Мирович извади от джоба си ключ и отключи вратата на къщата. Просякът седна на един камък, близо до уличен фенер, наведе глава и изглеждаше, че спи.

Дочуха се тежки стъпки по улицата. Патрул обикаляше квартала. Войниците забелязаха заспалия просяк, отидоха при него и силно му извикаха:

— Тук не се спи!

Парцаливият старец извади от пазвата си картичка, показа я на патрула, без да ги погледне и пак я скри. Войниците поискаха извинение и тръгнаха да продължат обиколката.

В това време Мирович стигна до своята стая. Той запали лампата, хвърли балтона и фрака си и запали печката.

— Има ли някой между тия високопоставени личности и почтени хора, които преди малко присъстваха на тържеството в моята къща — си шепнеше той, — който би помислил, че богатият княз Мирович, бащата на прекрасната Павловна сега е тук и фалшифицира банкноти? Ала Бог, който прониква в душата ми, е свидетел и знае, че аз твърде отдавна щях да изоставя този разбойнически занаят, ако Жаксон с всевъзможни заплахи не ме заставяше да го продължа.

Князът въздъхна дълбоко.

— О, този Жаксон — продължи сам да си говори Мирович, — ако не бях се срещнал с него, нямаше да изпадна до такава степен. Така е било и така ще бъде: едно зло води след себе си друго! — шепнеше си той, рисувайки с лилаво мастило банкнота от хиляда франка. — Бях принуден навремето да си послужа с него — инак не бих могъл да приведа в изпълнение отмъщението си. Оттогава като пиявица се е залепил за мене и не мога да го отстраня, защото се боя да не ме издаде.

Князът наведе глава над рисунката, видът на банкнотата се очертаваше все по-ясно. Той имаше дарба и при добра школа и почтен живот би станал първостепенен художник. Ала съдбата е искала да се случи съвсем друго. Всевъзможни сплетни, лошата му кръв и условията го заставиха да стане разбойник и когато получи като дар от небето любовта на една чиста жена — тогава отново у него се пробудиха добрите чувства, ала беше вече късно. Бащата на любимата му го смяташе за разбойник и крадец и се отнасяше грубо с него. Този отличен рисувач стана виртуозен фалшификатор. Някой похлопа на вратата.

— Жаксон и пак Жаксон, ах какво не бих дал само да се избавя от този подъл човек.

Князът стана и отвори вратата. Англичанинът влезе. Той седна със запалена цигара на един стол, държейки бастун в ръка и с шапка на главата. Мирович заключи вратата.

Без да проговори, руснакът продължи да работи.

— Ще ми покажеш ли съкровището си? — запита след малко Жаксон.

— Кое съкровище?

— Половината милион руски и френски банкноти, които от любов към твоята Павловна ще дадеш на граф Естерхази?

— Но защо искаш да ги видиш? — попита го Мирович. — Няма защо да се интересуваш, защото няма да имаш работа с тях, вече ти казах, те станаха великолепни.

— Искам да видя половин милион заедно. Къде си ги скрил? Навярно, на такова място, че и полицията да не може да ги намери, дори ако претършува цялата къща.

— Не се грижи, никой не би могъл да ги намери, ако аз не го поискам.

Жаксон нищо не отговори. В стаята се възцари подтискаща тишина. Неочаквано англичанинът бутна с бастуна си графа по рамото.

— Ей, Мирович, измислих историята — каза той.

— Коя история? Какво искаш да кажеш?

— Ти няма да дадеш банкнотите на графа, а на мен. — На тебе? — Руснакът скръсти ръце на гърдите си и учудено изгледа Жаксон.

— Да, на мене, на мене, на твоя приятел Франк Жаксон! Ти трябва да ми ги дадеш.

— Но с какво право ги искаш?

Мирович каза тези думи с тих и спокоен тон, макар и вътрешно да кипеше от злоба.

— От всичко ще се отрека — каза англичанинът, поставяйки бастуна си встрани, — защото си станал много горд и отиваш право в бездната, но аз не съм толкова глупав, че да ме затворят заедно с теб.

— С една дума — желаеш да се отделиш от мен?

— Да, искам да замина за Америка. Фалшификаторът остана радостно изненадан, като чу тези думи.

— Ти искаш половин милион във фалшиви банкноти и с това ще смяташ нашите сметки за разчистени, разбрах ли те добре?

