Мелиора едва чуваше тези думи. Мислите й се губеха в ужаса, който заплашваше да помрачи мозъка й.

— Разбрах ли те добре, отче — промълви тя със задавен глас. — Къщата, за която ми казвахте, че се намира на другия край на подземието, не съществува?

— Да, не съществува.

— Значи, аз бях подведена?

— Да, така е.

— Била съм вкарана, значи, в клопка?

— Да…

Това „да“, студено и сухо, като че ли прободе сърцето на жената.

— Хваната съм! — викна циганката с ярост, близка до полуда. — Бях вкарана в тази примка, в една гробница… ах, сега разбирам всичко! Буланси изигра грозна комедия с мен. Как се оставих да бъда измамена!

— Излъга и беше излъгана!

Монахът й пошушна тези думи с глас, изпълнен с ирония. Мелиора едва се държеше на краката си. Тя беше като парализирана от ужас.

— Значи ти знаеш коя съм — разтрепера се циганката.

— Ти си Мелиора, доскоро любимката на княз Стефан Дубиски от Красногорка, после жена на Аладар Форкаш според светия цигански закон и по-късно любовница на граф Естерхази, черния майор.

Тези думи паднаха върху младата жена като удари с чук върху главата й.

— А сега узнай и къде се намираш, Мелиора — продължи зловещо монахът. — Осъдена на смърт, ти си вече в царството на мъртвите. Огледай се наоколо и трепери от това, което ще видиш!

Той запали борината, която пламна със същия жив пламък, както и преди малко. Мелиора нададе пронизителен вик. С блуждаещи очи тя се огледа наоколо, но трябваше да мине дълго време, докато мозъкът й схване това, което очите й виждаха. Подземието, в което се намираха, беше много по-широко и по-високо, отколкото мислеше. Но нито вдясно, нито вляво се виждаха зидове. Пред тях се издигаха цели могили от скелети, кости, черепи, парчета от изгнили ковчези. Всичко това, разхвърляно в безредие, правеше гледката още по-ужасна.

— Чувствам, че обезумявам! — възкликна циганката и притисна с ръце главата си. — Хеката, майко наша, посочи ми път, по който да изляза от това царство на мъртвите.

— Напразна е всякаква молитва — пошепна монахът, — няма никакво спасение. Ти се намиращ в парижките катакомби! Който се заблуди веднъж тук, той не може повече да намери изхода. Теб, обаче, те завлякох много навътре. Може би от векове тук не е стъпвал човешки крак.

— Не ти вярвам, не ти вярвам — викна Мелиора утешавайки се, — защото, ако е така, както казваш, и ти си загубен заедно с мене.

— Ще умра заедно с теб — беше тържественият отговор. — Тук, далече от човешкия шум, далече от слънцето и звездите, далече от всички страсти, които се надвесват пред нас в живота, търсейки жертвите си, ще угаснем бавно и постепенно. Да, постепенно — повтори суровият монах, забивайки борината сред куп кости, — постепенно и бавно ще умрем двамата. Искам да ти опиша какъв ще бъде краят ни… Най-напред ще дойде гладът и жаждата заедно с неизразимите мъки. После въздухът ще ни отрови, но няма още да ни убие. След това ще дойде лудостта заедно с всичките ужаси на болното въображение. Ще се хвърлиш, може би, като хиена върху тези кости, въобразявайки си, че ще можеш да оглозгаш нещо от тях. Накрая ще дойде и смъртта! Но не смърт като на всички други хора, тиха и спокойна, не. А смърт пълна с конвулсии, сред тези купища от човешки кости. Това ще бъде участта ни със същата сигурност, с каквато аз съм при тебе. Ти, Мелиора, заслужи подобна участ!

В същия момент, докато монахът произнасяше тези думи с гръмовен глас, той хвърли расото, свали маската и дългата бяла брада от лицето си.

Пред Мелиора стоеше мургав циганин с черни мустаци — Аладар Форкаш.

Тя не можа да промълви нито дума. Мелиора падна в краката му като сразена. Очакваше излъганият мъж да я убие и наведе главата си към земята, сякаш искаше да я подложи на заколение. Но циганинът я хвана с двете си ръце и я вдигна нагоре. Накара я да го погледне. — Познаваш ли ме? — запита я с угаснал глас. — Разбираш ли, че трябва заедно да умрем?

— Да умрем!? — повтори като унесена.

