Фалшификаторът светна с лампата към куфара и погледна обезобразеното лице на убития.
— Ха, ха, другарю Жаксон — каза той, — кой от двама ни е по-силен сега? Вече съм свободен от твоите заплахи, с които ме тормозеше непрестанно. Никой не е видял какво се случи тази нощ в моята стая. Убийството няма свидетели и мога да стана честен и достоен за моята Павловна, достоен за любимата ми съпруга, която ми отнеха. Щом оставя всичко, твоят дух ще е пак при мен, нали, мила ми Катерина, тогава ще бъдеш близо до мен…
Убиецът заплака. От очите му бликаха горещи сълзи и той плачеше като дете, изгубило майка си. Измина дълго време, докато Мирович се съвземе и се залови за страшната работа — да скрие мъртвеца.
Той заключи куфара. Уми си ръцете и ги обърса. Кървавата вода изсипа в огнището и с нея угаси огъня.
Замислен спря до куфара.
— А сега къде да отнеса мъртвеца? — запита се той. — Къде да го скрия, за да не го намерят.
За миг Мирович млъкна.
— Намислих — сети се той. — Ще завия мъртвеца в мушама и след женитбата на Павловна ще отпътувам към френското крайбрежие, под предлог да си почина за няколко дни. Там ще наема лодка, за да се разхождам из морето. Ще го хвърля и акулите ще го изядат. Дотогава ще крия трупа в двореца под леглото си и не ще позволявам никому да влиза в стаята ми. Така никой не ще узнае за убития.
После князът облече балтона си, сложи шапката на главата си и взе куфара в ръка. От радост, че се е отървал от своя демон, той забрави да угаси лампата. Мирович тръгна към вратата, отключи я и искаше да излезе. Ала се сепна. Куфарът падна от ръцете му. На прага пред него стоеше жена. Силните й очи му подействаха хипнотично. И револверът, който младата жена беше насочила към гърдите му, също го изплаши.
— Убиец, фалшификатор! Назад или ще те застрелям.
Изненадата беше толкова голяма, че силният мъж се вцепени от страх и падна на колене.
Той коленичи до куфара, в който бе сложил жертвата си. Пред него, като статуя на правдата стоеше Алиса Тери. Револверът продължаваше да бъде насочен срещу гърдите му.
— Вие извършихте безчовечно убийство — каза тя и едва победи вълнението, което я обхвана. — Убийство, което мислите, че никой не е видял. Бог ми е помогнал да бъда свидетелка на това нощно престъпление. Наблюдавам ви от няколко седмици през дупките, които пробих на онази врата. Аз съм вашата съседка. Видях, че фалшифицирахте много банкноти, но ви съжалих, като чух трогателните ви разговори сам със себе си и разбрах, че сте пропаднал, но не съвсем загубен човек. Преоблечена, аз ви следвах и виждах, когато влизахте в един величествен дворец. Запитах вратаря кой сте и узнах…
Безумен стон се изтръгна от гърдите на белобрадия мъж.
— Знаете, значи, кой съм!
— Зная. Представяте се пред света, че сте княз Григорий Мирович и утре дъщеря ви Павловна ще се венчае с граф Естерхази. Мирович се сепна.
— Свършено е — прошепна той. — Вече всичко е свършено. — Щастието на Павловна е разрушено. Тя е опозорена, а аз, аз… Бедното ми дете, моето бедно дете!
Фалшификаторът се просна на пода. Този човек не беше обикновен убиец. Алиса бе чула разговора му с Жаксон и въпреки това не можеше да извини и да прости престъплението. Все пак знаеше, че го е извършил по необходимост.
Мирович неочаквано скочи. Алиса отстъпи няколко крачки назад и вдигна револвера си.
— Искате да извършите още едно убийство ли? — кресна тя. — Не си въобразявайте, че ще ме премахнете, както трупа, който е в куфара.
Мирович тъжно се усмихна и поклати глава.
— Не се бойте — каза той. — Аз не бих ви направил нищо, дори и ако знаех, че с това ще спася детето си от нещастието, което връхлетя върху него. Заклех се, че това убийство, което току-що извърших, е последното.
— Ако убиете и мене, ще се узнае — каза Алиса. — Аз съм американска детективка и зная как се постъпва в такива случаи. Преди да дойда във вашата стая, написах на хартия всичко, което видях тази нощ и скътах бележката на тайно и сигурно място, което знае само един мой приятел — парижки търговец.
