— Вие сте чиновник! — извика радостна Павловна и се опита да стане.

Тя беше толкова слаба, че не можа да се вдигне.

— Пазете се, госпожице — молеше я Питу, — и ако мижете, отговорете на въпросите ми.

— Как е вашето име?

— Павловна Мирович.

— Не бяхте ли невеста на граф Естерхази?

Като чу това име, девойката се сепна, но после отговори тихо: — Да.

— Имате ли роднини в Париж?

— Не, баща ми княз Мирович е умрял. Бащата и синът се спогледаха.

— Бихте ли могли да си припомните как се озовахте в тази изба?

— Жената ме хвърли в нея.

— Ах, Красцинска! Така и предполагахме. Но коя е причината, за да посегне тя на живота ви? Защото извън всякакво съмнение е, че вие щяхте да загинете в избата, ако случайно не бях ви намерил.

— Друг й заповяда да го направи.

— Но кой е той.

Павловна сложи ръце на очите си и замлъкна.

— Отговорете! В случай, че кажете истината, ние ще ви браним от вашите врагове — увери я Питу.

С големи усилия Павловна се привдигна.

— Не, не мога да ви кажа! Този човек има изключително влияние и само някоя извънредна сила може да ме спаси. Кажете ми, господине, ще ме заведете ли при началника си? Нему ще разправя всичко и кълна ви се, че ще ви похваля много, задето ме спасихте.

Гърбавият комисар замълча. Разговорът на девойката с Фон Ла Бриер можеше да бъде от полза за него, защото тя наистина, може да го похвали повече, отколкото ако сам разкаже за случая.

— Добре — реши той. — Веднага ще ви заведа. Чувствате ли се толкова добре, че да можете да дойдете с файтон до двореца на Фон Ла Бриер?

— Разбира се — заяви Павловна. Надеждата, че ще намери защита побеждаваше слабостта й. — Да вървим.

Двамата мъже отидоха в магазина и оставиха Павловна да поправи косата и тоалета си. После тя, подпирайки се на рамото на Питу, тръгна към колата. Файтонът ги отнесе към двореца на Фон Ла Бриер.

Питу и младата девойка влязоха в прекрасния дом. Комисарят отведе Павловна в стая, намираща се недалеч от кабинета на началника и заключи вратата. Веднага заповяда да съобщят, че е дошъл. Господин Фон Ла Бриер беше готов винаги да приема двамата си първи агенти — Гилберт и Питу; те бяха кажи-речи негови министри, с които управляваше полицейската си армия. Така че — той прие гърбавия Питу, но беше настроен зле.

— Любезни ми Питу — изгледа го иронично, — навярно сте дошли да ми съобщите, че най-после сте намерили онова момиче, за което се интересувам толкова. Нали знаете, че тази Наталка е петното в живота на моята съпруга?

Питу първо се изчерви, но после пребледня.

— Колкото и да се мъча да намеря това момиче, Ваше превъзходителство, не успявам. Може би колегата Гилберт е по-щастлив от мен…

— Нито той — отвърна началникът на парижката полиция, — нито вие успявате да направите нещо. Мисля, че причината е лошата ви воля.

— Осмелявам се да ви припомня услугите, които ви направих в Петербург — продума Питу покорно.

— Да, разбира се — кимна Фон Ла Бриер, — такива услуги не трябва да се забравят. Какви вести ми носите днес?

— Сполучих да уловя добра плячка.

— Да не сте хванали избягалия Равелак?

— Не, Ваше превъзходителство. Равелак е изчезнал от Париж и кой знае на кой край на земята се крие. Смятам, че избавих Париж от една по-низка твар.

— Правите ме любопитен!

— Ще си спомните ли, Ваше превъзходителство, че неотдавна получихте оплакване против делата на една акушерка, която живее в дома на Соломон Дулсети?

— Да, спомням си, че подписах заповед да арестуват евреина. Гилберт искаше да го арестува.

— Прощавайте, Ваше превъзходителство, забележката ми, но това щеше да бъде глупост от страна на Гилберт. Този евреин ми съобщи за делата на акушерката и се показа добър помощник на полицията.

— Как се казва тази жена? — запита Фон Да Бриер и се замисли.

— Красцинска! Тя е рускиня или полякиня.

