— Всичко това са глупости, жено — отговори Боше, — тя е жена от големия свят.

— На мен не ми хареса. Не забеляза ли белега от рана по лицето й? Как е могла да бъде така ранена?

— Какво ни интересува това? Паднала е или пък е някак си ранена. Но с твоите съмнения ти направи така, че не мога да се порадвам на хубавите бляскави златни монети, които тая заран спечелихме.

Рибарят изтърси лулата си, взе една скъсана мрежа и седна до прозореца да я кърпи. Жената потъна в домашна работа. Измина близо час. После изведнъж вратата се отвори и тежки стъпки се чуха. В същия момент стар войник влезе в стаята на съпрузите Боше, посивял човек, който носеше униформата на фелдфебел. На гърдите му блестяха няколко медала. Навярно беше ветеран, защото се подпираше на тояга и с мъка се държеше на старческите си нозе.

При вида на този човек младата жена весело викна:

— Слава тебе, Господи, че се върна жив и здрав вкъщи, вуйчо Мишонет. Много се безпокоях за теб заради лошото време през тази нощ…

— Бях на сухо, момите — засмя се старият войник, хвърляйки шинела. — Ах, деца, чудесен банкет беше и старите другари страшно се веселиха…. Често трябваше да пия за собственото си здраве. Ама и тук ми се струва, че е имало голяма маса — продължи старият фелдфебел, гледайки сложената маса. — Най-хубавите чаши, новата покривка на масата и приятният аромат на чай… Какво, твой имен ден ли е днес, Анриета, а твоят стар вуйчо не се сети да ти донесе поне едно цвете!

— Не, вуйчо, имахме много странно посещение.

— Вие, посещение?

— Да, дама с дете, идващи от Париж.

И младата жена разправи как някой почукал на вратата ненадейно през нощта, как дошла една дама с едно хубаво русо момче и се помъчила да ангажира лодка за разходка по морето.

— Хубаво русо момче — повтори Мишонет печално, — това ми напомня за моя беден Андре. Нали няколко пъти ви разказах за това. Беше пътувал с мене на балона, оня проклет балон, на когото дължа днес осакатяването си.

Повече от сто пъти Мишонет беше разправял на роднините си тази история с всичките подробности. Но когато сега спомена за нея, жената на рибаря трепна по странен начин. Тя заряза настрана работата и се приближи бързо до сбръчканото лице на стария си вуйчо.

— Но знаеш ли, вуйчо Мишонет — възкликна тя с несигурен глас, — че момчето, което беше тук, се нарича също Андре?…

— Андре! Хиляди дяволи! В цяла Франция има колкото щеш Андре.

Младата жена, обаче, бе обзета внезапно от инстинктивно подозрение. Тя не промени разговора.

— И има руса коса като твоя Андре.

— Много са децата с руси коси.

— Беше на 5–6 годинки.

— Хм… и възрастта като че ли е същата.

— Ах, Господи, сега си спомням — възкликна в същия момент младата жена — имам още едно доказателство. Виждаш ли оня портрет там, вуйчо? Пред този портрет детето се спря и ми каза, че е фелдфебел, после завика, че го познава.

Мишонет подскочи.

Той се заразхожда нервно из стаята, без да каже нито дума, като че ли никога не беше падал от балон и не се е намирал под бърз влак.

— То ме познава — пошушна той с треперещ глас. — Казва се Андре, русо е, на шест годинки е и ме познава. Може би е казал и името ми? Чудно! Да забрави името ми, моето име, което толкова често произнасяше, макар и по детински, изкривено, но да го забрави напълно? Не, не може да бъде моят Андре.

Боше остави веднага мрежата настрана, почеса се по тила, както всеки път, когато му идеше нещо добро наум.

— Господин фелдфебел, може би познаваш онази госпожа, която дойде с детето. Има белег от рана на лицето си.

Мишонет нададе вик. Старецът побледня, коленете му затрепериха, той политна и се хвана за един стол.

