Младата жена постави нежно ръката си на рамото му и каза:

— Казвам се Алиса Тери и с хората си преминах Атлантическия океан, за да намеря този остров, който не е отбелязан на никоя карта. Търся Херманса Драйфус, жената на нещастния капитан.

Балонът, с който забулената дама отвлече малкия Андре, летеше на височина от шестстотин метра над Париж. Мишонет, верният стар подофицер, висеше на въжето, което беше прикрепено към балона, и с ръце и крака се държеше за него. Забулената дама хвана стареца за гърлото, като искаше да удуши неканения свидетел на злодеянието.

— Оставете ме в коша — изхърка верният слуга. — За Бога, искате да ме удушите, а не мислите, че сама трябва да се приготвите за смъртта. Кой знае как ще свърши това летене за вас.

Помпадура махна воала и обезобразеното й отвратително лице се показа.

— Долу — извика тя на стареца.

Жената протегна ръцете си, за да го тласне в страшната бездна. В същия миг момченцето скочи от мястото си, заплака и се улови с две ръце за похитителката си.

— Пуснете обичния ми подофицер да дойде при мене — извика детето през плач. — Ти си лоша жена, не смей да му сториш нищо зло.

Като чу гласа на любимеца си, Мишонет почувства, че силите му се връщат, той се покатери по въжето и въпреки съпротивата на Помпадура, се качи на края на коша, който се наведе на една страна и пътниците бяха застрашени да паднат от него.

— Ето ме — извика Мишонет, — още миг и ще бъда при тебе. Тогава ще видим кой ще може да ни раздели във въздуха или на земята.

— Гаспар — подвикна Помпадура ядосано на авиатора, — хвърли този човек в бездната, пет хиляди франка ще ти дам, ако го сториш.

Гаспар поклати глава.

— Аз не съм убиец — извика той. — Въпреки че съм лош и съм готов да убия човек за пет хиляди, не бих го направил на този стар войник.

— Защо не?

— Защото Бог е помогнал на този човек — отговори авиаторът, — иначе щеше отдавна да лежи мъртъв на земята. Но той със свръхчовешка сила се държа за въжето и се бори като герой за живота си. Наш дълг е да вземем стареца в коша на балона.

И Гаспар протегна ръцете си, за да помогне на Мишонет да влезе в коша.

Обезобразената извика гневно:

— Назад! Гаспар, ти си ми дал балона под наем, затова аз съм господарка тук и имам право да заповядвам.

— Вярно е, Помпадура, че си наела балона ми — каза авиаторът развълнуван, — обаче не и моята съвест.

— Твоята съвест? Комедиантът има ли съвест? Гаспар скочи разгневен.

— Вярно е, че съм комедиант и принадлежа към онази презряна класа, която скита от град на град и от село на село да печели хляба си, обаче не съм толкова пропаднал, че да стана убиец.

Помпадура се разтрепера. Дали този човек щеше да разруши целия й план, който беше скроила с Естерхази за отвличането на детето. Не, тя не трябваше да позволи на Мишонет да влезе в коша. Как можеше да отведе детето, докато старият войник го пазеше?

— Давам ти десет хиляди франка, Гаспар — предложи нова цена тя. — Кълна ти се, че щом стъпя на земята, ще получиш десет хиляди, ако ме послушаш.

— Назад! — извика авиаторът. — Напразно ме изкушаваш. Дай си ръката, старче, а с другата се дръж здраво за края на коша. Ще ти помогна да влезеш!

Детето извика, а Обезобразената седна на пейката, намираща се в ъгъла и стана бледа като тебешир.

След минута Мишонет се озова в коша на балона. Но сега силите му го напуснаха. Той въздъхна и припадна. Малчуганът се настани до стария си верен приятел. Той милваше лицето на стареца с малките си ръчички, като го назоваваше с различни нежни имена и много се зарадва когато той се свести.

— Подофицер, идете си на мястото — заповяда момченцето, както често правеше при игрите.

— Слушам — отговори старецът и стана. Балонът продължаваше да се издига все по-високо.

Гаспар отчете на аерометьра, че са на деветстотин метра над земята. Мишонет погледна надолу. Под тях беше големият Париж със своите къщи, камбанарии, паметници и укрепления, ала всичко изглеждаше като мравуняк, изграден от неуморимите трудолюбиви същества.