— Да, знаеш, че с празни ръце не може никъде да се отиде.

— Зная! Ще получиш половината милион.

— Дай ги! Ако са толкова сполучливи, както ги хвалиш, тогава ще съм ти благодарен.

Англичанинът скочи от мястото си, в очите му се четеше страшна алчност у Мирович остана привидно спокоен.

— Не ти говоря за готовите вече банкноти — каза тихо той, — тях утре ще дам на граф Естерхази, а ти, приятелю, ще трябва да потраеш два месеца и тогава, давам ти честна дума, ще получиш своето.

— Но ако не искам да чакам? — рече Жаксон. — Ако настоявам още днес, още сега, сега да ми ги броиш, какво ще речеш, Григорий Мирович?

Руснакът изгледа презрително Жаксон.

— Тогава ще те изгоня и няма повече да се грижа за тебе.

— Безсрамник — кресна англичанинът, — полски вагабонтин, забрави ли, че си в ръцете ми? Само една моя дума и полицията ще хване затворника, крадеца, убиеца и ще го изпрати в Русия. Разбра ли? — изкрещя още по-гневно англичанинът. — Да кажа ли тази дума?

— Кажи я! В такъв случай заедно ще заминем за Сибир, понеже, когато аз убивах, ти беше на пост. Аз фалшифицирах, а ти разменяше и разпространяваше банкнотите и живееше като княз. Иди сега и ме предай на полицията.

Жаксон впери поглед в него без да проговори. Той не очакваше, че жертвата му ще се съпротивлява. Но той имаше и друго средство, в сигурното действие на което беше уверен. Англичанинът се изкикоти.

— Имаш право — каза той, — би било глупаво от моя страна да те предам. Не искам да имам работа с полицията. Ще имаме работа с хубавата Павловна. Също и с майор граф Естерхази.

После се наведе над Мирович и му пошепна на ухото:

— Утре, когато младоженците ще бъдат готови, за да отидат в църквата, ще ги помоля за един разговор. И тогава всичко ще узнаят: кой си ти, какво си правил, какво вършиш и от каква кал си измъкнал твоята Павловна. Ха, ха, графът ще остане учуден, когато узнае в каква смет се е родила любимата му и каква е зестрата, която…

Жаксон не успя да каже нищо повече. Мирович скочи и в ръката му блесна остър нож. Това беше истинска кама, с която фалшификаторът режеше хартията за банкнотите. Докато Жаксон го заплашваше, той беше извадил ножа от чекмеджето на масата. Мирович замахна. Камата се заби до дръжката в гърдите на Жаксон.

— Убиец — опита се да извика изнудвачът с дрезгав глас, — убиец, ти ме…

Струя кръв бликна от устата му и гласът му заглъхна. Промушеният падна на пода. Мирович се нахвърли върху него като звяр. После го улови за гърлото и започна да го души.

— Иди сега при моята Павловна — изхърка побеснелият руснак, — иди и разправи всичко, побързай, не губи време. Ти можеш, Жаксон, да ме опропастиш, да погубиш щастието на детето ми, но най-после дойде твоят час, часът на отмъщението, най-после ти онемя.

Тялото на англичанина потрепера и се изпъна. Минаха няколко минути. Мирович гледаше ужасен мъртвеца. Най-после стана.

Лицето му бе страшно, струваше му се, че в последните десет минути бе остарял с десет години.

— Аз го убих — разбра най-после той, — мъртъв е! Не съжалявам, че го убих, той беше подлец и можеше да направи моята Павловна нещастна.

Руснакът гледаше мрачното лице на мъртвия.

— Нека това бъде моето последно убийство, кълна ти се, о, Боже на небето! Както ме наказа тогава, като ми отне любимата жена и когато детето ни попадна в ръцете на един разбойник, тъй ме накажи и сега, ако не удържа клетвата си. Трябва да скрия мъртвеца. Как да го скрия, как ще залича следите?

Той се замисли. Извади един празен куфар и го отвори. После пречупи ръцете и краката на убития и го намести в куфара. Мирович извади предпазливо ножа от гърдите му и натъпка в раната кърпа, за да не тече кръв. Освети килима на пода и видя, че нямаше никакви следи по него.

— Това е добре — прошепна си той, — няма никаква улика за убийство. Жаксон е непознат в Париж, няма никакви роднини, нито приятели и никой не ще се погрижи за него. Убийството му ще остане неоткрито.