— Хвана се в клопката — каза той, смеейки се под мустак. — Скоро ще постигна голямата си цел. А… добри ми префекте, сега ще се научиш да играеш по моята свирка. Мислеше, че ще можеш да ме измамиш, но бъди спокоен, аз излязох по-хитър от теб. Пипна ли веднъж червеното досие, свърши се с теб. Ще бъдеш изцяло в ръцете ми… Тогава аз ще ти поставям условия и те няма да бъдат леки. Директор на полицията в Париж, това е най-малкото, което ще ти поискам. А ако не се съгласиш, ще изядеш и последното си парче хляб. Свърши се с твоето властване.

Той потърка доволно черните си ръце и пое бавно към Латинския квартал. Смяташе да види най-напред дали не би могъл да освободи нещо от бащиното си наследство.

— По дяволите; може да не е вярно, че властта е секвестирала всичко, което е оставил богатият Бенас!

Питу все се надяваше, че ще може да намери нещо в бащината къща, което да му послужи. Той знаеше прекрасно, че старият лихвар, докато бе жив имаше навика да крие навсякъде по ъглите различни суми. Не можеше ли да има щастие да намери някое от тези скрити съкровища? Може би полицейското око не е открило всичко. Кой знае, може би в мансардата или в мазата на старата къща е останало нещо?

Беше вече пред къщата, в която живееше Соломон Бенас, известен и като Дулсети. Странно чувство обзе гърбавия, когато отвори вратата. Малките пусти стаи имаха печален изглед и всеки момент му се струваше, че ще види сухата фигура на баща си с острата му козя брада, свит в някой ъгъл или влизащ през вратата. Лъчите на луната струяха през прозореца и огряваха стените с фантастична печална светлина.

Питу започна да търси. С треперещи от лакомия ръце разтършува из всички кътове, из всички боклуци, вдигна дъските на пода, но всичко беше напразно. Не намери нищо. После слезе в мазето. Тежък въздух го удари в лицето и трябваше да събере всичката си решимост, за да остане по-дълго време в това заразно място.

Но и мазето се оказа празно. Сега последната му надежда се насочи към мансардата. Той знаеше добре, че тук бяха натрупани много дрипи и че Соломон Бенас често оставаше при тях с часове при заключени врати. Дрипите наистина бяха на мястото си. Властта не беше тършувала тук. Разнебитени мебели, стари книги бяха разхвърляни в безпорядък и мръсотия.

Питу започна да търси. Но колкото и усилие да положи, не откри нищо.

— Значи това ти беше наследството, тате? — възкликна гневно. — Действително, ти прекрасно си наредил работите си и синът ти остава просяк! През целия си живот събира, краде и лъга… и за какво ти беше всичко това?… Богатството ти е конфискувано от полицията, а аз, твоят син, скитам немил и недраг из парижките улици и съм принуден да приема милостинята, която ми подхвърля горделивият господин Бриер.

С очи, святкащи от ярост, бившият полицай хвърли още един поглед из помещенията. Всичките тези дрипи не биха му донесли навярно и пет франка. А ще трябва да ги влачи…

Погледът му падна върху стара рокля, много старомодна, но копринена. Питу я вдигна. Разгледа я с любопитство.?

— Коприна… — измърмори той, — може би ще мога да изкарам някой и друг франк от нея. Не трябва да пренебрегваме нищо при положението, в което се намираме. Два-три франка и те са добри.

В същия момент се вцепени на мястото си. Едва смееше да погледне наоколо. Нещо помръдна в ъгъла. Това плъхове ли бяха? Не, не, сега той виждаше ясно една слаба фигура, която се надигаше иззад съборената маса. Фигура, която го ужаси. Какво страшно и грозно беше това видение! Бледа, слаба, полумъртва от глад жена. Тя беше в дрипи с разплетена прошарена коса, която й придаваше още по-страшен вид. Питу се олюля на краката си.

— Коя си ти… коя си ти… — извика той, — какво търсиш в тази къща?

— Очаквам смъртта — каза мрачен, слаб глас. Питу потрепера при тези ужасяващи думи. Този мрачен глас, изцъклените очи, гладното сухо лице, големите кокалести ръце, които се протягаха към него, го накараха да се усъмни за момент дали пред него стоеше жена от плът и кости или пък някой призрак, излязъл от гроба.

В следния момент, обаче, той започна да разсъждава хладнокръвно. Разбра, че тази жена е намерила подслон в необитаемата мансарда на старата къща. Кой знае от колко дни и нощи стои тук? Нямаше ли в Париж огромно число такива същества без подслон, които намираха убежище в запустели къщи.

Питу се приближи бавно до мистериозната обитателка на мансардата.

— Няма да ти сторя нищо лошо — й каза той, — но кажи ми как попадна тук и как се казваш?

— Казвам се Клаудина — отговори жената, без да се помръдне от мястото си. — Не ме ли познаваш? Цял Париж ме познава. Аз погубих оня човек.

— Кого? Кого си погубила?

— Човека, когото обичах, капитан Драйфус!

— Луда — измърмори Питу.

Но името, което произнесе тази нещастница, го заинтересува необикновено силно. Не беше ли то сега в устата на всички? Не говореше ли за него Франция, Европа, цял свят — за Драйфус, който, заклеймен като предател, бавно чезне на Дяволския остров?

— Драйфус е бил твой любовник? — запита той Клаудина.

Тя потвърди с глава и две големи сълзи се търкулнаха по сухото й лице.

— Да, обичах го, притискала съм до гърдите си детето, което му родих. Но той ме напусна, обичаше друга, която взе за жена, а аз полудях при мисълта, че няма вече да имам този човек…

— Дявол го взел, тази история е прекрасна. Сякаш в нея има зрънце истина и това зрънце в моите ръце може да се превърне в злато! Ще видим! И най-нищожните работи могат да бъдат използвани от един умен мъж.

— Той се обърна към жената. И какво стори ти, за да си отмъстиш на Драйфус?

— Предадох го.

— На кого?

— На неговия смъртен враг! — викна Клаудина пискливо. — Ха-ха, не го ли познаваш? Черния майор, граф Естерхази.

Питу потърка доволно ръце. Името Естерхази го изпълни с нови надежди. Усещаше, че оттук ще излязат големи работи. Черният майор навярно е ловил риба в мътна вода. Без друго той се е възползвал от тази жена, за да погуби Драйфус. Може би ще му се отдаде благоприятен случай да оскубе Естерхази. Възможно е да има и други замесени лица в това мистериозно, дело.

— Разкажи ми всичко, скъпа Клаудина — каза той ласкаво. — Имай доверие в мен, аз съм човек с достатъчно влияние, имам връзки с полицията и може би ще мога да ти бъда полезен. Как предаде Драйфус?

— Хвърлих го в мизерия и нещастия — през хълцания изрече лудата. — Продадох едно негово писмо на Естерхази.

— И какво имаше в това писмо?

— Какво имаше ли? Незначителни неща за другите. Това писмо съдържаше само клетви в любов и вярност.

— Каква стойност можеше да има то тогава за Естерхази?

— Майорът имаше нужда от почерка на капитана — отговори Клаудина.

— А, разбирам, за да фалшифицира писмото му — досети се Питу.

Жената кимна.

— Това писмо заплати ли ти с пари? — продължи да пита нататък гърбавият.

— Получих чек за сто хиляди франка за сметка на английската банка.

— Взе ли ги?

— Не, никога не съм мислила да взема пари за предателството.

— Но защо не?… Сто хиляди франка не са за изхвърляне!

— На път за Англия — обясни Клаудина — бях хвърлена в морето от неизвестни престъпници. Един се хвърли след мен на помощ: Вълните ни бяха отнесли далече от парахода и едва ни спасиха от сигурна смърт. После аз се разболях от треска. Между това моят спасител намерил в дрехите ми ценния чек. Той не допусна дори, че аз погубих Драйфус…

— И все пак взе чека и го осребри — прекъсна я бързешком Питу.

— Не, не го е сторил, беше честен човек. Той взел чека, за да не го открадне някой от къщата на рибаря и понеже трябваше да замине за Лондон, ми остави писмо, в което пишеше, че мога, когато реша, да намеря чека си у него.

— Глупак! — изсъска недоверчиво Питу. — Малко по-иначе бих постъпил аз. И познаваш ли този човек?

— Да, това е Матийо Драйфус, братът на предадения от мене човек.

— По дяволите! Това е било чисто и просто една фатална среща. И не успя ли да си вземеш, чека?