Депутатите и сенаторите ревизионисти, пряко заинтересовани в случая, се противопоставиха на този законопроект. Драйфус също поиска чрез едно благородно и негодуващо писмо да не се гласува този закон.

Независимо от силната опозиция, законът все пак беше гласуван на 24 декември 1900 година. В знак на протест полковник Пикар се отказа от правото, което имаше да поиска връщането си в армията и я напусна завинаги, защото мислеше, че не може да стои сред клеветници. Зола се отказа от процесите си срещу експертите и против Жуде, остана само делото на госпожа Анри против Ж. Рейнах. То свърши с незначителна присъда да се заплати известно обезщетение на госпожа Анри.

На втория ден след Ренската присъда Алфред Драйфус, върнат в семейството му, се оттегли най-напред на Карпантрас и по-после в Колони до Женева. Там силно разклатеното му здраве бавно започна да се възстановява.

През есента на 1900 година той се установи в Париж, без неговото присъствие да предизвика вълнение, каквото се очакваше. Спомените си, които публикува на следната пролет, затрогнаха внимателните читатели със своя искрен тон и изумиха други, защото Драйфус правеше неимоверни усилия да бъде обективен.

През октомври 1902 година той присъства, без това да предизвика никакъв инцидент, на погребението на Емил Зола.

Драйфус минаваше за невинен и за мъченик за три четвърти от Европа, но той все пак продължаваше да бъде изключен от армията и по закон лишен от честта си. Преследвайки тържественото си решение, той не се отказа нито за момент от борбата да възвърне отнетата си чест.

С много разсъдливост Матийо Драйфус се противопоставя в продължение на три години на всяка преждевременна акция за ново ревизиране. Защото една подобна акция, недостатъчно добре подкрепена от общественото мнение, би претърпяла нов крах пред Касационния съд или пред някой друг военен съд.

Доблестното държание на Алфред Драйфус направи необходимото, за да спечели отново симпатиите на някои довчерашни неприятели. В замяна на това неразбирателството между неговите най-запалени защитници се задълбочи.

Засегнат в честолюбието си, когато в Рен не беше оставен да говори, адвокатът Лабори, закъснял в политическите си амбиции и особено силно раздразнен, поиска от клиента си да се освободи от другия съветник Деманж.

От тъй буйните някога поддръжници сега се формираха два лагера. Немилостивата смърт помете неколцина. Редовете на малката борческа армия се разделиха, а единството в ръководството все повече отслабваше.

Общественото мнение беше погълнато от други борби и загуби към аферата, която го възпламеняваше в продължение на три години.

Кабинетът на Валдек Русо, уморен от толкова борби, остави на други тежкото бреме да напада и разрушава злото, което се ширеше дори в самите основи на държавата. На 8 юни 1902 година той подаде оставка и последва правителството на Комб.

И така, в началото на 1903 година тогавашният състав на парламента накара да се пробуди в неколцина благородни умове мисълта, че е дошъл най-после моментът Да се завърши делото по реабилитирането на Драйфус.

Колкото повече светът мислеше за неочаквания Ренски вердикт, толкова повече се затвърждаваше убеждението, че той е бил изтръгнат от военния съд по аналогичен начин, както през 1894 година.

Един от съдиите в Рен, майор Мерле, запитан през октомври 1902 година от доктор Роксе Дюма, декларира (естествено с много дипломатичност), че Ренския вердикт е бил произнесен, защото се шепнеха в ушите на съдиите различни тайни документи и този шепот без друго им е повлиял.

За кое впрочем можеше да се шепне, ако не за фамозните писма на император Вилхелм Втори или пак за оригиналното бордеро?

Бидейки депутат, Жорес предложи да хвърли необходимата светлина дори от височината на парламентарната трибуна. Той се зае да разсее недоверието и съмнението на съдиите. Случаят му помогна при разискването по избора на депутат от Париж, националиста Сиветон, който при изборната пропаганда е цитирал именно издание на писмото на Галифе и квалифицира правителството на Валдек Русо като чуждестранно.

Жорес, без да се занимава много със Сиветон, разказва с много красноречие и с мимики, които направиха дълбоко впечатление, като не пропусна нищо от онова, което знаеше за тъмната случка с фамозното и противоречиво бордеро.

По този случай се разгарят силни пререкания и оживени дебати, през което време Брисон упрекна най-енергично Кавеняк, че е скрил съществуването на писмо до генерал Пелийо, написано на другия ден след разкриването на престъплението на полковник Анри и в което е ставало дума и намеци за повече фалшификации.

Генерал Андре, министър на войната, се обяви готов да открие анкета върху изнесеното.

Все пак, парламентът, разтърсван от изборния терор, гласува дневен ред, в който се казваше, че той е решен „да не остави аферата Драйфус да излезе из областта на правосъдието“.

Въпреки всичките слухове, които предизвикаха тези разисквания, генерал Андре счете, че е достатъчно прав, като се ангажира с анкета, която да хвърли пълна светлина.

Той нямаше никаква предубедена идея и затова започна по най-дискретен начин да работи върху делото, което да хвърли най-после истинска светлина. Чрез своите адютанти той започна методично да ревизира делото Драйфус.

А тази работа не беше така лесна, защото най-напред делото трябваше да се възобнови отново. Много документи бяха пръснати по различни бюра, защото след Ренската присъда много институции поискаха обратно документите, които образуваха делото.

В течение на тази ревизия в делото не се намери никаква следа от „императорския фалшификат“.

Генерал Андре разследва и проучи най-внимателно цялото дело, докато скрупольозният му лов не даде забележителни резултати. Той наистина откри два нови факта, които можеха да оправдаят едно ново искане за ревизия.

Първият факт се отнасяше до един от трите цитирани по-рано от трибуната на съда от самия Кавеняк. Това беше бележка на Паницарди до Шварцкопен от месец март 1894 година. В тази бележка се чете:

След анкетата през 1898 година Кине констатира, че буквата „Д“ не принадлежи на почерка на Паницарди, а е написана с помощта на друго писмо, от което се изтрива съответната буква.

Въпреки всичко това, експертът Бертийон декларира противно на истината, че отсъстващата буква е била пак „Д“. И в този си вид документът е бил взет за добър в Ренския процес и тогава генерал Мерсие си послужи с него, за да хвърли в лицето на Драйфус хартията, в която се говореше за „каналията Д“, който предал уж плановете на крепостта.

Но ето, че се намира в архивите на военното министерство едно бордеро от 21 март 1894 година подписано от Сандер и в което се намира прикрепено копие от него време на документа „Д. ми донесе“, копие, което е направено преди остъргването на хартията и от което се вижда, че инкриминираната буква не е „Д“, а „П“.

Друг един документ, настойчиво подхвърлян в Рен от обвинителите на Драйфус, беше бележка на Паницарди до Шварцкопен, която съдържаше тези думи:

„Нужно е да свърша, защото на 31 (март) трябва да изпратя в Р (Рим)… Съобщавам ви, че ще имам организацията на железния път!“

Този документ имаше зарегистрирана дата от април 1894 година, написана с червено мастило от ръката на Анри.

Тъй като Драйфус на 1 януари 1894 година напуска Генералния щаб, където се занимаваше с въпросите на железните пътища, генерал Мерсие заяви, че горният документ трябва да се припише на Драйфус. Той дори декларира, че този документ е част от тайната преписка, съобщена на съдиите през 1894 година.

Но отново Сандер, сякаш нарочно излизащ от гроба, дойде да провали цялата тази сграда от лъжи. Намери се едно негово бордеро и то съдържаше копие от горния документ.