Грефин се оттегли малко навътре в старата сграда, отвори телеграмата, прочете я и побледня.

— Страшно — промълви той. — Човекът, когото мразя силно, се изплъзва от моята власт.

Телеграмата имаше следното съдържание: „До Генерал-губернатора на Френска Гвиана Вие ставате отговорен за живота и сигурността на пленника, разжалвания капитан Драйфус. За сега той ще остане на Дяволския остров, но трябва да го пазите от всякакви неприятности. Имаме повод да се съмняваме във виновността му. Подробности писмено. Телеграмата да се унищожи!

Феликс Фор, представител на френската република.“

Грефин тропна с крак и смачка телеграмата. После повика неколцина от войниците и им заповяда да извадят двамата пленници от водния гроб. Капитанът и жената да бъдат качени също на лодката. В бездната бяха спуснати въжета и войниците извикаха на нещастниците да се завържат с тях, за да ги извадят. Губернаторът стоеше близо до страшната бездна, когато извадиха Драйфус, но не го погледна. Капитанът се обърна към него и му каза:

— Губернаторе, изтеглете жена си. Нещастницата е полудяла в затвора, в който я хвърлихте. Страхувам се, че ще се самоубие.

Грефин дори не се обърна, а даде знак да пуснат, и другото въже. През това време вързаха ръцете на Драйфус.

Губернаторът гледаше към дъното на страшната дупка. Той видя, как тъмният предмет, който изтегляха войниците; се приближаваше все повече и повече.

— Струва ми се, че на въжето е вързан пън, а не човек — прошепна един войник на другаря си.

— Какво те е грижа — отговори другият, — ние сме длъжни само да служим и да мълчим.

Тялото на Милдред беше стигнало до платформата, но беше вдървено. Нещастната, вместо да върже тялото си, бе прехвърлила примката през главата си и се бе обесила. Светлината на факлите осветяваше трупа на мъртвата.

Наоколо настъпи гробна тишина. После Грефин каза хладнокръвно:

— Тя е мъртва, сама се е осъдила.

Тъмна нощ, каквато рядко се среща толкова близо до екватора, забулваше бялата кула. На небето не блестеше нито една звезда, а морските вълни се търкаляха като дебнещи зверове. През стълбата, която водеше към платформата, мина една бяла сянка и всеки, който би я срещнал, щеше да помисли, че вижда пред себе си призрак. Това беше Йоланта, която се изкачваше по стълбите и от време на време се облягаше на стената, като въздишаше тежко. Момичето беше стигнало до вратата на платформата, отвори я и излезе. Силният вятър се втурна в дрехите и разплетената й коса. Сляпата отиде до оградата и се хвана за нея. След това вдигна глава към небето и прошепна:

— Усещам, че е нощ, бурна нощ. Луната не ме облива със сребристата си светлина, а звездите са се скрили от силния вятър! В такава страшна нощ човек е добре да се прости със света!

След това тя се наведе над оградата към страшните вълни.

— Там долу се намира морето — прошепна русото момиче. — Хората казват, че то е страшно и се страхуват от него, защото поглъща всичко, каквото му попадне. Но всичко това не е истина. Морето дава на уморените покой на безкрайното си дъно. О, море, Йоланта те обича. Не си ли било мой другар още от детството? Ти пееше песни на сляпото момиче, ти му разказваше басни, ти го научи да познава бурята, която бушува в човешкото сърце. Ти и сега не ще изоставиш приятелката си и ще я приемеш в обятията си, макар че е обезчестена и покрита с позор. Ах, подлец! Похитител на девствеността ми! О, как се срамувам! Да, чувствам, че за мене няма друго спасение освен смъртта.

Закри с ръце лицето си и заплака горчиво. После протегна ръце, като млада невяста, която посреща жениха:

— Сбогом, Алфред Драйфус, обични мой! Ти си пленил сърцето ми и макар че никога не можах да ти принадлежа, все пак щях да бъда щастлива, ако можех да остана при тебе девствена и чиста. Но един изверг, когото адът е изпратил на земята ме обезчести…

Йоланта наведе глава, замисли се, след което запя тъжна песен.