— Кълна ви се, че не ще ви причиня никакво зло. Руснакът повдигна дясната си ръка и по лицето му се изписа откровеност и разкаяние.
— Сега кажете ми — додаде той тихо, — какво ще сторите с мен?
— Убийството не може да остане ненаказано — отвърна с решителен глас Алиса Тери. — Пролятата кръв вика към небето и този, който е свидетел на такова злодеяние. Ако не го съобщи, става съучастник на убиеца. Вие трябва сам да се явите в полицията.
Мирович наведе глава.
— Съдбата е жестока — каза той, но аз съм доволен. Направете ми една добрина, за която и небето ще ви благослови, защото ще спасите живота на една невинна девойка.
— Какво желаете?
— Дайте ми срок от двадесет и четири часа, за да се венчае дъщеря ми, а след това аз сам ще се явя в полицията.
Сълзи потекоха от очите му и той протегна ръце към американката. Алиса се бореше със себе си.
— Не мога — каза тя, — не мога да позволя да изминат двадесет и четири часа и тогава да съобщя на полицията за станалото, кой ще гарантира, че не ще избягате през това време?
— Кой ще гарантира ли? — извика Мирович и гордо стана, сякаш честта му е въобще неопетнена. — Аз самият, с моя живот, с моето минало, което макар и пълно със злодеяния, изцапано с кръв, не познава какво значи да не устоиш на думата си. Любовта към моето дете ще е гаранция. Мога да ви разкажа цялата история…
— Бихте ли ми се доверили и да откриете цялата истина, отнасяща се до вашето минало? — извика удивената американка.
— Да, самата истина. Вие, госпожице, ще чуете моята история, която ще трогне душата ви — историята на един клетник, когото дяволът е хванал и отвел в ада, в най-мрачния ъгъл на ада. Историята на един загубен човек, който искаше да спаси един ангел в човешки образ, ала не можа. Моят живот има печална и тъжна история.
Князът-фалшификатор Мирович, убиецът и добрият баща отнесе куфара с трупа в един ъгъл и го покри.
После седна на един стол срещу Алиса, наведе глава и се помъчи да събере мислите си, за да разкаже цялото си минало.
22.
— Син съм на полския княз Панин. Името ми не е Григорий Мирович, а княз Михаил Панин. Първите благородници на Полша пирували в замъка на баща ми в деня на моето раждане. Във Варшава камбаните биели и топовете гърмели, когато съм бил кръщаван. Тъй започва моят живот. Кой е могъл да предположи каква съдба ме очаква!
Русия беше отнела свободата на Полша, която не искаше да сведе глава пред руското робство. В душите на поляците се пробуждаше желание да възкресят своето отечество, да го видят свободно. И това желание е било толкова силно, че взе връх над всички други чувства. Преданите полски синове желаеха да освободят милото си отечество и да поставят на полския престол свой крал, в чиито жили да тече полска кръв. Всички други желания изчезнаха пред това най-първо, изконно искане. Пред него помръкна дори и любовта към жените и децата им, страхът от загубването на имота и живота. Тази борба е известна на света и историята я е отбелязала със златни букви.
Щом навърших петнадесет години, започнах да забелязвам, че в замъка става нещо необикновено. Приятелите на баща ми пристигаха и си отиваха, но не така весели и радостни както по-рано. Те дохождаха нощем, но увити с широки наметки и с фалшиви бради. Озъртаха се плахо и влизаха в стаята на баща ми, намираща се на долния етаж на замъка. Но не оставаха в тази стая. Подслушвах на вратата и нищо не чувах. Къде ли изчезваха? Стаята на баща ми имаше само една врата, пред която аз стоях, а прозорците й гледаха към градината, но и там не се виждаше никой. Явно баща ми е имал някакъв скрит изход. Знаете, госпожице, на петнадесет години човек е много любопитен. Това детско любопитство стана причина да узная тайната.
Един ден привечер се бях скрил под голямото канапе, намиращо се в стаята на баща ми. Не мина час и аз узнах откъде минаваха баща ми и неговите приятели. Зад големия портрет на дядо ми имаше тайна врата. През нея излизаха маскираните хора. Но къде отиваха? Исках и това да узная. Щом мъжете изчезнаха през тайната врата, аз излязох изпод канапето. С развълнувано сърце почнах да слизам надолу но стълбата все по-дълбоко и по-дълбоко в зимника и най-после до мен достигнаха мъжки гласове. Уверих се, че съм близо до целта. Когато се намерих в зимника, скрих се зад голяма бъчва, откъдето можах да видя и да чуя всичко.