Черният майор треперейки от гняв съблече расото. Беше в разкошното си пътническо облекло, но с широкополата шапка на глава.

Часът бе три след полунощ. Естерхази намери едно кафене, в което влезе. Вътре нямаше никой. Поръча си чай и седна в един ъгъл. Келнерът донесе чашата, отиде до бюфета и задряма. Като видя че дреме, Естерхази извади скъпоценните книжа. Искаше да се увери, че са още у него и че не са му отнели плячката.

Той разгъна един от документите и внимателно го разгледа. Започна да диша тежко, като болен от задух.

— Ограбиха ме — извика той. — Ограбиха ме за четиристотин хиляди. Документите са фалшифицирани!

Естерхази стана и хвърли фалшификатите в огъня. От устата му излезе страшно проклятие. После даде на прислужника една монета и тръгна. Челото му беше горещо и всичко му се виждаше червено, макар че беше тъмно. Отмъщение! — тази дума се яви в демонската му душа. Отмъщение на проклетата жена, която подло го измами. О, Нинон дьо Клер ще разбере, че граф Естерхази не е противник за пренебрегване.

Майорът тичаше като луд по улиците, докато стигна до вилата на Нинон дьо Клер. Но не можа да приближи до вратата. Полицаи бяха заобиколили имението на певицата и не позволяваха никой да влиза и излиза.

Като видя тези мерки, Естерхази се сепна. Какво значеше нощното нападение на вилата? Не беше ли то заради него? Черният майор реши да запита един от полицаите какво се е случило.

— Ще научите утре от вестниците — му отговори, — така че и сега мога да ви кажа. Ще арестуват певицата, понеже заедно с любовника си е присвоила четиристотин хиляди франка по мошенически начин.

Естерхази едва се въздържа да не извика и да покаже с това своя интерес към произшествието.

— И хванаха ли вече разбойниците?

— Любовникът й е в затвора, а тя навярно е избягала с парите. Преглеждат сега къщата, за да открият други доказателства.

Черният майор научи достатъчно. Той се движеше като пиян по улиците, отчаян до крайност. Нае кола и се отправи към гарата. Влакът тръгваше след десет ми нути.

Майорът купи билет, но беше в ужасно състояние на духа. Не постигна нищо, а само изгуби скъпоценните документи. Как ще накара сега Дюбоа и Дулсети да мълчат, когато се връща в Париж без нищо? Страх изпълваше душата му. Ако рано или късно полицията арестува Нинон дьо Клер и тя признае пред съда, че е продала документите за четиристотин хиляди, че те са от генералния щаб и че Естерхази ги е донесъл в нейната къща — тогава какво ще прави той?

Участта, която подготви за капитан Драйфус, очакваше и него.

Черният майор опря разгорещеното си чело на стъклото на прозореца. За това ли не отиде при смъртното легло на майка си и не изпълни дълга си? Той беше в такова настроение, че му се искаше да си тегли куршума.

Изтощен и уморен, на другия ден преди обяд Естерхази пристигна в Париж. Още във файтона сне перуката си и избърса грима от лицето си. Слугата му Баптист отвори вратата на купето пред дома му и му помогна да слезе.

— Баптист, искам да поспя, затова никой да не ме буди до довечера.

— Добре, господин графе. Не желаете ли да прочетете телеграмата, която пристигна снощи?

— Телеграма ли?

Студени тръпки преминаха по тялото на Естерхази. Той си спомни за майка си. С треперещи ръце отвори телеграмата.

— Това и предполагах! — изхлипа той. — Тя е мъртва!

Телеграмата беше от Андора и гласеше: „Майка ти бе причестена и умря тази сутрин в девет часа и десет минути. В матрака на леглото й намерих шестдесет хиляди франка, които сега стават ваша собственост. Взех парите на съхранение. При това тя ми даде едно писмо, в което ви поверява една тайна. Елате да вземете парите и документите, защото у мене не е сигурно.

Абат Силван“

— Спасен съм!.— извика Естерхази. — Избавен съм! Той скочи. Споходиха го нови сили. Майка му не беше обедняла, както си мислеше. Тя беше спасила от разсипаното му бащино състояние шестдесет хиляди за него. Тези пари бяха достатъчни поне за да се отърве от ужасния Дюбоа и демоничния Дулсети.

