Рибарят се ухили странно.

— В такава буря да излезете в морето? — запита той. — Госпожо, това е извънредно опасно. Като честен човек не мога да подпомогна такова лудо начинание.

— О, оставете! Аз зная да карам лодка. Няма какво да се безпокоите за мен. Освен това бурята затихва, виждате нали, че и дъждът и вятърът престанаха вече.

Рибарят се доближи до прозореца.

— Наистина — отсъди той, — времето се оправя, н.о все още не трябва да му се доверявате…

— Думата е за една прищявка, ако искате да знаете, на всяка цена — прекъсна го Буланси, изваждайки същевременно от джоба си кесия с пари. — Ето тук има пет наполеона — продължи, — ако ми дадете „лодката с окото“.

Блясъкът на златото или мистериозната дума, която произнесе Буланси с такъв тон, промениха израза на Боше? Рибарят сви рамене:

— На мен ми е безразлично, госпожо, щом като на всяка цена държите да поставите живота си на карта. В края на краищата не ме засяга. Ние сме бедни хора и не можем да се откажем от добрата печалба. Не е ли вярно, Анриета?

Последните думи бяха адресирани към млада доста хубава жена, чисто облечена, която в същия момент влезе в стаята и скромно поздрави.

— Както кажеш, Боше — отговори тя, — но докато приготвиш лодката, госпожата и детето може би ще пожелаят да изпият чашка топъл чай. Много са мокри и порядъчно замръзнали.

— Приемам с благодарност — кимна Буланси.

— Отивам да приготвя лодката. С тези думи рибарят излезе. На прага той спря и се обърна още веднъж.

— Но кажете, госпожо, защо избирате тъкмо лодката, на дъното на която има нарисувано голямо око? Тя е една от най-лошите лодки, които наследих от стария, и не съм я давал досега на никого. Не съм я ползвал и аз. По-добре вземете нова.

— Не, моля ви, сторете както ви казах. Дайте ми лодката с окото.

— Може би ще е по-добре да дойдете с мен и да я видите сама, госпожо — поколеба се рибарят.

— Добре, щом искате ще дойда с вас. Буланси излезе с Боше.

Междувременно жената на рибаря се залови да направи чай. Детето й хареса.

— Как се казваш, момченце?

— Андре.

— Андре? Хубаво име. Но навярно имаш и друго. Момчето не отговори.

То спря пред един портрет, който висеше на стената между други скромни семейни портрети, и го загледа с видимо удоволствие.

Портретът изобразяваше стар войник.

— Ходом марш, фелдфебел — пошегува се жената на рибаря. — Той бе храбър войник, а ти си много умно момче и позна веднага какъв е.

— О, аз го познавам? — каза Андре бързо.

— Познаваш ли го? Кажи тогава как се казва… Момчето отпусна глава на гърдите си и сякаш се замисли. Но споменът го беше напуснал.

— Виждаш ли — засмя се нежно жената, — излъгал си се. Този фелдфебел не можеш да познаваш, но един на друг хората много си приличат. Всички стари войници са с такива дълги завити мустаци.

Чаят беше готов, пръскаше из стаята приятен аромат. Жената застла масата с бяла покривка, сложи чашите с чай, захарницата, масло и хляб. В този момент се върнаха госпожа Буланси и рибарят.

— И така, остава все пак лодката с окото? — уточни още веднъж Боше. — Хубаво, така да е, но поне почакайте изгрева на слънцето. Остават още два часа дотогава.

— Добре, така да бъде.

Госпожа Буланси си помисли, че за собствената й сигурност беше по-добре да не скита нощем из морето, защото в такъв случай ще е излишно да се отдалечава много навътре, за да изпълни черния си замисъл.

— Ах, каква вкусна закуска — възкликна тя. — Ела, скъпо мое момче, тук ни се предлага гостоприемство с такава любезност, че не би трябвало да бъдем неучтиви.

Андре, който беше прималял от глад и жажда, беше много доволен. Той изсърба бързо чашка чай и изяде голямо парче хляб с масло. Хареса му всичко и се отпусна веднага. Рибарите биха разговаряли с приятното момче, но Буланси съумя да им попречи. Тя говореше непрекъснато и отправяше към двамата най-различни въпроси. Разказаха й за живота си, за трудностите и опасностите на занаята и Боше се похвали как е спасил вече четирима души от водата. Разбира се, с печалбата работите не вървели много добре, особено през зимата, когато наемането на лодки напълно преставало, а риболовът силно намалявал.

