— Какво има, дете мое? — проплака тя и се окопити от замайването, причинено от шампанското. — Какво се случи? Кажи ми всичко!

Кубинката се опита пак да се доближи до дъщеря си.

— Махни се! Вониш на вино, купено с парите, които си получила срещу моята чест. Повече нямам какво да ти кажа, освен това, че последната връзка, която ме е свързвала с теб, е скъсана и ти вече преставаш да бъдеш за мене майка. Ненавиждам те и повече от това… — Като изрече последното, очите на момичето светнаха. — Проклета да си и нека Бог те накаже за това, че направи от дъщеря си улично момиче.

Долора се опита да се промъкне покрай госпожа Легуве, без да я гледа, но тя я прегърна и задържа в стаята.

— Ти си обезумяла — кресна тя на дъщеря си. — Не мислиш ли за нещастния си баща, който страда в Каена!

— Бог да му е на помощ, както и на мене!

— Ти искаш, значи, да ме напуснеш?

— Отдавна щях да го сторя!

— Но какво ще стане с мен, какво ще правя аз, старата и немощна?

— Работи! Аз също ще работя честно, макар и тежка работа, докато потече кръв от пръстите ми. Тогава, може би, Бог ще се смили и ще ми прости сторения грях.

— Долора — проплака старата, — без теб аз не бих могла да живея.

— Вярвам, защото аз ти бях единственото средство за печелене на пари. Това време вече мина. Сега трябва да вървя по своя път, който, може би, ще ме доведе до смъртта, за която ти ще бъдеш причина.

Долора изтича като луда през салона и отиде в гардероба, излезе от „Черната воденица“ и заскита в нощ1 та по парижките улици, потънала в скръб и отчаяние.

Близо до кабината, в която се разигра тази трогателна сцена, в друго помещение стоеше граф Естерхази. От предпазливост графът не беше смъкнал маската си. На канапето до него седеше хубава жена, която беше облечена като френска рибарка. Тя бе отворила очи и погледът й страстно се бе впил в снагата на хубавия мъж.

— Пий шампанско, красива Помпадура — покани я черният майор, като напълни чашите, — във виното се забравят всички неприятности. Ще забравиш, че твоят мъж е най-голямата грозотия на Париж.

— И ти ли ми се надсмиваш, черни майоре? — изкрещя Помпадура. — Знаеш, че мразя Мъртвешката глава и само една твоя дума е нужна, за да го отблъсна.

— Но какво ще правиш тогава?

Красивата жена стисна с признателност ръката на черния майор.

— Ще стана твоя робиня — каза тя с разтреперан глас. — Ще ти прислужвам и ще ти се покорявам. Всичко, каквото пожелаеш, ще намериш у мене. Аз ще бъда твоя любовница, твоя пазителка, шпионка и детективка. Ако желаеш да преследваш някой неприятел, ще ти помагам; ще печеля за тебе пари, ако имаш нужда от пари; всичко ще сторя за теб, даже и убийство, ако ми заповядаш.

— Какво иска в замяна твоята преданост?

— Твоята любов!

Казвайки това, тя приседна на коленете му. Красивата жена прегърна графа с лявата си ръка, а с дясната махна маската от лицето му и го зацелува горещо по устните. После се премести до него на канапето. Графът помилва кестенявите й коси.

— Ще бъдем винаги заедно — каза черният майор, — такава жена търся и понеже не желаеш нищо повече, освен да ми станеш държанка…

— Кълна ти се, че нищо друго не желая!

— Да, но след няколко седмици аз ще се оженя за млада княгиня.

— Какво от това? — прошепна страстно Помпадура. — Ти ще вземеш парите й, а на мене ще разказваш колко скучаеш с нея и аз ще те правя щастлив.

— Добре — отвърна черният майор и хвана ръката й. — Обаче преди да се съберем, ще трябва да премахнем Мъртвешката глава!

— Ще го направя — закле се Помпадура. Сатанински огън светна в очите на красивата жена, докато изричаше думите.

В този момент някой дръпна завесата. Граф Естерхази стана от мястото си. Той искаше да излезе, но вече беше късно. На вратата беше застанала маска облечена в червена мантия, която протегна заканително ръка към майора.