Ала сред тази радост му мина през ума, че не ще може да види единственото същество, което обичаше на света.

— Вчера в девет часа и десет минути тя е предала Богу дух — прошепна той. — Следователно нейният дух ме поздрави. Шумът от комина, когато бях сам в стаята, ужасният страх, който ме бе обхванал, да, това бе близостта с нейния дух.

Черният майор успя да се окопити от лошото настроение. Сега вече трябваше да действа. Евреинът и Дюбоа му дадоха три дни срок, а половината от тях той изгуби за безплодното пътуване до Брюксел. Естерхази позвъни. Слугата влезе и запита господаря какво желае.

— Ще отида в съседния ресторант да се нахраня — каза той на Баптист, — а ти ми приготви куфара, защото ще отпътувам за два дни.

— Ще пътувате пак, господин графе? Естерхази заповяда на слугата да мълчи.

— Ще замина. — каза той грубо. И после отиде да се подкрепи.

В Пиренейските планини вече бе паднал сняг. По тия места зимата идва по-рано, отколкото във Франция. И малкият градец Андора беше покрит с бяла покривка. Цялата околност приличаше на безутешна ледена пустиня. Навред цареше глуха тишина. Нарушаваше я само тракът на враните и свраките.

Градецът Андора е разположен в полите на планината Маладета, на границата между Франция и Испания. Планината стърчи над него като великан със снежнобяла грива и му придава мрачен изглед.

Беше нощ. Почтените андорски граждани бяха заключили вратите на къщите си и седяха край топлите огнища. Те знаят защо правят това. Градецът им е прочут, ала не с красотата си, а с множеството контрабандисти, разбойници и крадци, които намират убежище в него.

И през 1895 градецът Андора беше заплашен от някой си Диего Гомец. Този мъж преди беше контрабандист, но от няколко години се беше издигнал по обществената стълба и се бе провъзгласил за началник на една добре организирана разбойническа шайка — бе станал началство на „планинските социалисти“, които всяваха страх у мирните андорски граждани и пътниците.

Диего Гомес, както разправяха хората,,бил ужасен кръвопиец и безподобен разбойник и убиец. Този звяр с човешко лице беше жесток и алчен и не приличаше на онези разбойнически главатари, които твърдят, че ограбват само богатите и помагат на бедните. Дори и в самия град Андора, макар и да се пазеше от един взвод испанска конница, се бояха от него. Малцина бяха тези, които не беше ограбвал и мъчил. Той не щадеше нито богати, нито бедни, нито старци, нито жени. Ограбваше и изтезаваше всички, които попаднеха в ръцете му.

За дон Гомес си мислеше с натежало сърце тази нощ един мъж, който дори в полунощ стоеше на писалищната маса и подпираше побелялата си глава.

Този човек беше абат Силван, свещеникът на община Андора, седемдесетгодишен старец, но още държелив и здрав. Наистина косата му беше бяла като сняг, ала чертите на лицето му показваха енергия и смелост, а движенията му — пъргавина.

Андорският свещеник въздъхна дълбоко. Блуждаещият му поглед показваше душевно безпокойство и грижа. На писалището пред него се намираше жалка желязна касичка, чийто капак беше отворен и французинът гледаше неспокойно ценните френски книжа. До касичката имаше писмо с пет печата; надписано от женска ръка. То имаше следното съдържание:

Тези два предмета бяха причината за безпокойството на стария свещеник.

— Трябва да взема някакво решение — каза си абат Силван и стана от стола. — Не бива да оставям наследството на графинята в дома си. Нямам сигурно място, където бих могъл да го скрия. В нашия град има много лоши хора и те ще се опитат да откраднат повереното ми съкровище. Косите ми настръхват, като си помисля за това. Заклех се пред покойната графиня, че ще предам парите и писмото на сина й лично. Телеграфирах му и го помолих да дойде веднага, обаче досега нямам никакъв отговор. Навярно като военен не може да напусне веднага службата си. А пък докато дойде, може да минат още няколко дни. Какво да правя тогава с наследството му? Внуши ми, Боже, някоя добра идея. Не мога да държа дотогава у дома си шестдесет хиляди франка. Трябва да ги скрия на сигурно място, където лошите хора не биха могли да ги намерят.