— Но защо? — запита Мишонет, защото му беше неприятно да остави Андре до жената.

— В коша трябва да има равновесие — обясни въздухоплавателят, — иначе, когато приближим до земята, всички ще паднем.

Мишонет не можеше да се противи и макар и неохотно, изпълни заповедта.

Балонът приближаваше бързо към земята. Неочаквано той се разтърси. Кошът беше се ударил в колелото на вятърната воденица. В следния миг балонът започна отново да се издига много бързо. Силният вятър го отклони за няколко минути на около миля на юг. Когато Гаспар и Мишонет дойдоха на себе си от сътресението, те видяха, че Андре и Обезобразената бяха изчезнали.

Когато балонът се сблъска с воденицата, Помпадура бързо затвори главния вентил. Преди да започнат да се издигат, тя хвана момченцето и скочи с него от коша, който не бе много нависоко, а и почвата беше песъчлива.

Като разбра каква е работата, Мишонет изпадна в ужас, а Гаспар едва задържа стареца да не скочи от балона. Той бе вече на деветдесет — сто метра и подофицерът непременно щеше да се убие.

— Спрете — извика Мишонет и толкова силно затропа с крака, че щеше да издъни коша. — Слушайте, господин Гаспар, заповядвам ви да спрете.

— Аз искам да изпълня желанието ви, но вятърът тласка балона все по-нагоре.

— Отворете главния вентил. Ако не изпълните желанието ми, ще запаля праханта с кремъка си и ще предизвикам експлозия.

— Вие луд ли сте, господин Мишонет?

— Разбира се, че съм луд — извика войникът и очите му се насълзиха. — Аз имам право да бъда такъв. Откраднаха ми детето. На мене ми го повериха и ще ме мислят за подлец, ако се върна вкъщи без момченцето.

— Нека Бог ни помогне — реши Гаспар и отвори вентила. — Не е добре да спре човек в такава буря на непознато място, но ще ви докажа, че комедиантът Гаспар не изоставя един храбър мъж.

Балонът падаше, като се въртеше спиралообразно из въздуха. Тъмнината беше вече толкова непроницаема, че двамата мъже не виждаха колко близо са до повърхността. Те почувстваха, че се намират на земята едва когато се удариха о нещо твърдо. Авиаторът хвърли котвата, която беше закрепена за желязната верига, като мислеше, че ще се захване за нещо. Напразно! Балонът повлече котвата и коша с двамата мъже към железопътната линия. Това ставаше толкова бързо, че беше немислимо да слязат от коша. Двамата легнаха на дъното и се хванаха за въжетата. Изминаха няколко минути, които им се сториха цяла вечност. Неочаквано силно изсвирване процепи въздуха. В тъмнината се показаха две жълти точки, които приличаха на блестящи очи на чудовище.

Гаспар хвана подофицера за рамото.

— Нека Бог се смили над нас — извика той дрезгаво, — намираме се на железопътните релси, а там е локомотивът!

Двамата мъже се надигнаха. Искаха да се хвърлят от коша, но беше вече късно. Чу се още едно изсвирване, пищенето на парата и после… Едно тяло прелетя надолу по линията, а другото заедно с коша изчезна под колелата на локомотива. Влакът спря. Железничарите с фенери в ръце и пътниците, които разбраха, че се е случило нещастие, се приближиха плахо. След малко извадиха изпод колелата голямо парче копринен плат.

— Минали сме през балон — обясни машинистът. Скоро намериха и обезобразения труп на човек.

Главата, краката и дясната ръка бяха откъснати. Познаваше се, че мъртвият е бил облечен в кафяво кадифено палто. Събраха останките на Гаспар в един кош. Не след дълго намериха и втори човек, който лежеше в канавката до самата железопътна линия.

— Това е стар войник — каза кондукторът съчувствено, докато го вдигаха.

Оказа се, че този мъж все още е жив. От несвързаните думи, които изговаряше, не се разбираше почти нищо:

— Слушам, малки ми полковниче, те не ще те отвлекат, аз съм при тебе. Да живее Мажента. Почетният ми медал принадлежи на капитана.

Служещите от железопътния кантон, които бяха пристигнали, направиха носилка и занесоха пострадалия, както и останките на Гаспар в близкото село, което се оказа Белмари.

