Председателят го прекъсна: „Не бихме ги изслушали“.

Лабори: „Ако не ги доведохме, причината е, че искахме да разискваме само между французи една афера, която интересува само французите. Каквото и да бъде мнението, което може да се изкаже по тази афера, в деня на опасността всички ще застанем единни пред лицето на чужденеца. (Аплодисменти.)

Връщайки се отново върху диктата, наложен на Драйфус, Лабори казва: «Всичко това показва безполезността на преследването, защото ако съществуваше някакво доказателство за неговата вина, в никой случай не би се прибягнало до такава сценична постановка. Тъй като в началото на разискванията съществуваше само въпросът „бордеро“, съдиите щяха да оправдаят обвиняемия, ако противно на всякакво право, присъдата им не беше фалшифицирана чрез съобщението на един документ, напълно чужд на съдебното дирене и неразискван.»

Той прочита стенографските бележки на военния съд, осъдил Драйфус, които са приложени към делото.

— Тази афера е в моите ръце — казва адвокатът Лабори. — Удостоверявам, че нямаше нищо против Драйфус, това го казвам подкрепено с моята честна дума, господа, и ще ви кажа още, че нямаше нито една улика срещу оногова, който беше осъден.

Заседанието се преустановява.

Парижките вестници единодушно констатират успеха на адвоката Лабори, който промени впечатлението на аудиторията.

«Фигаро» казва, че една и съща пледоария е породила у едни надежди, а у други опасения.

Ревизионистите заявяват ясно, че осъждането на Зола няма да спре подетата кампания.

Лабори продължава пледоарията си, заявявайки, че се е помъчил да избегне тъмните страни, които заплитат аферата.

— Исках — добавя той, — да посоча лъжите и да ви накарам да оцените чутите свидетелски показания. Не трябва да се отдава на документите, за който говори генерал Пелийо, по-голямо значение, отколкото имат.

Адвокатът Лабори се надява на добронамереността на Генералния щаб, но и настоява да продължи разследванията си, за да открие дали документът не е фалшив. Ако доказателството беше налице, биха го показали на полковник Пикар, за преустановяване на разследванията му.

След това Лабори засяга въпроса за бордерото и се пита за неговия произход. Той хвърля обвинение върху генерал Мерсие, който щом е бил сигурен във вината на Драйфус, е трябвало да го забута в някое подземие в името на държавната справедливост, вместо да разиграва комедията пред военния съд.

Стои твърдо на убеждението си, че бордерото е дело на Естерхази. Защитникът отрича, че е било копирано, защото, ако Драйфус го беше копирал, тогава той би хвърлил незабавно подозрения върху майор Естерхази.

Оспорва впоследствие докладите на експертите и цитира различни грешки. Твърди, че е установено, че са предадени тайни документи на военния съд. Напомня, че Мелин при интерпелирането на Жорес отказва да говори по аферата Драйфус и заключава оттук, че правителството е имало нещо за скриване. Добавя, че генерал Мерсие отказа да говори за тайния документ. Това е едно ново признание.

— Вярвам, че когато страната разбере сложността на въпросите, тя само ще възнегодува и ще протестира в името на морала, нещо, което направи Зола.

Защитникът говори за болката на семейство Драйфус, хвали куража, предаността и вярата на съпругата на бившия капитан, после цитира едно писмо на Драйфус от месец септември 1897 година, в което той протестира по-енергично от всеки друг път и изразява надеждата за скорошното си реабилитиране. (Аудиторията се трогва, много жени плачат.)

Лабори продължава сред гробна тишина и напомня различни съдебни грешки, после се спира на случая с полковник Пикар, чието хладнокръвие и дисциплинираност възхвалява. «Каквото и да стане, полковник Пикар ще излезе оттук, не казвам реабилитиран, а възвеличан!» (Продължително оживление.)

Лабори продължава пледоарията си. Той разказа за семейство Драйфус, което пожертва състоянието си само за да може да реабилитира бившия капитан. Лабори разгледа извършената грешка от правителството, толериращо скриването на истината в аферата Драйфус. След това проследява изчерпателно въпроса с тайния документ, който е бил предаден на съдиите без знанието на обвиняемия и защитата. Обясни как Шьорер-Кестнер е стигнал до убеждението за невинността на Драйфус. Похвали поведението на Драйфус и разказвайки за служебните обязаности на майор Естерхази, доказа, че той е могъл да има всички документи. Посочи аргументирано, че Естерхази е виновен. Завърши чрез блестящо заключение, което трогва до сълзи всички присъстващи в залата.

Жорж Клемансо започна пледоарията си, нападайки Боадефр, който след като предизвика цялата тази нещастна афера, идва пред съдебните заседатели да поставя отгоре на всичко въпроса за доверието. (Публиката вика. Вдига се ужасна глъчка.)

Клемансо посочва голямото значение на гражданската сила в сравнение с тази на военните. Той констатира, че ревизирането на Драйфусовия процес е наложително. Завършва, обръщайки се към заседателите с молба Зола да бъде оправдан.

— Ние — провиква се той — сме отговорни пред съда, а самият съд, на свой ред, е отговорен пред историята. Съдът ще съди нас, а историята пък него!

Върховният прокурор Ван Касел с къса реплика напада защитата.

След като защитата взема отново думата, председателят задава на заседателите въпроси, след което се оттеглят в съвещателната зала. В шест часа съдебните заседатели влизат в залата, където има голямо раздвижване.

След гробна тишина първият заседател прочита вердикта. Съдебните заседатели отговарят с «да» на въпроса дали е виновен Зола и отговорният редактор на вестник «Л’Орор» господин Перьо.

(Аплодисменти, подсвирквания. Чуват се викове: «Долу Зола!» Да живее армията!“ „Да живее Зола!“).

В заключение съдът осъжда господин Емил Зола на една година затвор и Перьо, редактора на вестник „Л’Орор“ — на четири месеца затвор.

Осъжда също всеки един по на три хиляди франка глоба.

Оставихме Питу в такова ужасно положение, каквото човешката фантазия трудно би могла да измисли. Море от пламъци го обграждаше, димът го задавяше. А най-страшна беше мисълта, че той сам си беше подпалил къщата.

Подобно на див звяр в клетка се блъскаше обезумелият Питу в горящата мансарда, опитвайки се непрекъснато да разбие вратата. Всичките му опити, всичките му усилия бяха напразни. Беше загубен. Питу падна на колене, заплака и започна да се моли. Да, този мизерник наистина се молеше. Сега, когато беше близо до една страшна смърт, той започна да вярва в Бога.

Косата и брадата му бяха вече обгорели, а лицето му бе в сажди. Треперещите му ръце късаха дрехите, които бяха започнали да горят. И всичко това заедно с отчаяните викове на Клаудина. Тя непрестанно му напомняше небесното отмъщение.

— Млъкни! — кресна Питу. — Млъкни, проклетнице, че ще те удуша, преди пушекът да те задуши. Не искам да умра… Искам да живея! Как да се отърва, как!?…

Като луд се търкаляше и се блъскаше по дъските на мансардата. В това диво търсене на изход кракът му случайно се удари в капак, който изведнъж се отвори под него. Показа се дълбок отвор. Питу с радост забеляза тесни стълби, които водеха надолу към мазата на къщата. Хитрият Соломон беше снабдил къщата си с подобни скрити врати и стълби, с цел да укрива откраднати вещи от очите на полицията. Тази врата, която сега спасяваше неговия син от смъртта, водеше към малко подземие.

— Спасен! — изхлипа радостно Питу. — Този път не успя да ме премахнеш, господин Ла Бриер. Помисли си, че хвана лисицата, но тя избяга! Ха-ха, Питу има щастие! Не му е ударил още часът… Той има още много работа за вършене на земята!

С тези думи гърбавият се спусна надолу по стълбите. Мизерникът дори не помисли да спаси жертвата си, останала плячка на огъня, която с ужас викаше след него:

— Помогни ми, спаси и мен! Имай милост! Бедната се блъскаше вързана, а възможността да се спаси беше пробудила желанието за живот и в нейното нещастно сърце.