отношенията между двете съседки ставаха все по-приятелски.

В Лондон Клаудина се прехранваше с ръкоделие и шиене. Един ден Долора помоли съседката си да потърси и за нея работа. Тя се съгласи. С каква гордост момичето предаде една вечер на Курт десет шилинга, които бе припечелила през седмицата!

Тя отдавна се измъчваше, че не може да плаща поне част от прехраната и трябва да живее от средствата на Курт. Като узна как е спечелила парите, младежът се зарадва и усмивка се показа на устните му.

— Хубаво си направила — каза младежът на момичето, — но ти се грижиш за мене и аз трябва да те издържам. Ще сложа тези пари настрана. — Немецът седна на масата, зави парите в хартия и написа върху нея: „Това са парите, които Долора спечели по честен начин.“

Курт Валберг също се запозна с Клаудина и му бе приятно да разговаря с нея. Тази жена беше обходила половината свят и разсъждаваше зряло. Младият работник забеляза, че е нещастна и крие някаква тайна в сърцето си, затова й обръщаше по-голямо внимание, смятайки за свой дълг да утешава и помага на нещастните. Често вечер Клаудина, Долора и той се събираха и разговаряха и тогава артистката се развеселяваше, забравяше мъките си.

Стените на това здание, в което живееха бедни семейства, бяха тънки и всяка дума казана в съседната стая — особено нощем — се чуваше много добре. Долора чуваше как съседката й по цели нощи ридае и охка. Една вечер тя каза:

— Ах, да не бях го извършила, да не бях изпълнила ужасното отмъщение. Боже мой, ти знаеш, че се разкайвам, разкайвам…

Сутринта Долора каза на Валберг, какво беше чула през нощта. Тя го запита, дали не е по-добре да разкаже на Клаудина за чутото. Валберг поклати глава.

— Не — отвърна той, — не трябва да я безпокоим; има хора, които не обичат другите да знаят за техните грижи. Ако Клаудина се нуждае от утеха и от помощ, тя сама ще пожелае да сподели тъгата си.

Дойде Коледа. Съседите решиха да прекарат Бъдни вечер заедно. Долора купи малка елха и я.украси със свещи, позлатени ябълки, орехи и сладкиши. Всичко това — за да достави удоволствие на Курт. Малката стая грейна от светлината на свещите. Благоуханието на елхата и на восъчните свещи я изпълваше. Тримата стояха радостни около коледното дърво. Разменяха си малки подаръци.

Долора беше изработила на Курт красив портфейл, а на вътрешната му страна бе извезала със сърма буквите К. и В.

Тя се надяваше, че младежът ще й подари сърцето си, но уви! Курт я погледна в очите и каза:

— Благодаря ти, Долора!

Момичето се обърна и заплака. Клаудина я прегърна и я утеши. Тя отдавна бе разбрала отношенията на Долора и Курт…

След малко и тримата бяха около масата. Настроението лека-полека се подобряваше. Разговаряха по-увлекателно и по-весело от друг път. Говореха за мира, който Рождество Христово носи на християните. Двете жени слушаха с внимание. Курт извади вестник от джоба си, разтвори го и показа статия, написана с едри букви.