Бързият влак продължи пътя си с двадесет минути закъснение. Останките от балона лежаха до сутринта на релсите и шумоляха на вятъра. По тях и по релсите се виждаха капки кръв, които напомняха за трагедията, която се бе разиграла тук.

Помпадура скочи от балона върху мекия пясък и въпреки че лежа няколко минути в безсъзнание, скоро дойде на себе си. Малкият Андре също беше здрав и читав, но плачеше и искаше веднага да го заведат вкъщи при Мишонет и леля Ерика. Отдавна беше минало времето, когато можеха да го лъжат. Обезобразената видя, че не може да върви повече с детето, а и тя беше уморена, затова не можеше да се върне в Париж, или даже да отиде в някое близко село.

Около нея в полето цареше непрогледен мрак. Можеше да се различи само гората, намираща се от едната й страна, и рекичката. Пред тях тайнствено се изправяше старата воденица. Помпадура зъзнеше, защото след дъжда захладня. Предполагаше, че нощта ще бъде още по-студена, нещо, което не рядко се случваше през май. На драго сърце би взела файтон, или каква да е друга кола, за да се прибере в Париж, като беше готова да плати скъпо за това. Но колкото и да се ослушваше, никакъв шум не достигаше до ушите й. Никъде не се виждаше и светлина. Жената знаеше, че селяните лягат и стават с кокошките. По това време в Париж животът започва, а тук в село, всички вече спят.

Вятърната мелница беше стара и почти съборена, но може би някой живее в нея и тогава тя би помолила обитателите да я приютят. Срещу добро възнаграждение навярно щяха да се отзоват на молбата й.

— Ела, дете мое — каза тя любезно на Андре, — ти си уморен, скоро ще легнем в топло легло, а преди това ще похапнем мляко и хляб.

Макар че момченцето чувстваше отвращение към тази жена, все пак й подаде ръка.

— Леля Ерика или Жоржина ще ни постелят — каза то.

Жената го повлече след себе си. Тя се отправи към мелницата, в която се влизаше по дървени стълби. Ако Помпадура знаеше какво значение отдаваха в околността на тази воденица и как я наричаха, тя би предпочела да спи под открито небе, отколкото да търси гостоприемство там.

„Тайнствената мелница“, така я наричаха от години и в самото село Белмари. През дългите зимни нощи в селото разправяха страшни истории, които са се разигравали на това място. Преди години тази мелница работеше отлично, ала мелничарят, който от година на година все повече забогатяваше, беше груб и безсърдечен човек, чиято душа бе обзета от завист и лакомия. Жената и тримата му синове бяха умрели. Той имаше само една дъщеря — красивата Лучия, която беше противоположност на баща си — девойката беше хубава, невинна и не можеше да гледа, когато някой страда. Един ден дойде пътник и почука на вратата. Той беше рус, красив момък, скромно облечен и измъчван от глад и жажда. Слънцето прежуряше силно през този ден, а пътникът беше без пара в джоба си. Той помоли за малко вода. Ала Лучия го покани да седне на пейката, донесе му шише хубаво вино, от което пиеше мелничарят и няколко филии хляб, намазани с масло.

— Яжте и пийте до насита — каза тя и седна до хубавия младеж.

Те говореха, гледаха се и младият пътник почти забрави, че е гладен.

Неочаквано пред тях застана мелничарят. Той ужасно се разгневи като видя, че Лучия гощава пътника, защото стиснатостта не му позволяваше да дава и най-малка помощ на когото и да било.

— Глупаво момиче, какво си направила? — изкрещя той и започна да удря дъщеря си с бастуна. — Ти прахосваш имота ми. Сега ще те науча така, че вече няма да повториш.

Той продължи да бие Лучия.

Младият пътник бързо взе бастуна, счупи го и го хвърли в краката му, но от челото на младото момиче потече кръв. Лучия заплака и се втурна към мелницата. Тя се срамуваше от грубостта на баща си пред чужденеца. Мелничарят и младият човек се скараха пред няколко мливари.

— Върви си, просяко — извика мелничарят и лицето му се изкриви от яд. — Работи и тогава няма да имаш нужда от милостиня.

Чужденецът изгледа подигравателно мелничаря и слушащите ги селяни и после процеди: