Двама моряци държаха въжената стълба, за да стои опъната, а третият, с помощта на кормилото, се стараеше да държи лодката колкото се може по-близо до парахода. Кормчията се изкачи пръв. Веднага след него тръгна затворничката. А непосредствено зад нея вървеше Роберт, комуто беше заповядано да я следи. Ветроходът нахално се приближи до лодката. В него се виждаха двама мъже. Единият имаше абордажна кука. Затворничката беше стигнала до средата на люлеещата се въжена стълба. Кормчията смяташе, че вече я е довел на кораба.

— За убийство, двадесет години на Дяволския остров — докладва той на капитана. — Казва се Фернанда Турвил.

В същия миг се разнесе ужасен вик. Кормчията се обърна. Затворничката беше изчезнала.

— Тя скочи в морето — извика юнгата Роберт. — Нещастницата потърси смъртта си в океана!

Устните на кормчията избълваха страшна ругатня. Във водата, на около двадесет крачки от лодката, се виждаше жената, която се бореше с вълните.

От ветрохода бързо й хвърлиха въжето с куката, а човекът, който го държеше, се опита да я хване за дрехите. Не успя. Вълните я тласкаха все по-далече и по-далече. За нещастие вятърът се обърна в противоположна посока, така че ветрилата трябваше да се обръщат.

Нещастницата се бореше отчаяно със стихията. Тогава сред шума на парахода и бученето на вълните се дочу глас:

— Аз ще я спася и ще я доведа или сам ще се удавя!

И Роберт се хвърли в морето.

От борда на „Черната Мария“ се разнесе сърцераздирателен вик. Латур беше отчаян, като видя в каква опасност се намира неговият любимец.

Цяла минута Роберт беше скрит от пяната на вълните. След това той се появи на повърхността и всички видяха, че момчето е отличен плувец. Не след дълго то настигна мятащата се сред вълните жена, която беше почти удавница. Като не можеше да плува, тя се мъчеше чрез усилени движения поне да се задържи над водата, ала мокрите й дрехи я теглеха бавно, но сигурно надолу.

— Помощ! — извика тя немощно. — Помощ, потъвам!

В това време Роберт я настигна.

— Не се отчайвайте, нещастнице — обнадежди я той, — аз ще ви държа над водата, докато ни се притекат на помощ.

Той прегърна изтощената жена и я вдигна над водата, като плуваше само с крака. Лицето му беше съвсем близо до лицето на онази, която искаше да спаси. Тогава, между бушуващите вълни и надвисналото сиво като олово небе, се разигра покъртителна и трагична сцена. Щом жената погледна лицето на своя спасител, тя нададе ужасен писък. Той изразяваше изненада, ужас, неописуем страх. Това беше писък на човек, който се намира на прага на лудостта.

— Роберт! — извика нещастницата, като притисна по-силно своя спасител. — Роберт, моят син, моето загубено дете… ти си… ти си пак при мен… Детето ми, моето дете… о, Боже, възможно ли е, истина ли е това?

— Мила, мила, любима майко! — извика треперещото момче. Значи тебе съм спасил!

— Да, аз съм, аз съм твоята майка. Но, умолявам те, Роберт, по-добре ме остави да потъна. Спаси себе си, защото, ако ме спасиш от вълните, аз ще бъда хиляди пъти по-нещастна, отколкото ако се удавя!

— Майко, майко, ти ли си затворницата? Ти ли си заточена на Дяволския остров? Тебе ли очакват на борда на „Черната Мария?“ Тебе ли ще закарат на убийствения остров? О, майко, кажи ми, кажи ми, кажи ми бързо, как стана това, как можа да стане това страшно нещо?

— Една смяна, сине мой, една комедия, която играх заради друга… но не, не заради другата… Тук пред опасността, в тази минута, която, може би е последна, ще ти кажа истината. Жаждата за отмъщение ме накара да се замеся в тази престъпна игра. Желанието да отмъстя на баща ти, Роберт, на твоя баща, който докара всичките ни нещастия… Ах, не мога повече…чувствам, че губя съзнание… ужасно… Ветроходът, който трябваше да ме спаси, стои на същото място, а оттам се задава лодката на парахода… Роберт, още веднъж, те моля, пусни ме да се удавя, а ти бъди благословено, мое дете, спаси се и живей щастливо!

Но момчето стисна още по-здраво давещата се жена, очите му светнаха, а по лицето му се изписа истинска мъжка смелост.

— Майко, не бива да умреш, мила майко, трябва да живееш, за да мога да изкупя пред теб вината си. Аз чувствам, че причината за цялото нещастие съм аз, който безразсъдно те напуснах, откъснах се от тебе, заблуден от жаждата за приключения.

Но майката не отговори. Тя беше загубила съзнание. Роберт чувстваше, че силите му го напускат. Ръцете му бяха отмалели. Главата му бучеше, ушите му шумяха, песента на вълните започна да го опива като силно вино.

— Майко — изхриптя той с отмалял глас, — майчице, желанието ти се сбъдна, ти ще лежиш на дъното на морето, но и аз ще дойда с тебе!

Ръцете му бавно отпуснаха тялото на жената. Вълните вече разделяха майката от сина, но в това време лодката наближи и върху тях бе хвърлена мрежа.

— Изтеглете ги! — чу се гласът на Латур, който сега управляваше кормилото и благодарение на когото лодката успя да стигне навреме. — Внимателно, да не ги нараните, трябва да ги занесем на борда живи.

Мрежата с хората се вдигна бавно нагоре. След секунда Роберт и майка му се намираха в лодката. Тя запори вълните и се отправи към парахода.

Графиня Натали Естерхази беше изкачена в безсъзнание на борда на „Черната Мария“ и в безсъзнание я захвърлиха долу в едно тъмно помещение, когато се увериха, че още не е умряла. Никому и през ум не мина да се погрижи за нея. Какво значение имаше дали сега ще умре нещастницата или след няколко години на Дяволския остров! Тя и без това беше осъдена на бавна, мъчителна смърт! Но за Роберт положиха най-нежни грижи. Латур беше наредил да го занесат в неговата кабина. Сложи го на койката и започна да го свестява. Скоро усилията му се увенчаха с успех. И топлият грог, който му наля в устата, му помогна. Момчето бавно отвори очи. В този момент параходът изсвири и тръгна.

„Черната Мария“ напусна Хавърското пристанище и заплава към южноамериканския бряг, като отнасяше своите нещастни пасажери към страната на отровните блата и мълчаливите остри канари, към страната, която се нарича Френска Гвиана.

По движенията на парахода Роберт забеляза, че е тръгнал. Той бавно се изправи и се озърна в малката кабина. Когато се увери, че е само с Латур, той хвана ръцете на бившия клоун и горещи сълзи потекоха от очите му.

— Чичо Латур — пошепна той трескаво възбуден, — чичо Латур, знаеш ли кого спасих от вълните?

Клоунът поклати отрицателно глава.

— Една затворничка — каза той равнодушно. — Наистина нямаше нужда, моето момче, да се излагаш на такава опасност, защото за нея щеше да бъде, може би, по-добре, ако се беше удавила.

— О, чичо Латур, ти нямаш представа, коя е тази затворничка!

. — Познаваш ли я?

— Това е майка ми — прошепна Роберт.

— Милостиви Боже, майка ти ли?

— Да, това е графиня Натали Естерхази, съпругата на черния майор. На Дяволския остров ще я мъчат двадесет години!

Настана дълбока, продължителна тишина. Роберт разплакан се тръшна на възглавницата, а Латур стоеше като вкаменен. Но след малко бившият клоун сложи ръка върху пламналото чело на момчето и като погали разплаканото му лице каза:

— Не плачи, Роберт, сега знам вече, че тъкмо божието провидение ни докара на борда на „Черната Мария“. Ти и аз сме предопределени да спасим майка ти от бавната смърт на Дяволския остров, когото наричат земен ад!

— Да, ще я спасим — закле се Роберт, като вдигна ръка нагоре. — Да, ще я спасим и тогава ще знам, че съм изкупил вината си към нея.

Клотилда Боазльо прекара мъчителни дни. Тя не знаеше какво е станало с любовника й и не можеше да си обясни къде беше изчезнал Маврус Ленски. Той беше напуснал внезапно квартирата си в Париж. Вратата беше заключена, а една бележка съобщаваше, че къщата се дава под наем. Парижкият художник на мъртъвци беше изчезнал без да остави следа. Не беше драснал поне два реда на Клотилда, за да я осведоми къде отива. При неговата чудновата и капризна натура не беше неочаквано едно внезапно заминаване и Клотилда нямаше особена причина да се безпокои. Беше се случвало Маврус Ленски, след като беше говорил, че ще прекара следващите няколко месеца в Париж, да замине на другия ден за Италия. Но този път изчезването на любимия човек се видя на Клотилда много загадъчно. Причината за това беше обстоятелството, че едновременно с изчезването на художника, мъжът й, генерал Боазльо, проявяваше някакво особено тайнствено злорадство. Никога по-рано той не е бил толкова любезен, толкова внимателен, толкова рицарски учтив, както сега.