— Грайф — извика Жоржина, — Грайф, аз съм.

Лаят бе заменен от приятелско умилкване.

Наемателят Кестнер дойде бързо. Той прегърна дъщеря си и сърдечно поздрави Матийо Драйфус, но все пак не скри, че е учуден и дори обезпокоен от това нощно посещение.

— Няма ли, Жоржина, да влезете вкъщи с господин Драйфус? — попита той дъщеря си.

— Не, тате — отговори полугласно момичето, — ти знаеш, че никога не ще стъпя в къщата, която принадлежи на Леон Бернард. Тате, не сте ли виждали балон наблизо?

— Знаят ли вече в Париж за нещастието, което се случи?

— Нещастие, нещастие, ли казвате? Какво стана с балона? — намеси се Матийо с треперещ глас.

— Падна на релсите, влакът премина през коша и смаза всички, които бяха в него.

Жоржина изхлипа, а Матийо политна. След малко се опомни и попита:

— А всички ли са мъртви?

— Единият само — другият е в болницата.

— Мъртвият момче ли е?

— Не, мъж.

На Матийо му просветна.

— Раненият не може още да каже името си, но се вижда, че е стар войник.

— Мишонет — извикаха двамата нощни посетители в един глас, а Матийо допълни:

— Но какво е станало с момченцето и жената?

— Нищо не знаем за тях. Намериха само един ранен и един умрял.

— Заведете ме при ранения — помоли Драйфус.

— Сега ли, в полунощ?

— Да, веднага. Трябва да го видя и да говоря с него на всяка цена.

Тримата след няколко минути вече влизаха в къщата, служеща за болница на Белмари и околните села.

Те отидоха до леглото на подофицера, което беше скромно, но чисто.

— Тъй вярно — каза болният.

— Къде е детето?

— Бегом, напред, готови и огън! Мелницата, атакувайте мелницата, неприятелят е там.

— Не ме ли разбра? — изпадна в отчаяние Матийо. В този миг болният се поопомни и силно извика:

— Мелницата, старата мелница! — и после пак изгуби съзнание.

— Намерете фенери — каза Жоржина. — Да дойдат няколко решителни мъже. Ще ви заведа, господин Драйфус, аз разбрах стария подофицер.

До полунощ в старата мелница владееше мъртва тишина. Обезобразената лежеше до стълбата, която водеше към втория етаж, а до нея спеше детето. То сънуваше блажения сън на невинността, а жената беше измъчвана от ужасни кошмари.

По полусьборената стълба слизаше сянка на мъж. На лицето му нямаше нос, ушите липсваха, а празните кухини на очите му придаваха още по-зловещ вид. То не приличаше на човешко лице.

Този човек беше Мъртвешката глава. Никой в Белмари не подозираше, че слепият е подпалил чифлика, ала селяните се бяха настроили против Кестнер, задето беше прибрал това чудовище при себе си и му даваше подслон. Те мислеха, че този ужасен човек е докарал нещастието на чифлика.

След злополуката слепият отиде в приюта за болни, ала види се не му е харесало там, понеже един ден изчезнал. Оттогава той живееше в тайнствената воденица и чрез усета си, с който слепите са надарени, беше претършувал всички нейни кътчета. Нужните му за живеене средства той или изпросваше, или доставяше чрез кражби. Макар и сляп, крадеше много майсторски от близките чифлици кокошки, яйца, луканка, сирене, хляб. Когато просеше, отиваше на шосето за Париж и минувачите охотно му даваха по някоя пара. Той беше много хитър — не купуваше нищо от Белмари и в селото всички мислеха, че е изчезнал.

Обезобразената се събуди с писък. Студена ръка погали лицето й. Едновременно се чу и глас:

— Тя е. Ха-ха, ха-ха, по гласа я познах, ето и белега, който й остана от рязването с моя нож. Помпадура, Помпадура, мила ми невернице, този път не ще ми избягаш.

Обезобразената се вцепени. Това не беше сън, а действителност. Но скоро се опомни.

— Ще те удуша — изстена слепецът. — Днес, няма, да ми избягаш. Сега си муха, която се е оплела в паяжината, а аз съм паякът, който ще те убие и ще изсмуче кръвта ти.

Помпадура нищо не отговори. Само се бореше с всички сили, тъй като знаеше, че ако не успее да се откопчи от ръцете на слепия, няма да има вече надежда да се спаси. В своя смъртен страх тя успя да стане от пода. Мъртвешката глава скъса дрехите на жената и изрева като звяр, когато неочаквано се разнесе детски глас. Той се ослуша.

