Той отиде до прозореца, погледна надолу и отстъпи уплашен назад.
Този мъж беше лекомислен, развратен, горещата му кръв и необузданата му страст го забъркваха в долни истории, но убиец той не желаеше да стане.
Преди да се опомни, някой потропа силно на вратата.
— Отвори! — викаха отвън разтревожени гласове.
— Ти, изкусителю на млади момичета, отвори!
От силните удари вратата се изкърти. Матийо и Алиса се втурнаха обезпокоени в стаята. Матийо се хвърли върху бледия като мъртвец мъж, хвана го за раменете и му извика яростно:
— Марсел Бернард, дайте ни момичето, над което искахте да извършите престъпление! Или вече го сторихте?
— Не — изстена Марсел, — нищо не съм направил, но нещастието…
Гласът му застина, той не можа да изрече най-ужасното.
— Кажете — заповяда му Матийо, — къде е момичето?
— Тя се хвърли от прозореца. Лежи долу обляна в кръв.
Алиса изпищя и се втурна към прозореца. Матийо я следваше, като влачеше със себе си и престъпника.
— Къде е, къде е — запита американката, — не я виждам.
— Тя лежеше там — извика Марсел с дрезгав глас, — вижте кръвта. Там лежеше, но сега е изчезнала.
— Навярно са я завлекли в къщата — извика Алиса и се спусна по стълбите, като че я гонеха.
Матийо блъсна Марсел на канапето, застана пред него със строго лице и каза:
— Марсел Бернард, аз от сърце съжалявам вашия баща, тъй като го почитам, както всички в Париж, но вие тласнахте едно невинно момиче към смъртта. Вие сте подлец и убиец!
Марсел изстена и покри лицето си с ръце.
— Вие не ще избегнете заслуженото си наказание — продължи Матийо Драйфус. — Аз като честен човек съм длъжен да съобщя на полицията и още днес ще бъдете арестуван.
— Изгубен съм, изгубен съм завинаги — прошепна Марсел отчаян. — Господин Драйфус, съжалете поне моята жена и стария ми баща.
Драйфус поклати строго и печално глава.
— Ако това момиче беше моя сестра — каза той, — може би щях да ви простя, но то е сираче и затова други ще решат това. Ще ви кажа само, че момичето, което желаехте да обезчестите по един зверски начин, е дъщеря на една от най-видните и влиятелни дами в Париж!
Марсел падна в несвяст на канапето. Алиса влезе в стаята. Американката беше бледа и дълбоко покъртена.
— Къде е Павловна — попита Матийо.
— Изчезнала е, няма я. Никой не знае къде е!
— Да, мистерия. Дано Бог помогне да не завърши печално…
9.
Марсел беше сам, когато дойде на себе си. Матийо и Алиса бяха излезли. Той стана от канапето, потри очи и чело. Мислеше, че беше сънувал, но не, изкъртената врата и строшеният прозорец показваха ясно, че това не беше сън, а горчива действителност. Марсел изстена глухо, после отиде до прозореца и погледна на улицата. Там се виждаше голяма локва кръв.
Марсел отново разтри челото си и се извърна от тази страшна картина. Значи, това не беше сън, а неоспорима истина! Развратникът Марсел стана убиец на едно благородно, невинно момиче. Най-лошото беше, че престъплението не остана в тайна. Имаше двама свидетели на злодеянието му. Матийо Драйфус и една непозната дама знаеха тайната му. Матийо Драйфус, този сериозен и смел човек, му беше казал, че ще го предаде на властта, за да бъде наказан. Този човек ще изпълни думите си.
— Ще ме арестуват — промълви глухо Марсел, — ще заведат срещу мене скандално дело, което ще съсипе мене и хубавото име на фирмата ни. Банкрутът става неизбежен и ние ще се опропастим. Неопетнената ни къща ще бъде посрамена и опозорена. Ала това не ще бъде най-лошото. Ще бъда осъден на строг затвор и ще трябва да лежа години в тъмница. Да чакам ли да ме хванат и да ме завлекат в затвора? — Марсел сновеше като луд из стаята.
Пулсът му биеше ускорено, а очите му светеха страшно.
