— Ще отворя вратата — каза той, — за да можете лесно за излезете. Прислужницата ще стои до вратата, а пък аз ще наблюдавам през прозореца.
Князът беше толкова смутен, че не можеше да проговори. Мисълта, че от него ще зависи помощта на съпругата му, която може би и ще я спаси, го развълнува много. Отвори тихо вратата и влезе в килията. Юлиана беше обърната гърбом към него и понеже възглавниците поглъщаха шума при ходенето, се промъкна незабелязан от нея.
Стефан само беше притворил вратата. Той се приближи до нещастната си съпруга. Болната още не усещаше, че този, който я обичаше повече от живота си, бе зад нея.
Княз Дубиски хвана бързо белите й ръце, дръпна ги на гърба й и ги притисна. Същевременно наведе тялото на Юлиана малко назад, освободи едната си ръка и извади шишенцето. Бясната викна и се помъчи да се освободи. Стефан я натискаше все по-надолу с ръката, в която държеше шишенцето, макар и да му бе мъчно, че употребява насилие спрямо обичното си същество. Но обстоятелството го изискваше. Докато държеше Юлиана в силните си ръце, той отстрани със зъби запушалката на шишенцето и го приближи предпазливо до устните й. Но преди още да го допре до тях, побеснялата заби зъбите си в гумената обвивка на ръката му. Тя хапеше с всичка сила, а той едва я държеше в ръцете си.
Чертите на лицето й внезапно се промениха. Зверската свирепост изчезна. Разумът й се възвърна.
— Стефане! — викна тя. — Стефане, ти си при мене. Боже мой, къде съм, как изглеждам? О, Стефане, срамувам се!
Тези думи смутиха княза. Те го въодушевиха и в същото време го измамиха за истинското състояние на съпругата му.
— Юлиана — продума той, — Юлиана, обична ми, ти ме познаваш, слава Богу, той ти даде сила да противостоиш на страшната болест!
След като каза това, Стефан пусна ръцете на болната и тя застана на две крачки от него, стиснала с ръце главата си.
— О, Стефане, ужасно страдам — промълви Юлиана с болка. — Струва ми се, че всичките ми кости са смазани и като че ли в главата ми вместо мозък има олово.
Изчерви се и засрамена пооправи дрехите си.
Първата мисъл на Стефан беше да съобщи на доктора. Той отиде до прозореца, похлопа по стъклото и се опита да обясни на Бургер, като се обърна гърбом към Юлиана.
— Елате, докторе, елате — викна князът силно, — нямаме нужда от приспивателно средство. Както ще видите, Бог е помогнал, моята съпруга да…
Внезапно силен удар се стовари върху главата му и той за минута остана замаян. Това внезапно нападение бе придружено от сърцераздирателно виене. После отвън се чуха страшни писъци и същевременно желязната врата на килията се затвори с шум и се заключи. Стефан не можеше да си обясни веднага станалото и уплашено се огледа. Той беше сам в килията. Съпругата му, неговата Юлиана, бе изчезнала. Стефан се спусна към вратата и се опита да я отвори, но напразно. Въпреки всичките му усилия тя не помръдна. Княз Стефан Дубиски бе пленен в същата килия, в която страдаше нещастната му съпруга. От гърдите му се изтръгна силен вик. После загуби съзнание и падна на пода. Красивият, многострадален мъж лежеше тих като смъртник в килията на побеснелите в института на Пастьор.
Докато Стефан бе обърнат към прозореца, нещастната пак бе обхваната от зверската си свирепост и вече не знаеше, че обичният й съпруг е при нея. Очите й загубиха небесния си блясък, който преди малко се отразяваше в тях като отражение на душата й. Чертите на лицето й се изкривиха, Юлиана заприлича на кръвожадна вълчица, която иска да избяга от клетката си. Без съмнение, болната искаше да направи това. С инстинкта на душевноболните, който е много опасен за надзирателите, тя позна, че вратата на килията й е само притворена. Ударът, който нанесе на Стефан, му отне възможността да й попречи при изпълнение на намерението си. В следната минута болната отвори вратата и избяга от килията.
Дежурната надзирателка се разкрещя и избяга на горния етаж. Доктор Бургер остана за минута като вцепенен. После понечи да се спусне след побеснялата, но тя бе слязла вече по стълбата, без да срещне препятствия. Вече беше късно и в института на Пастьор всичко бе утихнало.