— Да, госпожо, не всякога сме нашироко — заключи жената, — но слава на Господа, ние сме здрави и имаме повече от много други хора. Освен това и едно благоприятно стечение на работите ни помогна. Мой вуйчо живее с нас. Той е бивш фелдфебел, а по-късно беше на работа в богата парижка къща. Един ден при случайно нещастие пострада и дълго време лежа между живота и смъртта. Неговият господар му отпусна малка пенсийка и сега с нея той живее тук, нещо, което подпомага и нас.

Сега по една случайност го няма вкъщи, защото старите войници от неговия полк празнуват в Хавър не знам каква годишнина, а в такива случаи гуляят продължава до зори.

— Ето че и утрото дойде — стана Буланси и се приближи към прозореца.

Зората се показваше на хоризонта. Госпожа Буланси заяви, че иска да тръгне. След като се облече, облече и детето, всички излязоха и отидоха до лодката, която се люшкаше на вълните. Наистина бе стара черупка. Беше само с гребла и на дъното й имаше нарисувана чудна икона. Голямо око с лъчи наоколо.

Рибарят каза, че навярно изобразява окото на Господа.

— Тръгнете, госпожо, с Бога и нека неговото око закриля вас и детето.

— Благодаря ви — отговори Буланси с иронична, едва скрита усмивка, — нека Бог чуе думите ви.

— Лодката е готова — каза рибарят.

Буланси вдигна Андре на ръце и влезе с него в старата черупка. Когато краката й стъпиха върху клатещите се дъски, тя се подвоуми за момент. Но вече нямаше връщане назад. Естерхази й бе заръчал и тя трябваше да се подчини. Седна на отсрещната дъска и хвана веслата. Госпожа Буланси загреба въпреки нежеланието си. Малката лодка се плъзна по протежение на брега и после се отдалечи. Двамата рибари стояха хванати за ръце и гледаха след нея, защото утринното слънце вече беше доста високо и се виждаше далече върху бляскавата водна повърхност.

Изведнъж Боше вдигна ръце и ги сложи до устата си, викайки колкото му глас държи:

— Хей, госпожо, госпожо!

Жената направи завой и се приближи малко до брега.

— Има нещо да ми кажете ли? — запита.

— Да, госпожо. Сега си спомням, че тази заран в пристанището пристига голям параход. Параходът „Република“, който идва от Каена. Внимавайте да не попаднете на пътя му, защото вълните, които образува, могат да обърнат лодката.

— Не се безпокойте — успокои го през смях Буланси. — „Република“ няма да ми стори нищо лошо.

Лодката пак заплава навътре. Двамата рибари мълчаливо се върнаха в бедната си къщурка. Боше напълни лулата си, а жената си намери работа при огнището.

Изведнъж и двамата се спогледаха като по даден знак.

— Обзалагам се, че помисли за същото, за което помислих и аз.

— Аз си помислих за жената и за онова дете.

— И аз също. Дявол го взел, този случай ме смущава.

— И мен, Боше.

— Какво мислиш, а?

— Мисля, че тази жена има лоши помисли — отговори Анриета.

Тя се приближи до мъжа си:

— Спомняш ли си, Боше, какво ти казаха някои твои другари за стария?

— А, глупави приказки — отговори рибарят. — Приказки, обикновени за пристанището.

Но жената поклати сериозно глава.

— Ами ако излезе истина, а не празни думи? — отрони замислена. — Ако е вярно, че старият рибар е вършел твърде съмнителни сделки? Говори се, че улеснявал хората, които нарочно идвали отдалече, от Париж, незабелязани от никого да свършат с живота с лодки, специално подготвени за това. Разправят се и още по-тежки работи — че при него са идвали хора не да свършат със собствения си живот, а с чуждия. Не си ли спомняш, че преди няколко години тук, в Хавър, имаше такова дело? Един мъж, който току-що се бе оженил за много богато момиче, което не обичал, наел лодка от стареца и тръгнал с жена си на разходка в морето и никой вече не чу нищо за онази нещастница. Мъжът се върна с лодката почти пълна с вода. Тъй като всички свидетелстваха, че лодката се е пробила, мъжът бе оправдан. Въпреки това, този случай остана неизяснен… Господи, само като си помисля, че тази жена замисля нещо подобно с онова хубаво дете и че ние без да знаем й помогнахме… Не бих намерила спокойствие през целия си живот.