— Ха-ха — избухна той, — ти все пак си простак, обични префекте, защото иначе не би се отнесъл така грубо с човек, който разполага с толкова твои тайни. Искам да ти покажа, че съм по-голям майстор от тебе. На какво да се обзаложим, господин Дьо Ла Бриер, че след четири седмици не ще бъдеш вече префект на полицията в Париж? След четири седмици ще бъдеш заклеймен или ще бъдеш с разбита от куршум глава.

След като Питу се поуспокои малко с този монолог, той обърна гръб на префектурата. Най-напред се отби в един магазин за готови дрехи, където си купи облекло, а от съседен магазин и чифт обуща. Снабди се и с нова шапка и верижка за часовник, имитация на злато. Сега можеше да минава между по-отбраните хора.

Но пък почувства глад, защото от заранта не беше слагал нищо в устата си. Влезе в скромна гостилничка и си поръча обяд. Докато обядваше с голям апетит, той не преставаше да чертае тъмни планове. Изведнъж иронична усмивка заигра по бледото му и изпито лице. Беше му хрумнала идеята, която му трябваше.

Поиска да му донесат хартия за писма, плик и писалка. После, преправяйки почерка си, написа следните редове:

Това писмо Питу постави в плик, върху който написа адреса на госпожа Дьо Ла Бриер.

Часовникът на гостилницата вече показваше пет часа след обяд. В шест, както Питу добре знаеше, госпожа Дьо Ла Бриер имаше навика да отива в църквата „Сен Сюлплис“ на вечерна служба.

Гърбавият заплати и се запъти за църквата. Не чака дълго. Колата на съпругата на префекта дойде. В същия момент, когато госпожата влезе, Питу също се промъкна вътре.

Бледата жена, облечена в черно, коленичи пред иконата на света Богородица. Тогава гърбавият й бутна писмото в ръката.

— Прочетете го — пошушна той на ухото й. — Касае се за Наталка!

След това изчезна бързо между богомолците.

— Първата стрела отлетя към целта си — пошепна той триумфално. — И другите ще я последват. А моите стрели са отровни, господин Дьо Ла Бриер.

Нощта се простираше над Сена и реката течеше тихо и спокойно. Мостът, наречен „Пон де’з’ар“, беше безлюден. До един стълб стоеше облегнат мъж. Това беше гърбавият Питу. Доволна усмивка озаряваше слабото му и бледо лице. Той знаеше, че в следната минута ще сполучи. Онази, която очакваше, не можеше да не дойде. И мизерникът не се излъга. От противоположната страна на моста се показа женска фигура. Когато съзря Питу под фенера, тя се спря пред него.

— Вие ли сте — запита тя — човекът, който ми остави писмото в черквата „Сен Сюлплис“?

— Да, госпожо, вие сте госпожа Дьо Ла Бриер, съпругата на префекта на полицията в Париж.

Дамата с воала хвърли уплашен поглед наоколо.

— Моля ви не говорете така високо — помоли тя.

— Ако някой минувач чуе, че аз, жената на префекта, говоря с вас тук, ще бъдем компрометирани и аз, и моят мъж.

— Е, какво ви е еня за вашия мъж? Не се безпокойте за него!

— Как смеете да ми говорите така?

— Госпожо Ла Бриер, вие говорите с човек, който прекрасно познава всичките домашни отношения и знае, че имате основание да презирате съпруга си.

— Защо да го мразя? — запита дамата с несигурен глас.

— Не ви ли задигна той детето? Знам отлично като вас, че вашата дъщеря Наталка беше изтръгната от ръцете ви тъкмо когато нещастното дете ви беше отново намерено.

Госпожа Ла Бриер се отдръпна назад.

— Кой сте вие, господине — изохка сподавено тя, — че познавате най-дълбоката тайна на живота ми?

— Не е важно кой съм — отвърна гърбавият. — Важното е, че съм в състояние да ви върна дъщерята.

— О, ако бихте могъл да сторите това…

— Мога, госпожо!

— Живо ли е моето нещастно дете?

— Живо е, госпожо.

— Къде?… Къде мога да намеря дъщеря си?

— Тя се намира в Париж.