— Не, не — рече си той. — Марсел Бернард не е тъй глупав, за да чака да му сложат въжето на врата. Той ще смогне да се откопчи от тази опасност. Ще избягам в Америка, там ще бъде моето убежище. Там ще започна нов живот — нов, свободен и честен. Но какво ще стане с жена ми? — запита се той. — Да я взема ли с мене? Но тя само ще бъде бреме, ще ми пречи. Баща й е богат, нека се грижи за нея. Така се пада на този скъперник. Помолих го преди няколко седмици да ми заеме стотина хиляди франка, а той какво ми отговори? Сега нека се грижи за дъщеря си. Но аз без пари не мога да замина за Америка! Трябва да си намеря пари, защото ще ме хванат. Колко имам у себе си?
Марсел извади портмонето от джоба си и преброи парите.
— Петстотин и осемдесет франка. Та те ще ми стигнат за два дни. Имам нужда поне от двадесет хиляди, за да се заловя с някаква работа в Америка. Надявам се, че ще мога да събера толкова пари. Ще отида в магазина на улица „Опера“, ще взема оттам брилянтите и ще ги занеса на Соломон Дулсети, който ще ми даде за тях сигурно петдесет хиляди и тогава ще мога да замина.
Той погледна часовника си.
— Четири часът е — избъбри той тихо. — След два часа всичко може да свърши. Ще отплавам за Хавър, а оттам за Лондон, където ще остана два-три дни и след това ще замина за Америка.
Марсел реши своята съдба. Оставаше му да осъществи намерението си, ала имаше нужда от енергия и смелост. Той отиде при огледалото, среса разрошената си коса, поправи яката и изкривената си връзка. После сложи шапката си, взе бастуна и излезе от стаята, като запя оперетна мелодийка. На стълбите неочаквано се сепна. Мадам Легуве бе застанала пред него и злобно го гледаше. Жената приличаше на фурия, очите й диво блестяха, лицето й бе посиняло от злоба, а зъбите й тракаха като на хиена.
— Нещастнико — извика тя, — ти ме хвърляш в блатото, но аз не знаех какво правиш горе в стаята. Мога да се закълна. Ще стоваря всичката вина върху тебе, защото не искам да лежа заради теб в затвора.
— Госпожо Легуве — каза Марсел кротко, — успокойте се. Всичко ще уредя и работата ще се размине. Знаете много добре, че съм богат, а с пари всичко може да се уреди. — Ще пусна цяла шепа наполеони на полицейския пристав и полицията ще си мълчи.
Мадам Легуве се умири и спря да вика, а още повече се успокои, когато Марсел пусна пет наполеона в ръката й. Тя се усмихна, сложи златните пари в джоба си и избъбри някаква благодарност.
Марсел Бернард не чу какво каза тя. Той дори не я попита какво е станало с Павловна. Цялата му мисъл и действия бяха насочени само към това, как да се сдобие с нужните пари, за да пристигне в щастливата Америка с пълни джобове.
Когато остави зад себе си къщата на мадам Легуве, той взе файтон и се отправи към улица „Опера“. Марсел смяташе да прибере най-скъпите и красиви диаманти, намиращи се в магазина, и да ги занесе на Соломон Дулсети. Лекомисленият човек вече беше направил сметка колко ще трябва да получи от стария евреин за всеки диамант. С радостно и засмяно лице Марсел Бернард влезе в магазина си.
Но щом затвори вратата след себе си се стресна, сякаш го бе поразил гръм. Пред него бе застанал старият му баща. Симон Юлий Бернард го гледаше в очите и не отговори на сърдечния му поздрав. По лицето на стария човек се четеше смесено чувство. Болка, яд, тъга, съжаление или презрение беше то? Мъчно бе да се каже кое от тях вълнуваше стареца — сякаш презрението вземаше надмощие.
— Ти тука ли си, тате? — попита учуден Марсел. — Не мислех, че днес ще дойдеш в магазина.
Старецът не отговори нищо.
— Върви след мен! — нареди строго бащата. — Трябва да говоря с тебе.
Симон се запъти към своята кантора, а Марсел печално го следваше, вървейки като пиян. Лекомисленият млад човек бе блед като стена, краката му трепереха, а погледът му бе мътен и плах. Той добре знаеше какво ще говори баща му, който беше същевременно и негов съдружник.
— Това само липсваше — измърмори той глухо. — Сякаш небето иска днес да стовари всичкия си гняв върху моята глава. Струва ми се, че ще ме карат на бесилка!
Старият Бернард отвори вратата на кантората и когато влязоха, внимателно я затвори. После застана пред Марсел, изгледа го ядно и презрително и каза само една дума:
