— попита Драйфус.

— Там трябва да е.

— Имайте любезността да му съобщите, че желая да се срещна с него. Вземете тази картичка. Казвам се Матийо Драйфус.

— О, веднага ви познах, господин Драйфус — каза любезно продавачът, — нашата фирма има честта да ви смята за свой клиент, нали?

Продавачът се поклони и изчезна, отивайки към кантората на господаря си. След минута се върна.

— Жалко, ала господин Марсел Бернард не е в кантората. Излязъл е по работа и то през задната врата, тъй като не сме го видели.

— Много ви благодаря. Друг път ще ви посетя пак. Продавачът ги съпроводи до изхода и им отвори вратата.

Когато Матийо и Алиса излязоха на улицата, ги обзе една и съща мисъл. И двамата казаха едновременно:

— При госпожа Легуве.

Матийо помогна на Алиса да се качи на файтона и нареди на файтонджията:

— Бързо на улица „Наполеон“ № 57. Ще получиш хубаво възнаграждение, ако за пет минути ни откараш там.

Файтонът вървеше бързо, изглежда, файтонджията не искаше да се лиши от обещаното възнаграждение и не жалеше конете.

В това време Алиса отвори своята малка чантичка от крокодилска кожа, надзърна вътре и извика:

— Какво щастие! Намерих го.

— Какво?

— Ключът за вратата от дома на госпожа Легуве.

— Нима сте го задържали след напускането на стаята?

— Детективите винаги забравят да предадат ключа на жилището си — рече тя, смеейки се.

Но в следния миг лицето й се помрачи:

— Дано да стигнем навреме.

— Мислите ли, че Марсел Бернард е оплел клетото момиче в някаква примка?

— Непременно. Разполагаме за това с достатъчно доказателства. Защо този развратник изпраща именно Павловна в дома на госпожа Легуве, който е място на безчестия и престъпления? Защо я е натоварил с поръчка, за която неговият главен продавач нищо не знае? Най-сетне защо този Марсел е излязъл през задния вход на кантората и то скоро след излизането на Павловна? Вие ще се уверите, приятелю, че щастието на тази девойка виси на копринен конец.

— Вярвам — рече Матийо, — бих искал и да летим, защото всеки миг може да е от голямо значение.

Най-сетне файтонът спря на улица „Наполеон“.

Слязоха бързо. Матийо възнагради щедро кочияша и веднага се втурна в дома на госпожа Легуве. Алиса отключи и те влязоха.

Беше съвсем тихо. Неочаквано една вратичка се отвори и майката на красивата Долора застана срещу влезлите.

— Това сте вие, госпожице Тукер — каза тя тихо. — Но как влязохте?

— Вратата беше отворена. Госпожа Легуве смръщи чело.

— Но как така насам — попита тя любезно. — И какво желае господинът, който е с вас.

— Ей сегичка ще ви кажа — взе думата Матийо. — Аз съм полицейски чиновник и съм дошъл по заповед на президента на полицията, господин Фон Ла Бриер.-

Цветът на лицето на госпожа Легуве тутакси се промени.

— Но, Боже мой, докато госпожицата живя у мене, нищо не й е липсвало.

— Вие трябва да бъдете щастлива, ако се отнасяше за такава дреболия. Накратко казано, през последния половин час във вашия двор е влязло едно младо момиче.

Кубинката уплашено впери поглед в Матийо.

— Не зная — избъбра тя. — Ах, да… да, ала тя вече си отиде.

— Не лъжете, госпожо, защото ще бъде по-лошо за вас, ако момичето още е във вашия дом.

— Да викна ли моите хора и да заповядам да претърсят къщата ви?

— Имайте милост, всичко ще ви кажа. Да, тя е тук.

— Сама ли?

— Не, има при нея един господин, ала кълна ви се, че не знаех, че госпожицата…

— В коя стая са? — прекъсна я живо Алиса.

— Вдясно от вашата.

— По-скоро, не чувате ли шума?

Силен, сърцераздирателен вик се чу отгоре. После силно дрънчене и трясък.

Матийо и Алиса се втурнаха нагоре по стълбата.

— Господин Бернард, пуснете ме, оставете ме. Казвайки тези думи, тя с все сила се мъчеше да се отскубне от ръцете на мъжа, който по безсрамен начин я бе оплел в мрежата си.

