В същия ден, когато беше публикувано решението, в Сената се гласува предложение, с което се поднасяха хвалебствия и почести за гражданския кураж на Шьорер-Кестнер и на Трарйо и се нареди да се поставят бюстове на тези заслужили мъже във входната зала на Сената.

На втория ден парламентът гласува да бъдат пренесени тленните останки на Емил Зола в Пантеона, където се пазят останките на всички знаменитости на Франция.

Това бе извършено за мъртвите. Но какво беше сторено за живите?

Министърът на войната Етиен изработи два проекта, от които единият даваше на Драйфус чин командир на ескадрон, а вторият реинтегрираше в армията запасния полковник Пикар, повишавайки го в чин бригаден генерал, начиная от 10 юни 1903 година.

Мярката не беше напълно справедлива по отношение на Драйфус, който според познанията и курсовете, които притежаваше, випуска му и по чиновете, които бяха достигнали колегите му, трябваше да бъде произведен подполковник, начиная още от 1903 година.

Официалното приключване на делото на века, наречено Аферата Драйфус, беше награждаването на Драйфус със знака на Почетния легион. Церемонията по връчването на тази висока награда стана пред войските и по убеждението на правителството този акт трябваше да означава обратното на церемонията по разжалването.

Церемонията по реабилитирането беше командвана от бригадния генерал Жилен. Тя се извърши на 22 юли, в двора на Военното училище. Зрителите, малко на брой, които присъстваха на тази церемония, можаха да видят с какво вълнение се мъчеше Драйфус да се сдържа и как пред очите му се възкресяваше картината на изпитанието, което преди дванадесет години понесе на същото място.

Когато присъстващите съзряха на един от прозорците на училището силуета на генерал Пикар, избухнаха във викове „Да живее Пикар!“ Но новият генерал ги поправи: „Не, не! Да живее Драйфус!“ Така се потвърди в тази върховна сцена дължимото уважение на невинния офицер и мъченик и оня, който съдейства да се прогласи тази невинност като пожертва десет години от блестящата си кариера на воин.

Драйфус, върнал се в артилерията, беше в продължение на една година шеф на ескадрон в Ан-Денис, но след това напусна и се оттегли на 14 юли 1907 година, посвещавайки се изключително на възпитанието на децата си и на написването военни исторически трудове.

През 1908 година, когато присъства на церемонията по пренасяне останките на Зола в Пантеона, един журналист — Грегори, стреля по него два пъти, от които единият куршум се заби в рамото му.

Когато в 1914 година избухна Първата световна война, Драйфус изпълни дълга си, връщайки се в редовете на армията и през цялото време на войната непрекъснато участва в нея. На 26 септември 1918 година той беше произведен в чин подполковник.

Пикар, стигнал до дивизионен генерал, беше министър на войната в кабинета на Клемансо от 1906 до 1909 година. След падането на кабинета, Пикар е назначен за командир на Втори армейски корпус и умира на 19 януари 1914 година на 60-годишна възраст след падане от кон.

Естерхази под промененото име Воалмон води в Англия в продължение на двадесет години мрачен и изпълнен с мизерия живот. След като живя известно време в Лондон, той се оттегли в селото Харперден, където умря на 25 май 1923 година съвършено забравен от цял свят.

Хората, които през трийсетте и четирийсетте години на нашия век са били в зряла творческа възраст, а и тогавашните юноши, си спомнят голямата обществена възбуда, породена от „Аферата Драйфус“, аферата разтърсила не само Европа, но и целия цивилизован свят. С какво е ангажирало вниманието и пристрастията на хората „делото на века“? Коя е причината, благородно разгневила милиони, разделила цели нации на защитници и противници на капитан Драйфус?

Отговорите, както всички отговори на заплетени въпроси, не са еднозначни и лесни. От романа, който ти току-що прочете, уважаеми читателю, може би си останал с впечатлението, че заради подлостта и моралната нечистоплътност на граф Естерхази доблестният капитан Драйфус гни на Дяволския остров, позорно разжалван и обруган? Може би си помислил, че е просто нещастно стечение на обстоятелствата, фактът, че в края на деветнадесети век остатъците от Средновековието все още са действали осезаемо и неумолимо? Най-после, може би си решил, че неотменна част от човешката същност е подлостта, насилието, низките страсти и човешкото падение? Може би! Всички тези предположения, най-вероятно са част от отговорите. Но има и други, навярно по-съществени съставящи, за които трябва да се замислим, не само поради тяхната значимост, но и защото точно те биха могли да ни помогнат в намирането на изводите и доближаването до естествените човешки ценности, за които в различни времена се е говорило различно, но ценностите винаги са били с еднаква, твърде висока стойност.

Не е ли парадоксално, че точно във Франция, страната, създала Декларацията за правата на човека, се извършва такова чудовищно потъпкване точно на човешките права? Може би отговорът е „не“, ако си спомним, че почти по същото време бе създадено и едно друго френско творение — гилотината!

В навечерието на XX век обаче, там, където се зараждат основите на бъдещите човешки демокрации, покарват и кълновете на явления, които само няколко десетилетия по-късно ще се превърнат в страшни баобаби, чиито клони се сплетоха над Земята във вид на пречупени кръстове… Може би предчувствайки, че в съседна Германия ще се появят кафяви чудовища, издигнатите духовно люде на висок глас заявиха, че мракобесието, насилието, мъченията на тялото и духа трябва да останат в тъмнината на човешкото минало, ако човечеството иска да оцелее. Един от тези благородници на духа е писателят Емил Зола. Навярно днес прахът му почива в Пантеона не само заради книгите му. Гражданската му позиция, неговото мъжество стават предводители в борбата за тържеството на справедливостта. Неговата статия във вестник „JI’Opop“ (13 юни 1898 г.) е известна в цял свят. Ето я: