— За какво завещание ми говорите? Такова не съществува.

— Какво, вие искате да превърнете една умираща жена в лъжец! — му казах разтревожено. — Щом отричате съществуването на такова завещание, значи сте го укрили, тъй като роднините на граф Валкюр навярно са ви платили за това!

Натузиус ме потупа по рамото:

— Вие сте луд, човече — изрече той хладнокръвно, — и ако се съдите с нас, ще ви тикна в лудница или в затвора.

Разбрах всичко и си отидох. Явно това беше заговор против мен и против моята дъщеря. Обаче вярвах, че ще мога да осуетя плановете им, като докажа, че Долора е действително дъщеря на Мелания, въпреки че можеха да отхвърлят свидетелството на съпругата ми, а старият, мълчалив слуга беше отдавна умрял. Но аз имах още ония писма, които Мелания ми писа преди шестнадесет години и които, за щастие, бях взел със себе си.

От тях можеше ясно да се разбере, че Долора е наследница на Мелания.

Заведох дело и приложих писмата. Открих всичко без да пощадя себе си и казах, че аз съм свещеникът Легуве, когото считаха за мъртъв още от битката при Седан. Осем дни след това ме арестуваха. Обвиниха ме, че съм бил мошеник, като съм искал да завладея голямото богатство. Свещеникът Легуве бил мъртъв, а онези писма били фалшифицирани. Роднините на графа бяха доста влиятелни хора и преобърнаха делото във фарс. Натузиус представи лъжливи свидетели, подкупиха членовете на съда и направиха всичко, за да ме опропастят.

Осъдиха ме на десет години заточение в Каена.

Легуве се изсмя силно и в същата минута светкавица освети сала.

Буря!

Тази дума изговориха всички едновременно. Мореплавателите станаха и отправиха поглед към небето. То беше се смрачило от тъмните облаци. Северният вятър издуваше ветрилото и салът се движеше толкова бързо, сякаш бе тласкан от парна машина.

— В опасност ли се намираме? — попита Одета мълчаливите мъже.

— Засега не изглежда да сме в опасност — отговори Драйфус. — Мълниите не могат да повредят нашия сал, но ако вятърът се обърне в ураган и вдигне вълни, тогава ще изпаднем в критично положение.

— Но и в такъв случай не трябва да се съмняваме в нашето избавление — каза Ервин, — понеже според моя преценка се намираме само на пет мили от сушата и бихме могли да стигнем брега дори при голяма буря.

— Ще сторим това само в краен случай — рече Драйфус, — понеже не знаем какво ни очаква на брега.

Мълниите не преставаха. Над главите на бегълците трещеше, сякаш хиляди оръдия гърмяха едновременно. Но нито капка не бе капнала до този момент от небето.

Неочаквано заваля силен дъжд и принуди бегълците да се скрият в полуизгорялата каюта. Легуве остана на кормилото и с увереност управляваше сала. В това време Одета се бе облегнала на гърдите на Ервин и влюбените си говореха шепнешком. Неочаквано Ервин излезе от каютата и отиде при Легуве.

— Приятелю, имам нещо да ти казвам — рече той и сложи ръка на рамото му.

Легуве, който беше дълбоко замислен, се сепна.

— Какво искаш? — запита той.

— Ти ни каза, че си свещеник — продължи Ервин.

— Още ли си такъв?

— Да — отговори Легуве уверено.

— Не си ли загубил сана и достойнството си, щом толкова години не си упражнявал свещенодействие?

— Аз съм протестантски свещеник и не съм загубил правата си.

Ервин погледна радостно към небето, хвана ръката на Легуве, стисна я и прошепна:

— Можеш ли да извършиш бракосъчетание между Одета и мене и вярваш ли, че издаденото от тебе свидетелство ще бъде признато от всички?

— Мога и желая да го направя — каза сериозно Легуве, — а що се отнася до свидетелството, можеш да бъдеш уверен, че всяка църковна управа ще го признае.

Германският барон прегърна приятеля си.

— Направи ни още днес щастливи! — помоли той.

— Тук, на този сал, който ще ни отведе към свободата, искам Одета да стане моя съпруга. И тя го желае. Дано ни благослови Бог. Легуве, готов ли си?

— Готов съм! На 20 август стават точно двадесет и пет години, откакто за последен път свещенодействах и от толкова години днес за първи път ще извърша обред в безбрежния океан, където смъртта е по-близо до мене, отколкото е била на бойното поле при Седан.

Ервин се върна при приятелите си, които в това време бяха излезли от каютата, понеже небето беше се изяснило. Той прегърна Одета и я притисна до гърдите си.

— Приятели — погледна ги младият германец, — моля ви да бъдете свидетели на бракосъчетанието ми с Одета, което ще бъде извършено от свещеник Легуве. Още на Дяволския остров решихме да се венчаем. Легуве е свещеник, Вие, приятели, сте наши свидетели, а небесният свод е най-красивата църква, в която ще бъдем венчани.

— Отлична мисъл! — поде Драйфус. — Нека веднага се изпълни намерението ви.

Всички се заловиха за приготовленията. Покриха с чаршаф един дървен сандък, сложиха върху него образа на спасителя, който младият Антонио бе издълбал върху едно дърво, още когато беше на острова.

Това беше олтарът. Легуве се изправи зад него, Ервин и Одета застанаха пред него. От страни бяха Драйфус и Антонио, а зад тях Мирович.

Легуве написа венчалното свидетелство, оставаше да впише имената на младоженците.

Започна обредът.

В никоя църква и от никой свещеник не са били бракосъчетавани двама влюбени по толкова трогателен начин, както това стана на тези плаващи дървета между водата и небето.

И сякаш самата природа се промени и прие празничен вид. След бурята съвсем се изясни. Целият небосвод се обля в кървава руменина и залязващото слънце приличаше на горящ скъпоценен камък. Топъл, благоуханен въздух се носеше около свидетелите, свещеника и младоженците и сякаш всичко бе изпълнено с любов.

Когато свържи обредът, Легуве заговори:

— Вие, които се намирате на няколко заковани дървета, вие, които нямате отечество, нито дом и приличате на странстващ дивеч, който трепери при приближаването на ловеца, вие питате къде ще отидем, къде е нашето отечество. Утешете се! Не бойте се! Във вашите сърца носите най-хубавия дом — любовта. Този дом е по-силен от всички кули, по-красив от всички замъци, него не може да разруши ни буря, ни пожар, нито могат да му попречат времената и хорското лукавство. Който носи в сърцето си искрена любов, никога не е бездомен и тогава, когато пътува по пясъка на пустинята, или по вълните на морето. Тази любов ви е извела от мрака на пленничеството и ви води към

светлината на любовта, тя ще ви води по път от рози към щастието!

Одета се разхълца.

— А сега — завърши Легуве, — кажете ми, искате ли да живеете заедно в нужда и скръб, радост и любов? Барон Ервин фон дер Халде, ако желаеш да бъде девойката Одета Панталон твоя съпруга — кажи „да“!

— Да — произнесе Ервин.

— А сега, Одета Панталон, желаеш ли да бъдеш жена на този мъж и да го уважаваш и му се покоряваш като съпруга?

От устата на Одета литна едно тържествено „да“. От няколко минути никой не забелязваше, че капитан Драйфус беше неспокоен и се взираше в хоризонта.

— Разменете пръстените — каза Легуве на младоженците.

Одета имаше два пръстена и бе дала на Ервин единия от тях. Двойката си размени пръстените — Одета взе този, който носеше Ервин, а Ервин взе нейния. После устните им се съединиха в продължителна целувка, а в това време Легуве прочете молитвата. После написа имената на младоженците в свидетелството и го скрепи с подписа си.

— Моля тримата свидетели да подпишат документа.

Мирович, който беше най-стар, трябваше да го подпише. Той взе перото и с трепереща ръка написа „Княз Михаил Панин“.

Всички останаха учудени, когато разбраха, че мълчаливият недъгав старец е княз. Мирович тъжно се усмихна и се оттегли назад.

После се подписа Драйфус и като даде перото в ръцете на младия Антонио, му прошепна:

— Бързо, бързо, нямаме време за губене.

Ала Антонио, колебаейки се, въртеше перото в ръката си, лицето му се изчерви и той плахо се оглеждаше, сякаш неочаквано загуби всяко мъжество.