Марсел я теглеше още по-силно към себе си.

— Да те оставя ли, сладка девойко — избъбра той тържествуващ. — Не, никога, такъв сгоден случай, при който мога да ти кажа какво питая и какво чувствам към тебе, никога не ще пропусна.

— Но аз не желая да слушам. Ще бъда глуха за вашите думи.

Русият мъж запуши устата й с гореща целувка. С все сила Павловна се стараеше да го отблъсне, ала всичко беше напразно.

— Обичам те, Павловна — шепнеше Марсел в страстна възбуда. — Почувствах още в първия миг голямо влечение към теб. Не ме осъждай, гълъбче, защото употребих такова некрасиво средство, за да те примамя. Прости, безкрайното ми влечение към тебе ме принуди да го сторя. Павловна, ако отхвърлиш моята гореща любов, ще полудея.

— Вие вече сте луд, господин Марсел — каза ядно момичето. — Помислете си, че сте женен.

Марсел гневно тропна с крак по пода.

— Женен ли? — извика той. — Да, ожених се за богатство. За друга, ала когато пред олтара казах „да“, аз не дадох клетва, че ще затварям очите си пред всяко красиво, миловидно, любезно същество. А ти, Павловна, си най-красивото същество, което някога съм виждал.

Той тъй силно я прегръщаше и притискаше към гърдите си, че тя не можеше да диша. Напразно се бореше със силния мъж.

— Ще ме задушите — простена тя, — искате ли да ме убиете?

— Да те убия? Не, Павловна, аз желая да живееш и да те направя щастлива. Ще изпълнявам всяка твоя прищявка, ако ще и да се опропастя.

Той обсипваше устните й с още по-нежни целувки. Съблазните му ставаха все по-демонски и той силом искаше да обезчести това младо невинно същество. Съпротивата на Павловна все повече и повече отслабваше. Кръвта й течеше в жилите като разгорещен огън. Тя чувстваше, че силите я напускат.

През главата й премина само мисълта: „Тези целувки ме оскверниха и никога вече не мога да погледна Емил.“

Но как можеше да избегне най-страшното и най-позорното? Развратният съблазнител щеше да посегне на честта й, ако Бог не бе изпратил неочаквано избавление.

Вратата бе заключена, но там имаше широк прозорец. Да можеше да стигне до него! По-добре беше да лежи със счупени крайници на улицата, отколкото да изтърпи този срам и безчестие.

— Господин Бернард — извика тя, — пуснете ме за миг. Виждате, че не мога да се отърва. Няма да викам за помощ, защото знам, че виковете ми ще са напразни.

Развратникът видя, че жертвата му скоро ще припадне, затова я освободи. Момичето въздъхна дълбоко, като че искаше да събере сили за последното си решение.

— Господин Бернард — каза момичето високо, — за сетен път ви моля, пощадете честта и невинността ми. Не мога да ви стана любовница, защото принадлежа на другиго.

— Ти принадлежиш на мене — извика Марсел, като впи горещия си поглед в красивото тяло на девойката. — Ти не ще напуснеш тази стая, докато не, ми принадлежиш. Ще те държа тук като моя пленница, докато не изпълниш желанието ми.

— Тогава ще извършите престъпление.

— Любовта не се интересува от това.

— Не наричайте това чувство любов — каза Павловна с достойнство, — ако ме обичахте, щяхте да ме уважавате.

— Кълна ти се, че ще те уважавам, когато бъдеш моя.

— По-скоро ще умра, господин Бернард. Отворете вратата, освободете ме, за последен път ви моля. Ако не ме послушате, един ден ще се каете.

— Ще се кая, разбира се, ако не опитам щастието. Ела при мене, хубаво момиче, с целувките си ще те…

Марсел се хвърли върху нея, той искаше да я събори на килима.

Когато невинността се съедини с отчаянието, силата се умножава. Павловна се освободи от разтрепераните ръце на Марсел и се втурна с див вик към прозореца.

— Вие ме тласкате към смъртта — извика тя, — ще отговаряте пред Бога.

Павловна стигна до прозореца. Тя го отвори, блъсна го така силно, че стъклото се строши на хиляди парченца. После се покачи бързо на перваза.

— Назад, назад, лудо момиче — викаше Марсел ужасен.

Павловна беше изчезнала от прозореца.

— Всемогъщи Боже — извика изкусителят, — какво направих?