— Стига, стига — извика тя внезапно. — Защо да сънувам щастието си, когато то е вече разрушено…

Тя падна на колене и започна да се моли. После бавно стана, вече съвсем спокойна. Качи се на оградата и седна върху нея.

— Чудно — прошепна тя, — струва ми се, че виждам света с всичките му прелести и небето с всички светещи по него звезди. Море! Защо не простреш пенливите си ръце към мен? Аз ида, да, ида. Сляпата Йоланта ще се сгоди за тебе, горд океан!

Прелестното момиче се хвърли и дрехите му се развяха като криле на ангел, а високите и пенливи вълни го погълнаха гостоприемно.

Сляпата Йоланта бе чиста както преди. Тя намери покой на морското дъно.

Всички свещи във великолепната къща на нотариуса Натузиус бяха запалени, лакеите — облечени в празничните си униформи, а в големия салон беше сложена трапеза.

Натузиус и дъщеря му Лучия се разхождаха в приемната зала. Дъщерята беше облечена в бели копринени дрехи. В очите й светеше радостта на невяста, която се намира близо до щастието си. На другия ден щеше да се състои тържественото бракосъчетание. При това тя принадлежеше на мъжа, когото обичаше повече от живота си. Щеше да се нарича госпожа Пикар.

Натузиус беше поканил на тържеството малко, но отбрано общество. Гостите трябваше да пристигнат всяка минута, нотариусът беше още сам с дъщеря си. Той я прегърна нежно:

— Драга Лучия, ти си избрала храбър мъж и ще бъдеш щастлива. Полковник Пикар е с благороден характер, което е доказал с борбата си за възстановяване на честта на нещастния капитан Драйфус и за разобличаване на долните дела, извършени от майор Естерхази. Нали, Лучия, ти не се съмняваш, че полковник Пикар ще постигне целта си?

— Не, татко, не се съмнявам — Отговори младата невяста. — Каквото предприеме Пикар, винаги го свършва, но…

Лучия внезапно спря на половин дума и като въздъхна тежко, сложи ръка върху гърдите си.

— Дете мое, какво ти е? — загрижи се Натузиус. — Забелязвам, че някакъв страх се таи в душата ти. Кажи ми всичко, което те вълнува. Лучия, какво ти е?

— Татко — трепна гласът на момичето, — страхувам се за Пикар.

— За него ли се страхуваш?

— Да, татко, мисля, че го грози опасност.

— От къде, дете мое?

— Неприятелите му ще Хе опитат да го отстранят.

— За Естерхази ли говориш? Той не може да бъде опасен за Пикар. Не забравяй, че Пикар му е началник, а освен това годеникът ти е събрал доста доказателства против черния майор и ако пожелае, още днес може да го опропасти.

— Тогава по-добре да го стори днес, отколкото утре — промълви Лучия. — Змията е безопасна само тогава, когато е със смазана глава.

— Дете мое — опита се да успокои Натузиус развълнуваната си дъщеря, — не е ли по-добре Пикар да нанесе решителния удар на Естерхази след венчаването си?

Лучия поклати глава.

— От днес до утре има доста време, което ще бъде използвано от неговите неприятели.

Натузиус вдигна рамене и неволно изрече:

— Ти говориш винаги за противници, но Естерхази няма съмишленици и е сам!

— Лъжеш се, татко — възкликна Лучия. — Разкритията, които готви Пикар, не само ще опропастят граф Естерхази, но ще изобличат целия Генерален щаб, който при осъждането на Драйфус е постъпил лекомислено, а може би и умишлено.

— Какво следва от това?

— Това, че офицерите от Генералния щаб ще го преследват и предчувствам, че оръжието, с което ще го наранят смъртоносно, вече е насочено. Разбира се, това е само така казано — продължи момичето, — те няма да го убият от засада. Но има други, много по-опасни оръжия и, страхувам се, ще ги употребят против човека, когото обичам повече от живота си.

Лучия млъкна и избърса с кърпичката насълзените си очи. Нотариусът също се замисли. В душата му се надигна страшно предчувствие, но не искаше още да й го каже.

— Пикар е хитър, той знае как да посрещне опасността. А ти, дете мое, изхвърли тия лоши мисли от главата си. Имам да ти съобщя нещо, което ще те зарадва.