— Какво желаеш? — запита Естерхази със строг глас. — Как смееш да влизаш, когато се намирам с дама в кабината? Това е против правилата на тази къща.

— Понеже знаеш законите на тази къща, значи си редовен посетител на „Червената воденица“.

— Остави ме да мина — извика Естерхази и искаше да излезе в танцувалната зала.

Червеното домино обаче му попречи със заканителен глас.

— Ще останеш тук, има хора, които искат да узнаят кой си. Видяхме те в тази стая до едно улично момиче. Махни маската от лицето си!

— Подлец — извика Естерхази и дръпна маската от лицето му.

Няколко маски бяха застанали пред входа на вратата и слушаха с внимание разправията, като настоятелно викаха:

— Махни маската, желаем да разберем кой си!

— Аз ще ви кажа — извика червеното домино. — Човекът, когото видяхте тук с тази дама от парижката проституция и който е редовен посетител на „Червената воденица“, е принудил едно красиво младо момиче да се сгоди за него. Постигнал го е чрез подлост. Този човек заема видно място във френската армия и…

— Спри или ще те убия — извика страховито черният майор и пъхна ръка под мантията, където стисна здраво скритата кама. Червеното домино видя това. Той се нахвърли без страх върху върлия си неприятел и хвана ръката, която държеше камата.

— Оръжие — каза червеното домино, — това, разбира се, показва подлия ти характер. Аз не се страхувам от твоята кама и ти не ще можеш повече да мамиш света. Смъкни маската и тогава ще каже името ти и мръсните ти дела.

Двамата се сборичкаха. Напразно силният майор се опитваше да се освободи от по-слабия си противник. Последният се мъчеше да смъкне маската.

В този миг шестима силни мъже си пробиваха път през тълпата, а един от тях ги предвождаше. Те бяха облечени в сиви дрехи. Първият сложи ръката си на рамото на червеното домино.

— Стой — извика той, — в името на закона ви арестувам!

Червеното домино остави Естерхази и се отстрани. Шестимата го задържаха.

— Какво желаете от мен? — извика арестуваният.

— Знаете ли кой съм аз?

— Ей сега ще узнаем и това — отвърна началникът на стражарите. — Арестуваме ви като съюзник на комитета на верижните братя, на онова тайно дружество, което има за цел да нарушава мира във всички държави.

— Лъжете се, аз не съм този, когото търсите, аз съм…

— Това ще разберете сега — каза Гилберт и скъса маската от лицето на червеното домино.

Гилберт се изненада, като видя образа на младия барон Емил фон Пикардин.

— Разбрахте, че се мамите, нали — каза младият барон, — разпоредете да ме пуснат, останалото ще обясня на вашия началник. Аз съм барон Емил фон Пикардин, не съм член на никакъв работнически комитет, освободете ме, или ще заплатите със службите си!

— Не го пускайте — заповяда Гилберт на хората си.

— Мисля, че ще намерите в джоба на мантията на господин барона доказателства.

Стражарят претърси джобовете на мантията, въпреки протестите на барона против насилието. Гилберт намери малката алуминиева монета в джоба на мантията.

— Това е доказателство — извика победоносно полицейският агент като издигна високо парата. — Сега се уверих, че и бароните могат да бъдат съзаклятници.

— Господа — извика Емил фон Пикардин, като пребледня. — Станах жертва вместо друг. Сега разбирам… О, Павловна, Павловна, ти си загубена!

— Тя ще стане моя жена след четири седмици и ще се унася в моите обятия — каза тихо зеленото домино на ухото на арестувания, като се засмя демонично и се загуби сред маските.

— Отведете арестувания — заповяда Гилберт на своите хора, — колата чака на улицата.

Баронът затвори очи и пазителите на закона го изведоха от залата.

Викове, свиркания и недоволна гълчава сподириха конвоя. Чуваха се гласове, които викаха да се освободи баронът. Но Гилберт остана непоколебим, той беше господар на положението. Отправи се към средата на залата, извади свирката и даде сигнал.

Всички врати бяха заобиколени от стража. Убедил се в това, Гилберт извика със силен глас:

— Забранявам по-нататъшното продължение на бала… Който остане в салона след три минути, ще бъде арестуван. Угасете лампите!