Посетителите на „Червената воденица“, които не желаеха да се разправят с полицията, се упътиха към изходите.

Музиката секна, гостите се изнизаха и „Червената воденица“ опустя.

Курт Валберг се разхождаше тъжен по перона на гарата „Св. Лазар“. Той чакаше влака за Хавър. По лицето му личаха следи от дълбока скръб. Беше съвсем изтощен от безсънната нощ и от ужасните душевни терзания. Душата му бе наранена, сърцето му се пръскаше от мъка.

Мъчеше го мисълта, че Долора може да принадлежи на друг. Неговата любима не само бе изгубила в очите му своя чар, но се числеше и към онези паднали момичета, които всяка вечер предлагаха красотата си на този, който им заплати най-много.

Въздишайки, Курт седна на една пейка. Имаше още петнадесет минути до пристигането на влака. Младежът непрестанно мислеше за Долора, нейното лице бе пред очите му. Дочуха се леки стъпки. Курт вдигна очи и видя млад, добре облечен момък, който му се стори познат.

— Курт — прошепна мек глас и една нежна, малка ръка се докосна до неговата.

Ала той отблъсна тази ръка, като че се бе докоснал до студеното тяло на змия. Скочи от пейката.

— Долора, Долора — каза той, — Долора, ти ли си?

Девойката го хвана и го дръпна зад пейката. Понеже той не желаеше да бъде забелязан от хората, седна и промълви:

— Защо ме преследваш, казах ти вече за каква те мисля; нас ни разделя бездънна бездна. Но защо си се облякла в тези дрехи, нима мислиш, че можеш пак да ме подмамиш?

Момичето се сепна.

— Ти си немилостив — проплака тя, — но ако ме послушаш, ще понеса всичко.

Валберг не отговори нищо, само наведе глава и затвори очи. Долора вдигна очи към небето, като че желаеше да се моли Бог да й даде сила, за да може да говори, след което започна:

— Ние не сме били винаги бедни. През времето, когато живеехме в Хавана с баща ми и госпожата, която, за съжаление трябва да нарека моя майка, аз бях обкръжена от блясък и богатство и ме възпитаха добре. Когато навърших шестнадесет години, страшно нещастие ме сполетя. Не мога да ти разкажа, понеже съм дала клетва, че няма да го издам. В тази катастрофа загубихме цялото си състояние и заедно с госпожа Легуве пристигнахме в Париж без никакви средства. Ден и нощ плачех за баща си, защото го обичах и обожавах, а малко ме бе грижа за нещастието, което ни сполетя. Майка ми даваше стаи под наем, аз бях млада и желаех да работя, защото на две жени не беше нужно много, за да живеят. Тръгнах по парижките магазини, за да търся работа и намерих. Майка ми, обаче, не ме пусна да работя: тя ми разказваше чудновати истории за бедни момичета, които живеят в Париж безгрижно и в разкош, без да правят друго, освен да се грижат за хубостта си и да поддържат приятелски връзки с богати и високопоставени личности. Нищо не можех да разбера от това, ала скоро госпожа Легуве започна да се изказва по-ясно и аз потъвах от срам, когато ми говореше такива неща.

Един ден у нас дойде мъж с черна брада. Той ни се представи под името Арманд Ноар, но майка ми ми каза, че е граф и има висок чин във френската войска. Този граф твърдеше, че е приятел на баща ми, оплакваше съдбата му и каза, че при известни условия може да го освободи от Каена; ала за това са потребни време, влияние и пари. Времето само по себе си щяло да дойде, влияние той имал, а за пари нямало защо да се грижим, щом съм толкова красива.

Една вечер шампанското беше много силно, аз се замаях, заспах и като се събудих… Долора заплака.

— По-нататък — отрони Курт, без да го е грижа, че минувачите се обръщаха да ги гледат.

— Продължих да вървя по пътя на безчестието — шепнеше тя. — Мисълта, че трябваше да спечеля пари, за да спася баща си от Каена, не ме напускаше. С това средство мадам Легуве и нейните помощници унищожиха последния лъч в душата ми. Те водеха вкъщи богати мъже и аз ги приемах, изпращаха ме на балове и аз отивах.

Всяка златна монета, която аз печелех, бе вземана от мадам Легуве под предлог, че ще я скъта, за да послужи на святата ни цел — освобождението на баща ми.

Тогава се запознах с теб.

За първи път сърцето ми почувства святото чувство на любовта и колкото щастлива, толкова и измъчена се чувствах от угризенията на съвестта, когато се намирах в твоите прегръдки. Аз ти намеквах, но ти не схващаше. Стотици пъти исках всичко да ти открия, но обичайки те безгранично, се боях да не те загубя.

Вече знаеш всичко — решавай, произнеси присъдата ми!

Курт Валберг стоеше мълчалив на мястото си. Той бе закрил очи с ръка, за да не види момичето, че плаче.

В тая минута бързият влак се зададе и се приближаваше към перона на гарата. Момъкът бавно се вдигна.

— Сбогом, Долора — каза той тихо. — Нека Бог ти прости, както и аз ти простих.

Момичето скочи и го спря.

— Ти ме отблъскваш от себе си, макар че признах всичко и зная, че не мога вече да бъда твоя жена, а само твоя робиня — вярна и предана робиня, която покорно ще изпълнява твоите заповеди!

Тя понечи да хване ръката му, но той я отдръпна.

— Не, това не може да стане. Ако ти си при мене, ще бъдем по-нещастни, отколкото сме сега.

Момичето хвана ръката на младежа и каза:

— Курт, без теб не мога да живея и ако ти ме напуснеш, моята смъртна присъда е прочетена.

Младият работник се бореше със себе си, той не знаеше какво да отговори. После тръгна.

След него се разнесе сърцераздирателен писък.

Курт се обърна и щеше да обезумее от картината, която видя. Долора се бе проснала на релсите. Влакът приближаваше с шеметна скорост — още една минута и непоправимото щеше да стане.

Курт Валберг се втурна към девойката. Намиращите се на долния край на перона пътници изпищяха, те закриха очи от ужас — не искаха да видят как двамата ще бъдат смачкани от колелата на локомотива.

Курт вдигна Долора от релсите и здраво я притисна до себе си. Младежът скочи встрани. Димът на локомотива го обви непрогледно.

Тендерът се докосна до ръката му, той почувства горещината на котела, чуваше бученето на колелата толкова близо до себе си, сякаш преминаваха през тялото му.

Влакът спря.

— Долора, скъпа моя, Долора, ти не бива да умреш — прошепна той и притисна до гърдите си свестилата се девойка.

— Разрешаваш ли да бъда твоя робиня? — проплака тя, като едва се усмихваше.

— Ще бъдеш нещо повече за мен, Долора, ти ще дойдеш с мен и ние ще бъдем вечно заедно.

Курт Валберг и Долора сутринта пристигнаха в Лондон. Те слязоха от парахода и се отдалечиха от Темза.

Курт притисна младата жена до себе си, показа й сините вълни и с тих глас каза:

— Там е погребано твоето минало.

Господин Фон Ла Бриер, парижкият градоначалник, се разхождаше развълнуван в елегантно мебелирания си кабинет. Тъмни сенки помрачаваха челото му, лицето му, обрасло с руса къса брада ту се проясняваше, ту пак се помрачаваше.

Той отиде до писалището си и разхвърля книгите, които бяха на масата. После извади часовника от жилетката си, погледна го и поклати глава.

Градоначалникът позвъни със сребърното звънче.

В стаята влезе стар слуга.

— Не е ли дошъл още? — запита градоначалникът обезпокоен.

— Не, господин началник, не е още — отвърна слугата.

— Интересно! Влакът отдавна вече трябва да е пристигнал. Да го доведеш при мен веднага, щом дойде!

— Слушам, господин началник, коридорът е пълен с народ, който иска да говори с вас.

— Кажи им, че не съм тук. Почакай, тайният агент Гилберт тука ли е?

— Да, и той ви чака в коридора.

— Нека да почака, докато го повикам! Слугата се поклони и излезе. Градоначалникът отиде до прозореца и погледна улицата.

Това бе на трети декември. Вън валеше сняг.

— Вярвам, че днес ще мога да узная тайната, която помрачи младините на моята жена — каза господин Фон Ла Бриер. — Ужасни подозрения пробуди у мен това, което ми съобщиха шпионите, а и моите изследвания доказаха това, което не исках да повярвам.