— Не съм и сънувал даже, че някога ще летя като птица над Париж — измърмори старият войник. — Заради момчето искам да стъпя на твърда почва.

— Дано стигнем благополучно на земята. Тогава ще моля за един сериозен разговор с тебе. Жестоката жена щеше без малко да ме изпрати на оня свят, но, кълна се в спомена за Солфарино и Мажента, ще разбера защо иска да ни отнеме детето.

Изглежда Обезобразената не обръщаше внимание на стария войник. Тя седеше на мястото си мълчаливо със затворени очи, сякаш не искаше да знае какво става около нея. Главата й обаче работеше усилено и тя кроеше много злобен и разрушителен план.

Мишонет извади луличката си и я запали. В същия миг авиаторът извика от ужас:

— Искра! Край мене прелетя искра — потръпна той.

После се обърна и пребледня. Гаспар видя Мишонет, който спокойно си пушеше лулата и приятелски му кимна с глава. В миг той сграбчи лулата от устата му и я захвърли в бездната.

— Господине, вие ме лишихте от лулата ми, най-любимия ми спомен. Как ще си намеря лулата в огромния Париж? Не зная даже над коя улица се намираме…

Авиаторът не знаеше да се смее ли, или да се сърди на стареца.

— Щастливи сме — каза той. — че не полетяхме всички по пътя, но който пое лулата. Не знаете ли, че когато човек се намира в балон, е забранено да се пуши?

— Ах, какво говорите?

— Една искра само стига, за да експлодира газът, с който е пълен балонът.

Но по-голяма опасност надвисна над Гаспар. Притъмня и черни облаци се появиха на небето.

— Ще има гръмотевици — промълви въздухоплавателят, — и понеже сме под облаците, заплашва ни голяма опасност.

Облаци обвиха балона, но след малко се разтвориха и зелено-жълтеникави мълнии се спуснаха над земята, докато по обвивката на балона забарабани едър град. Въздушните стихии се бяха разбеснели.

Детето заплака и се притисна до Мишонет, който предпочиташе да противостои на австрийските оръжия, отколкото на тези зеленикави светкавици, които като гърчещи се змии преминаваха край балона.

— Ако някоя от тези електрически искри се докосне до балона — загубени сме! — изпъшка през бурята Гаспар.

За щастие имаха късмет. Скоро балонът беше извън района на гръмотевиците и се носеше из чистия, ясен въздух.

Пътниците разбраха, че Париж е останал зад тях, а Гаспар се увери, че отиват към Версай.

— Това е хубаво — промърмори той. — Слизането в Париж би било трудно, защото има опасност балонът да се удари в някоя къща, а там, където отиваме, ще намерим и удобно място за спане.

Започна да се свечерява. Милиони звезди обсипаха небосклона. Бледожълтата светлина на луната пробиваше тънките облаци и осветяваше земята.

— О, колко е хубаво — извика детето и запляска с ръце. — Добри господине, закарай ни още по-високо, за да мога да взема няколко звездички и да ги занеса на обичния си татко. Ще отидем ли скоро при него, Мишонет?

— Скоро, скоро — избъбра старият войник. — Но по-добре би било, ако по-скоро стигнем у дома, на улица „Фуршамбол“, при чичо Матийо, който ще полудее от тревога и уплаха.

Въздухоплавателят хвърляше баласта.

— Падаме, не забелязвате ли колко бързо се приближаваме към земята?

— А къде ще се приземим? — попита Мишонет. Гаспар повдигна рамене:

— Някъде между Версай и Париж.

Макар и да беше тъмно, можаха да разпознаят мястото си на приземяване. То граничеше от едната страна с гора, а от друга — с бърз поток. Наоколо се издигаше височина, на която се намираше една полусъборена вятърна мелница. Наблизо нямаше никакъв човек. Въздухоплавателят беше отворил всички клапи, за да излезе газът от балона.

— Ще спрем ли тук? — попита Помпадура.

Това бяха първите думи, които изговори след като мълча часове.

— Вярвам, че ще успеем — отвърна Гаспар, — вятърът иска да ни отнесе на друго място, но аз ще чакам сгоден миг и ще хвърля котвата. Подофицер, вие елате от тази страна, детето и госпожата да останат на другата, а аз ще бъда в средата.