Малцината, които съзряха бягащата побесняла жена с вдигнати за удар ръце, гледаха единствено да се спасят. Дори и самият вратар, комуто бе възложено да пази входа, избяга в стаичката си. Той беше прекарал дълги години във войнишки мундир, никога не бе се страхувал от куршумите и храбро бе посрещал неприятелите, но не посмя да се изпречи пред побеснялата.
Юлиана излезе на улицата. Нещастницата се загуби между многото хора, които я смятаха за пияна.
46.
От деня, в който Павловна и Питу станаха собственост на богатия търговец Хонг Вах бяха изминали шест месеца. Китаецът още от първата вечер се отнасяше твърде любезно с Павловна и я облече като княгиня. Той й отпусна павилион в градината за жилище, вечеряше с нея и й даде същите права, които имаше и той. Читателите ни не са забравили, навярно, че Хонг Вах бе открил на Павловна, че е германец и не е наследник на у монголец. Красивите му интелигентни черти, въпреки оплетената му коса, доказваха, че това е истина. Павловна помисли, че Хонг Вах ще й разправи цялата история на своя живот, че ще й каже каква участ го е довела в Китай, но се излъга в очакванията си. Той се задоволи само с признанието, че не е китаец, но относно земната си съдба не спомена нищо. Павловна му разказа искрено всичко, каквото досега я беше сполетяло. Единственото, което скри от него, беше любовта й към Емил фон Пикардин, тъй като женският й инстинкт я караше да не съобщава никому тайната на сърцето си.
— Госпожице Павловна, вие сте претърпели много — каза търговецът, след като чу историята на нейните страдания. — Но надявам се, че нещастията ви вече свършват. Ще останете при мене, но не като робиня, а като моя приятелка. Не се плашете — добави той бързо, като забеляза, че Павловна побледня, — под тая стряха няма да ви се случи никакво зло, нито от мене, нито от друг. Вие сте съвсем свободна. Само искам да ми подарите две години от живота си, за да мога да се порадвам на другарството на една образована европейка. Ах, вие не знаете от колко години мечтая за това! В Китай забогатях, станах дори много богат, но винаги съм живял уединено. Госпожице Павловна, обещайте ми, че ще ми подарите две години от живота си, после сам ще се погрижа да се върнете в Петербург, Париж или където поискате. Но, може би — като казваше тези думи, очите му гледаха лицето на младото момиче, — може би, тогава сама ще ми кажете: Хонг Вах, ще остана тук!
На това Павловна не можа да отговори по друг начин освен че е съгласна. Нали все пак беше робиня на този човек, който я купи доста скъпо. СъщО и Хонг Вах от своя страна изпълни условията на този странен договор. Той уреди всичко да бъде добре за Павловна, гледаше я като почетен гост и се грижеше, всички да я уважават.
Китаецът никога не я задиряше. Когато искаше да я посети в павилиона, непременно питаше дали позволява. Разбира се, тази молба се изпълняваше винаги. Павловна дори се радваше, че ще може да поговори няколко часа с Хонг Вах. Образованието и опитността му постоянно я развличаха и разговорите им бяха за нея лекции, чрез които обогатяваше знанията си. Тя обичаше Хонг Вах сърдечно, като брат, но не преставаше да мисли за Емил фон Пикардин.
Изглежда, че Хонг Вах никак не беше доволен от тези чувства на Павловна. Макар и да не споменаваше нищо за това, по погледа му можеше да се познае, че в гърдите му се е породило съкровено чувство към красивата млада рускиня. Освен това в живота на Хонг Вах имаше часове, в които го обземаха други чувства, неприличащи на любов, чувства, които бяха толкова мрачни, че се затваряше в най-затънтената стая и не допускаше никой при себе си. Дори не говореше и с Павловна. Тогава няколко дни не се явяваше и едва вкусваше от ястията, които му носеше един стар слуга. В такова време често го чуваха да хълца и когато се появеше, изглеждаше блед, като че ли не е спал няколко нощи. Старата китайка, която прислужваше на Павловна, разказа на момичето за тези случки. От нея Павловна узна, че някаква тайна тежи на душата на Хонг Вах и тя от сърце желаеше той да я сподели, за да може да го утеши или да му помогне. Но когато един ден тя само докосна тази тема, Хонг Вах я погледна за минута като вцепенен. После половин месец не се появи при Павловна, но един ден отиде при нея и беше пак така радостен и искрен както преди.