— Белег от рана! — изрече мрачно. — Това е оная проклета жена, която открадна детето от балона, а мене поиска да ме хвърли, когато висях почти безчувствен над бездънната пропаст. И тя беше тук? — викна той гръмовито, така че Боше уплашено се дръпна назад. — И й даде лодка? И я остави да отиде с детето в морето? Магаре, животно, знаеш ли каква я свърши!

— Аз казах, че ще стане нещастие — закърши младата жена ръце.

— Нещастие — повтори Боше и смръщи лице.

— Нещастие! — кресна ветеранът, скачайки по земята като разярен слон. — Не нещастие, ви казвам аз, а престъпление, убийство, подло и мръсно, каквото света едва ли ще е виждал. Тази убийца иска да удави детето в морето.

— Господи! И ние й помогнахме в пъкления й замисъл — проплака жената на рибаря.

— Не викай — кресна й Мишонет. — А ти, говедо, не стой с това лице като теле. Трябва да се предприеме нещо. Дай ми хартия, мастило, перо… Анриета!

Младата жена се спусна да изпълни поръчката.

— А ти, Боше, приготви най-добрата лодка и вдигни платното. Тръгваме. Може да имаме щастието да стигнем навреме.

С бързи крачки Боше полетя към вратата.

— Трябва да ги известим — мърмореше Мишонет като на себе си. — Господин Матийо трябва да знае и да дойде.

Анриета донесе хартия и мастило.

— Ти знаеш по-добре да пишеш от мен — й каза фелдфебелът. — Сядай и пиши каквото ти диктувам.

Младата жена изтри с престилката сълзите, които непрекъснато течаха от очите й. Мишонет се замисли за миг, после продиктува следната телеграма:

— Написа ли всичко?

— Да, вуйчо Мишонет.

— Тогава бягай до пощата и предай тази телеграма. Заплати я добре. Може би ще отиде по-бързо. Имаш ли пари?

— Да, да, имам.

Младата жена се спусна навън, подгонена от уплаха и жалост.

Мишонет наметна шинела на раменете си и нахлупи шапката си. После отвори едно чекмедже и извади револвер. Оръжието бе в пълна изправност.

— Ако потрябва, ще пролея и кръв — каза си, — кръвта на онази подла твар.

След като скри револвера в джоба си, побърза да отиде при Боше. Рибарят беше приготвил вече лодката.

— Вятърът е благоприятен — рапортува разтревожен.

— И ти си дявол, но прост. Взе ли мрежа, свирка?

— Всичко е в лодката.

— Тогава Бог да ми е на помощ.

Мишонет скочи в лодката като младеж. Рибарят отвърза лодката, платната се издуха от вятъра и като стрела полетяха над водата.

Виждаше се далече, но по повърхността на морето не се забелязваше лодка.

— Идваме, мили ми Андре, идваме! — викна Мишонет, после скри разбитото си от скръб лице между ръцете си.

Часът беше осем заранта. Матийо Драйфус току-що закусваше и преглеждаше сутрешните вестници, но мисълта му летеше някъде далече. Например той прочете, че на Елисейските полета е намерена убита циганка.

Друг път би му било, може би интересно, но днес го занимаваше само участта на Андре.

— Но чакай… циганка? Не беше ли също циганка и оная, която отвлече детето от мазата на дядо Карус? Но ако убитата циганка е същата, какво е станало с Андре?

Матийо хвърли вестник настрана и скочи. Херманса още не беше се появила в трапезарията. Матийо не искаше да безпокои бедната майка, но реши да отиде при Гилберт и да му съобщи подозренията си. В същия момент слугата съобщи, че двама господа искат да го видят. Единият от тях беше доктор Бургер, а другият — висок мъж, много симпатичен наглед, който му беше представен като княз Дубиски.

— Ах, навярно господина, когото спаси, драги докторе.

— Да, вярно е, доктор Бургер ме избави от Смъртта — додаде князът.

— Но почакай да чуеш кое ни доведе така рано при теб!

— Седнете, господа.

Князът извади затворено писмо и една страница от бележник.

— Тези два предмета — каза той, — намерих тази нощ върху трупа на една циганка, която намерихме убита близо до Елисейските полета.

Матийо трепна. Беше ли възможно? Това, което преди малко го вълнуваше, сега виждаше и в посещението на тези двама мъже…