Питу беше свикнал с най-грозни и трогателни зрелища. Той беше станал безсърдечен и безжалостен. Службата на криминалист го направи съвсем безчувствен към човешкото нещастие. Ала това, което видя тук, и това, което дишаше, го беше потресло. Ужасна воня изпълваше стаята — миризма на болести, мизерия и зло-действа. Той се приближи до леглото.

— Госпожо, чуйте — промълви той, като побутна безчувствената родилка.

Жената с червената коса отвори очи, извика и после плачешком рече:

— Марион иска детето си, черни човеко. Обичай го, защото то е твое дете.

— Дайте й детето — нареди комисарят на акушерката.

Красцинска веднага изпълни заповедта. Жената със златно-червените коси с безкрайна нежност притискаше детето към гърдите си.

— Направихте ли всичко, което е нужно за тази жена?

— Да — отвърна Красцинска, — тя не е някаква графиня, та да се занимавам толкова с нея.

— Кои са тези деца в ъгъла?

— Не зная.

— Как се казва родилката?

— Не зная.

— По дяволите, можете ли да ми кажете, кой ви заплати за нея?

— Не зная.

— Вярвайте, ще ви заставя да говорите.

— Е, не се боя от полицията — каза акушерката. — Ако днес ме арестувате, утре господин Ла Бриер ще ме освободи.

— Щом вярвате — добре. А сега пригответе се да ме последвате.

После Питу се обърна към баща си, който стоеше като най-невинен човек.

— Вие, господин Дулсети, ще останете при родилката и децата, докато се върна.

— Добре, господин комисар — продума покорно евреинът, играейки комедията на своя син.

В това време Красцинска сложи шала и шапката си.

— Да вървим, уважаеми господине — каза тя с насмешка.

Питу даде вид, че нищо не е чул. Той хвана Красцинска за ръка и я поведе. Като излязоха на улицата, той извади свирка и свирна три пъти. Двама здравеняци стражари изтичаха към Питу.

— Тази жена е арестувана — каза той, предавайки им Красцинска. — Хубав лов падна. Искам преди това да уведомя началника и после да я вкараме в предварителния арест. Вземете файтон и я отведете в дома на господин Фон Ла Бриер. Затворете я в една килия в избата и не пускайте никого при нея, докато не дойда.

— В двореца на господин Фон Ла Бриер? — извика акушерката. — Вие ми правите голяма услуга. Ще се уверите, че утре ще бъда свободна.

— Оставете я, нека си бърбори — разгневи се Питу, — а сега тръгвайте и ми изпратете колкото е възможно по-бързо две санитарни коли.

След като се увери, че неговите хора, в които имаше пълно доверие, се качиха с арестуваната във файтона, Питу се върна в нечистото жилище на акушерката.

— Добре е пазена — каза на баща си той, — и за петдесет минути ще я обезвредят. Но кажи ми, татко, не знаеш ли коя е онази хубава жена в леглото?

Евреинът поклати глава.

— Не съм се интересувал никога от тайните на Красцинска — рече той, — пък и тя никога нямаше да ми каже истинското й име.

— Басирам се, тате, тук се крие някаква тайна.

— Жената ми прилича на умопобъркана — уверяваше Соломон Дулсети. — Преди да дойдеш, тя постоянно викаше, че се бои от някакъв черен мъж и си мислех, че всеки миг ще удуши детето.

— Ще е щастие за болното дете. При това чакам санитарните коли, които ще откарат всички, които са тук — жената и новороденото в родилния дом, а трите други деца в приюта за намерени деца.

Не се мина и половин час и санитарните коли, които очакваше Питу, пристигнаха. В едната сложиха родилката и детето, а в другата — трите по-възрастни деца. Клетата Марион, нещастната дъщеря на майор Форцинети, нищо не чувстваше и не разбираше. Тя беше в треска, но притискаше детето до гърдите си и когато най-после в болницата трябваше да го нахранят, сестрите го взеха със сила от нея.

— Много добре стана всичко — каза гърбавият на баща си, щом останаха сами в квартирата на акушерката. — Ще отида сега при Фон Ла Бриер, за да му съобщя, че ти си ми предал тази злосторница и с това ще попречим на плановете на нашия враг Гилберт.