— Какво е това? — запита той. — Не сме сами. Тук има дете.

Той изпусна Помпадура и се ослуша отново.

— Избавих се — изкрещя жената и удари с пестник слепия по челото.

Мъртвешката глава се олюля и извика. Обезобразената вече стигна до вратата на воденицата. Тя я отвори и хукна да бяга в мрака. Разярен, слепият я следваше, а от устата му течеше кървава пяна и непрекъснато ругаеше. Изглежда той познаваше местността по-добре от Обезобразената, защото тичаше бързо. Беше хванал един кол и с него гонеше жената. Мракът не позволяваше на Обезобразената да бяга бързо, както искаше, докато това не пречеше на слепия.

Дъщерята на Казота вече не мислеше за детето, което с голяма мъка беше откраднала, а гледаше да се спаси от ужасния си преследвач. Разстоянието обаче между нея и него постоянно се скъсяваше. Тя вече чуваше свистенето на кола, с който замахваше Мъртвешката глава, за да я удари. Обезобразената отскочи назад.

— Ще те убия, вещице!

Колът се завъртя над главата й. Помпадура отново отскочи настрана. Дървото удари в земята.

В същото време ужасен вик разцепи въздуха и се чу плискане на вода. Слепият се ослуша, а след малко се изсмя злобно.

— Паднала е в реката — разбра той, — и ще се удави. На добър ти час, Помпадура. Тази река ще занесе надутия ти труп в Сена, а оттам в морето.

И наистина Мъртвешката глава не се бе излъгал. — В бързината жената не забеляза, че се намира накрая на една стена, която се спускаше стръмно в реката. Помпадура падна през глава във водата, а вълните я покриха. Тя плуваше добре, но неочакваността на падането в студената вода я вцепени. Едва се движеше. Реката бързо я повлече като парче хартия. Ушите, ноздрите и устата й се пълнеха с вода, щом се опитваше да диша. Не изгуби съзнание, но чувстваше, че краят й е дошъл.

Удари се в твърд предмет. Беше пън, който плаваше по реката. Обезобразената се хвана за него, а след малко той се приближи до брега, където се издигаха високи върби с наведени до водата клони. Помпадура се хвана за тях и бързо излезе на брега. Тя лежа няколко минути във върбовия храсталак, който я скриваше. Обезобразената още се страхуваше, че преследвачът й може да я стигне, въпреки че тя, за щастие, се намираше на отсрещния бряг на реката. Но наоколо беше тихо. Изглежда слепецът се бе върнал в мелницата.

Помпадура стана предпазливо и се отдалечи от брега. Дрехите й бяха мокри, косата й беше разплетена и тя трепереше от студ. Жената тръгна направо през нивите, само и само да се отдалечи от мелницата, където се криеше най-големият й неприятел. Тя вървеше без да знае накъде отива и на сутринта стигна до шосето, което водеше за Париж. Вече час вървеше, а през това време я тресеше силно и се страхуваше да не припадне. Настигна я селянин с покрита кола, който караше зарзават в града. Той й позволи да се качи срещу един Наполеон възнаграждение и тя се излетна върху сеното, което се намираше в колата. Така Обезобразената стигна в Париж. Тя беше спасена от ужасната опасност, но не беше постигнала целта, за която се бе изложила на толкова изпитания. Детето на капитан Драйфус, което трябваше да открадне по заповед на черния майор, беше неизвестно къде.

През това време Мъртвешката глава се бе върнал в мелницата. Жената, която ненавиждаше повече от всички свои неприятели на света, беше избягнала неговото отмъщение. Слепецът беше сигурен, че тя е паднала във водата, но това не доказваше, че се е удавила. Какво не би дал тази жена да издъхне в ръцете му.

Когато се качваше по стълбите на старата мелница, дочу слабо хълцане. „Детето, което е водела със себе си“, разбра той. Да, то му остана, то се намираше в неговите ръце.

Страшна мисъл блесна в главата му.

— Това дете — каза си той — е детето на Помпадура! Тя го е родила преди да се венчае за мене и го е скрила. Навярно го е дала в някое село да го отгледат и сега е искала да го заведе в града. Възможно е черният майор да е неговият баща. Той често посещаваше дома на Казота и познаваше хубавата Помпадура. Всичко ми стана ясно. За това, значи, са дошли Естерхази и Помпадура в Белмари, когато подпалих къщата на Кестнер. Дошли са били, за да видят детето.