— Ти не поиска да живееш с мен — продължи той с още по-ужасно спокойствие. — Не можах да те заставя. Сърцето ти, чувствата ти бяха насочени на друго място… Сега те завладях отново, но не да живееш с мен, а заедно да изчезнем. Тази борина ще гори няколко дни. Искам да видя лицето ти, как твоето красиво изменническо лице ще бъде обезобразено от глада, жаждата и лудостта.

— Прошка! — промълви Мелиора. — Прошка!

— Напразно се молиш — произнесе Аладар Форкаш неумолимо. — Дори и да бих желал да те спася, не е възможно. От тези катакомби аз не познавам нито един път, по който може да се излезе. Сега обаче не искам да огорчавам последните ти дни. Обичах те, Мелиора, както навярно никоя жена не е била обичана досега и когато лудостта обхване мисълта ми и започна, може би, да те проклинам, когато ти кажа, че не ти си ми била най-висшето щастие на тази земя, не ми вярвай. Обичам те, обичам те безумно днес както и всякога!…

Слаба надежда завладя сърцето на циганката. Тя скочи и обхвана с нежните си ръце врата на циганина.

— Щом ме обичаш — прошепна му ласкаво, — изслушай ме и ми повярвай. Кълна ти се в Хеката, нашата циганска покровителка, в Хеката, богинята на нощта, кълна ти се, че ще те обичам вярно до гроб, ако ме изведеш от това подземие… Не, не ме прекъсвай, а ме изслушай докрай. Няма да останем нито час в Париж. Имам няколко хиляди франка в себе си. Те са еднакво твои, колкото и мои, защото заедно ги спестихме във „Фоли Бержер“. Ще се върнем с тях в Унгария. Не си ли спомняш оная къщица, която толкова много ни хареса, в края на гората, с бистрия извор до нея? Имаше градина наоколо, в нея цъфтяха рози, а по околните хълмове се издигаше царевица, висока колкото човешки бой… „Тук бих желал да живея с тебе — ми каза ти тогава, — тук бих желал да умра.“ Да изпълним това желание, Аладар. Да купим тая къща и да заживеем в нея с неугасима любов. Ах! Ти се усмихваш… Очите ти се изпълват със сълзи. Ела, любими, ела да дирим спасението си!…

Болезнена усмивка пробягна по лицето на циганина. После той се изтръгна от прегръдките на Мелиора и закри лице с ръцете си:

— Много е късно!

Наведе се и извади цигулката си из расото. Без да погледне Мелиора, седна върху куп кости, взе лъка и започна да свири. Струните стенеха и мелодията звучеше по-трогателно от всеки друг път… Цялото му страдание и болка чезнеше в тези звуци… Това беше чуден, незапомнен концерт!

Час след час се нижеха… Там горе, в света на живите, слънцето вече изгряваше. Аладар Форкаш, царят на цигуларите, продължаваше да свири… Най-после звуците заглъхнаха, песента замря. Аладар заспа.

Той падна с глава върху костите и черепите. До него се търкаляше цигулката, която беше изпуснал от ръцете си. Спеше дълбоко и спокойно, макар и да знаеше, че Мелиора лесно би могла да го убие. От друга страна, обаче, той беше сигурен, че тя няма да му достави това удоволствие и да скъси страданията му. Защото се боеше от самотата.

Когато Аладар се събуди, той се оказа в тъмнина. Дотътри се до мястото, където беше забил борината. Несъмнено, Мелиора я е взела и е избягала от него.

— Ще се върне — измърмори циганинът, — тя търси спасителен път, но ще се върне, без да го намери.

Той имаше право. Не след дълго се чу шумът на приближаващи се стъпки, а светлината на борината започна да се увеличава все повече. Беше Мелиора. Ръката й държеше борината и трепереше. Тя я остави пак на мястото й, после падна на земята, ридаейки безнадеждно. Скубеше черните си коси като обезумяла.

— Няма никакво спасение! — изпищя тя. — Никакво спасение… Загубена Съм… ще умра от глад. А съм толкова млада още… не искам да умра… Искам да живея, да се върна между хората! Смили се, Хеката, смили се, не ме оставяй да умра сред тази мизерия.

Бяха изминали вече три нощи и два дена, откакто Помпадура беше затворила съперницата си във вечната гробница. Аладар и Мелиора живееха между мъртвите. Гладът и жаждата ги измъчваха неимоверно. И двамата спояха до костената пирамида свити и прегърнати като че ли никога между тях не беше съществувала вражда. Мелиора първа потърси това единение. Аладар стоеше далече от нея и всеки път я отблъскваше, когато тя поискаше да се приближи до него като куче, което предчувства опасност и търси закрила у господаря си.