— Добре, добре — изстена старият евреин, — не съм дал напразно моите десет хиляди.

Двамата слязоха по стълбите.

Те се озоваха в помещение, което наподобяваше конюшня. Дулсети вървеше напред, гърбавият комисар — след него. Неочаквано Питу се стъписа.

— Не чуваш ли нищо, старче? Евреинът се ослуша.

— Някакво животно, струва ми се, стене долу.

— Не, това не е животно, а човек — изрече Питу развълнувано. — Гласът иде от онази страна.

Той се приближи към стената.

— Има ли някой тук? — извика той силно. За миг настана тишина.

— Тук има жив заровен човек — разбра Питу.

Виковете за помощ се усилваха и гласът изглежда беше на жена. Питу започна ясно да го различава. Ала все още не можеше да разбере откъде точно идва. Струваше му се, че се чува ту зад дъсчената стена, ту откъм пода.

— Има ли под нас изба?

— Да — отвърна Дулсети, — но от дълго време не съм слагал нищо в нея. Влажна е, пък и стените са с няколко сантиметра плесен. В помещенията, които са пред къщата ми, има достатъчно място за стоките.

— Откъде се влиза в избата?

— Стълбата е зад онази дъсчена стена. Входът заковах, понеже не исках никой да влиза в това помещение.

— Дай брадва и фенер.

Старият евреин ги донесе след малко. Питу удари с брадвата по стената. От удара прогнилите дъски се счупиха. Входът на зимника се отвори. Блъсна ги непоносима воня.

— Смърди на леш — стисна носа си Дулсети. — Сигурно долу има трупове.

— Но и жив човек — отговори Питу, като взе фенера от баща си.

Гърбавият комисар влезе в избата. Той вдигна фенера, който съвсем слабо осветяваше помещението. Видя, че се намира в подземна пещера, пълна с мръсотии, всякакви гадини и смет. Тук бе немислимо да се живее. Комисарят се натъкна на трупове. В избата имаше седем мъртви деца. Всички бяха червясали. Плъхове и всякакви гадни насекоми се бяха струпали по телата им, но шумът ги подгони към дупките им. В дъното на избата имаше малко прозорче. До него Питу забеляза човек. Клетото същество беше жена. Тя бе толкова отслабнала, че не можеше да мърда и се бореше за живота си, като притискаше лицето си до прозорчето, за да диша чист въздух. Питу се приближи до нещастницата.

— Идеш ли най-после, Емил?

Това бе всичко, което затворената можа да каже с едва доловим глас. После падна в ръцете на Питу. Той я изнесе с помощта на баща си в двора, а после я отнесе в дъсчената постройка, намираща се зад магазина на лихваря.

— Млада жена — каза Дулсети.

— Тя е много красива — добави Питу, — и дявол да ме вземе, ако не я познавам.

— Чудно, същото исках да кажа и аз!

Те поставиха нещастницата на скъсаното канапе, намиращо се в тъй наречената частна кантора на евреина. После й дадоха малко бульон и вино и момичето отвори очи. В този миг двамата мъже възкликнаха едновременно.

— Това е дъщерята на фалшификатора Мирович. После старият прошепна на сина си:

— Тя заложи преди няколко месеца при мене една скъпоценна брошка.

Синът добави:

— Видях това момиче преди няколко месеца в църквата „Нотр Дам“, обкръжена от блясък, като невеста на граф Естерхази.

Какво ли биха казали Емил фон Пикардин и заточеникът на Дяволския остров — недъгавият Мирович, ако биха видели лицето на любимото момиче. Те биха познали Павловна, защото любящото око не се мами, ала те биха били и поразени, ако видеха какво са направили от красивата девойка тези престъпници.

Красотата й не бе загубена, от очите й пак светеше невинност, но преживените мъки и страдания бяха сложили отпечатък по красивото й лице.

— Къде се намирам? — бяха първите думи, които Павловна произнесе, след като се огледа. — Ако още съм в ръцете на ония ужасни хора, имайте милост и ме убийте.

— Успокойте се, госпожице — каза Питу, опитвайки се да говори окуражаващо. — Вие сте спасена от вашите врагове и се намирате под закрилата на парижката криминална полиция, чийто представител съм,аз.