— Тогава кажете ми цената без заобикалки. Колко искате, за да ми кажете къде мога да я видя. Не разполагам с големи суми, но ще си разпродам бижутата и мога да взема десетина-петнадесет хиляди франка срещу тях. Тази сума е на ваше разположение. Извън това ще имате признателността на една много изстрадала майка. Кажете условията си. Ах, нищо няма да бъде много за мен, стига да видя отново дъщеря си.

Гърбавият поглади черната си мазна брада. Неговият поглед лакомо се спираше върху бледото и изтерзано лице на бедната жена.

— Чуйте ме — каза той, — тогава, когато вашият съпруг изтръгна детето ви от майчината гръд, го изпрати с един агент в Русия, представяйки я на тамошното правителство като опасна нихилистка.

Госпожа Ла Бриер скръсти ръце.

— Мизерник — изхлипа тя с омраза, — той искаше да погуби детето ми.

— Да, тъкмо това целеше. Държеше много на това Павловна (така се нарича вашата Наталка сега) да изчезне завинаги. Мислеше да го постигне чрез заточването й в Сибир.

— И сполучи ли този безсърдечен човек?

— Само в това успя. Павловна беше осъдена на няколко години каторжна работа в Сибир.

— Ах, мое невинно дете, колко ли си се настрадала ти!… И този човек спи със спокойна съвест?!

— Той е префект на парижката полиция, а на такъв пост човек не трябва да има съвест.

— Но Наталка, или Павловна, както вие я наричате, се спаси от Сибир, нали?

— Да, госпожо, а сега чуйте моите условия. Цялата кореспонденция, която вашият съпруг имаше с руското правителство и особено с Петербургската полиция, отнасяща се до този въпрос, се намира в един червен портфейл, който се намира в седмото чекмедже отляво. Ако ми дадете тази преписка, от която се вижда, че префектът е взел мерки агентът, който е придружавал дъщеря ви, да не се върне в Париж, ако ми доставите тази.

преписка, ще можете да прегърнете отново вашата Наталка.

— Вашето условие ме озадачава — сепна се госпожа Ла Бриер смутено. — Да не би да желаете да дискредитирате префекта?

— О, не, госпожо. — Аз съм агент на Петербургската полиция. Бихме желали да имаме нашите писма обратно и това е всичко. Виждате ли, работата не е така страшна.

Бледата жена се подвоуми за момент.

— Но как да взема портфейла? — обърка се тя.

— Трябва да го вземете от писмената маса на съпруга си.

— Но той носи ключовете със себе си.

— През нощта, обаче, когато спи…

— А, разбирам… трябва…. Това, което искате, е ужасно! Но все пак аз трябва да имам дъщеря си… Ще ви донеса червената папка…

— Тогава сделката е сключена — обобщи Питу със своя съскащ глас, гледайки втренчено госпожа Ла Бриер. — Вие ще ми донесете червеното досие, а аз ще ви помогна да видите дъщеря си.

Нещастната жена стисна развълнувано ръце.

— Умолявам ви, заклевам ви — каза тя трепереща. — Бъдете честен спрямо мен. Вие ми обещахте, че няма да използвате документите за лоши цели. Ще устоите ли на думата си?

Питу кимна с глава.

— Доверете се на мен, госпожа Ла Бриер — каза той, — и ще останете доволна.

— Кога ще ви видя? — Утре ще ви кажа.

— И ще мога ли да прегърна дъщеря си?

— Непременно, госпожо — увери я Питу. — Тя ви обича все така силно, както и вие нея.

— Ох, как я обичам — заплака нещастната майка, отправяйки очи към небето. — Само господ знае колко страдах, когато ми я отнеха. Най-после! Най-после пак ще я видя…

— Госпожо, вие ме просълзявате, когато ви чувам да говорите така — опита се да влезе в тон гърбавият Питу, прикривайки лицето си с ръка, за да не се види ироничната усмивка, която играеше на лицето му. — Този разговор ме развълнува много повече, отколкото мислех.

— Сега да се разделим, а утре по това време ще се, видим пак на същото място. — Тя наведе леко глава и се обърна, за да си тръгне. Гърбавият син на евреина Соломон Бенас погледна иронично след нея.