— Това име ми е познато — промърмори началникът. — не си ли спомняте да сте го чували някъде.

— Не мога да си спомня.

— Както и да е. Какво е сторила тази жена?

— Всичко лошо и подло, което може да върши една акушерка със занаята си. Между другото намерихме в избата на Красцинска труповете на седем деца.

— Значи е голяма престъпница. Къде е жената?

— В зимника на вашата къща. Предположих, че ще искате сам да я разпитате.

— Да, ще го сторя, Питу, добре сте направил. Нека доведат жената тук.

Зарадван, че началникът го похвали, Питу излезе и заповяда на един стражар да доведе акушерката при началника. В този момент на прага на отсрещната стая се показа висока, бледа жена в черно облекло. Това беше Катерина фон Да Бриер, жената на парижкия градоначалник. Катерина беше с шапка на главата и държеше в ръка копринен чадър, навярно се готвеше да излезе.

— Господине — каза тя на мъжа си, — отивам на църква. Откакто припаднах тогава, не съм ходила на това свято място.

— Добре, госпожо, но защо ми съобщавате това?

— За да не изпратите шпионите си, които ме следват даже и в храма Божи. Както виждате, желая да ви предпазя от този грях.

— По-добре ще бъде, госпожо, ако мислите за собствените си грехове — отговори господин Фон Ла Бриер, като погледна злобно жена си.

Катерина вдигна гордо глава.

— Това, което вие наричате грях — каза тя, — е моят единствен светъл лъч, който съдбата изпрати през живота ми.

Градоначалникът почервеня от гняв.

— Госпожо, според вас може и да е така, но хората мислят друго. Едно незаконородено дете не е слънчев лъч.

Жестоката дума нарани нещастната жена.

— Вие късате сърцето ми — извика тя със сълзи на очи. — Но Бог помага на всекиго, който има да изпълни велико дело.

— В какво се състои, госпожо, вашето велико дело?

— Да намеря дъщеря си и да й стана майка.

Като каза тези думи, госпожа Фон Ла Бриер тръгна към вратата. Внезапно се чуха гласове. Питу се връщаше с арестуваната. Брадатото лице на градоначалника прие по-благ вид.

— Госпожо, моля ви за минута. — Кажете, господине.

Катерина беше застанала на вратата и гледаше въпросително мъжа си. Дали съжаляваше и се каеше, че бе нагрубил толкова много жена си?

— Госпожо, искам да поговоря с вас още малко — продължи Фон Ла Бриер с по-благ глас. — Преди това трябва да проведа един разпит, който ще трае няколко минути. Имайте добрината да отидете дотогава зад онази завеса.

Без да подозира ни най-малко какво я очаква, Катерина се скри зад зелената завеса, която покриваше големия прозорец. Едва се бе настанила зад завесата, и Питу влезе, придружен от Красцинска. Рускинята не се страхуваше ни най-малко. Тя гледаше нахално и предизвикателно господин Фон Ла Бриер.

— Вие ли сте акушерката Красцинска? — запита градоначалникът. — Най-после попаднахте в ръцете на правосъдието. Открихме престъпните ви дела. Убивала сте невинни деца, чиито трупове намерихме.

— Намерихте? — попита Красцинска. — Кой може да докаже, че аз съм убила децата? Децата умират лесно.

— Аз ще ви докажа — каза Питу. — Щом вие не сте убила децата, тогава защо сте оставила труповете им в избата?

— Защото не ми платиха за погребването им, а нямах и време.

— Заплатили са ви — продължи Питу бързо — да държите онова момиче в онази ужасна и пълна с трупове изба, за да умре от глад.

Акушерката се стресна, като чу, че и това беше разкрито.

— Това е лъжа — тросна се тя грубо, — момичето беше мъртво, когато го занесох в избата.

Питу се изсмя.

— Нека мъртвата сама ви каже, госпожа Красцинска, какво престъпление сте искали да извършите над нея.

Гърбавия! комисар напусна стаята, като бързаше да изиграе последната си, най-голяма роля. Щом Питу излезе от стаята, акушерката отиде бавно при писалището на градоначалника. Тя се наведе над смутения началник.

— Води ли тази врата към коридора? — запита тя и показа към вратата, през която преди малко беше влязла госпожа Фон Ла Бриер.