— Господин докторе — запита Стефан с хриплив глас, — истина ли е, че моята съпруга, моята Юлиана страда от ужасната болест…

— Да, ваша светлост — отговори младият лекар след кратко мълчание, трогнат от болката на княза, — за съжаление е така, както ви съобщих по телефона. Съпругата ви показа застрашителни симптоми и макар че употребих веднага противосредство, според предписанията на покойния ми учител, не можах да направя нищо.

— Сега душевноболна ли е? — запита Стефан.

— Ако е само това… — сведе печално глава лекарят. — Но думата душевноболна е нищо спрямо това, което ще видите. Трябва да се приготвите за нещо много по-страшно и ако имате смелостта да видите така съпругата си, елате с мене.

— Да имам смелостта ли? Докторе, искам да отида при нея, искам да я прегърна, защото съм убеден, че на моите гърди тя ще намери спокойствие!

— Ваша светлост, за това не може и да се мисли — спря го доктор Бургер. — Нито вие, нито аз или някое трето лице смее да се приближи сега до болната. Ще трябва да се задоволите с това да наблюдавате съпругата си през малко прозорче.

— Боже мой, но защо?

— Защото едно ухапване, одраскване или каквото и да е нараняване, нанесено от бесен на здрав човек, заразява и него от тази страшна болест.

— А как давате на болната храна или лекарства?

— За тази цел при нея влиза прислужник, който е облечен с дебело гумено облекло, през което не може да проникне нищо. Слугата влиза само тогава, като тя не приема това, което й се даде през прозорчето. Елате, ваша светлост, можете да се убедите, че всичко, каквото можем да направим за вашата съпруга, е направено.

Стефан бавно се надигна от стола.

— О, Юлиана! — простена той със сълзи на очи. — Как ще го преживея…

Доктор Бургер поведе княза през един дълъг коридор, отвори малка врата и се изкачи с него на втория етаж. Двамата стигнаха малка стая, в която седеше прислужница. Посрещнаха ги странни викове — страшно виене, скимтене, лаене, подобно на вълк, който е готов да нападне жертвата си. След това виковете се превърнаха в звънлив смях.

— Не е ли почивала? — запита доктор Бургер прислужницата.

— Не — отговори тя. — Болестта става все по-страшна. Болната не приема нито супата, която й дадоха през прозореца и в която, както ми казахте, изсипах лекарството, нито пък портокала, който също съдържа успокоително средство.

— Опитахте ли да й дадете вода?

— Да, два пъти. Тя дръпна съда от клещите, с които й го подадох, но като забеляза, че е пълен с вода, веднага го захвърли.

— Това е един от симптомите на бяса — каза доктор Бургер печално на княза, който слушаше внимателно разговора му с прислужницата. — За съжаление, не можем да скрием, че болестта на госпожата е стигнала вече своя връх.

Стефан не можа да се сдържи повече. Той хвана ръката на доктор Бургер.

— Ще я загубя ли? — продума със задавен глас. — Докторе, заклевам ви, кажете ми истината! Ще загине ли съпругата ми от страшната болест?

Лекарят вдигна рамене.

— Ваша светлост, надеждата още не е загубена — промълви той някак несигурно. — Обещавам ви, че всичко, което е по нашите сили и знания, ще бъде направено, за да спасим съпругата ви.

— Благодаря ви, благодаря ви, не мога да живея без нея.

— Настоявате ли още да видите страшната картина, която представлява болната? — запита доктор Бургер след няколко минути.

— Да, докторе. Искам да узная пълната истина за участта й.

— Добре, елате тогава.

Бургер посочи към стената, където можеше да се види прозорец, закрит с дървен капак. Лекарят го отвори. Прозорецът имаше такова дебело стъкло, че никакъв удар или натиск на човек не можеше да го счупи.

— Погледнете през прозореца. Вие настоявахте.

Стефан опря до стъклото пребледнялото си лице. Картината, която видя, го изпълни с неописуем ужас, който за минута парализира крайниците му.

Стените, както и подът на килията, в която се намираше обичната му съпруга, бяха покрити с дебели гумени възглавници. Светлината проникваше през стъклен покрив, но понеже беше нощ, светеше електрическа лампа. В тази стая нямаше никакви мебели, освен едно гумено легло в ъгъла. Там лежеше Юлиана.

Човек едва можеше да я познае. В буйствата си тя бе скъсала дрехите си и тялото й беше покрито само с тънка риза, скъсана на няколко места. Русите й коси бяха разплетени и висяха по лицето й, което бе страшно и разкривено от ужасната болест. Очите й бяха изпъкнали и приличаха на два тлеещи въглена, които бяха постоянно в движение. Устата й бе отворена и белите й малки зъби блестяха зад червените устни. От време на време езикът излизаше навън, покрит с бяла пяна, която течеше като от муцуна на животно. Руменината на лицето й бе заменена с бледост, а около очите личаха дълбоки сивосини сенки, в които имаше съсирена кръв. Пръстите на болната се свиваха конвулсивно и тя клатеше постоянно глава, като ту се опитваше да се изкачи по покритите с възглавници стени, ту пък заставаше на ръце и крака като животно. След това виеше хрипливо и лаеше като звяр, който иска да хване жертвата си, но тъй като не успяваше, ядът й растеше и тя се търкаляше по пода и удряше или дращеше лицето и гърдите си. От няколко рани по тялото и течеше кръв, която още повече увеличаваше страшната картина. Изглежда, че всичко човешко в нея бе изчезнало. Тя приличаше на звяр, на вълчица.

Лекарите са констатирали, че бесните хора, както по външния си вид, така и по звуците, които издават, приличат на онова животно, от което са били ухапани.

В началото нещастната Юлиана не забеляза този, който я наблюдаваше през стъклото. После погледът й се спря на прозореца и тя веднага се спусна към него. Болната заудря с юмрук по него и не успяла да направи нищо, се оттегли назад и се спусна отново с наведена глава към прозореца. Не стигна до него, удари главата си в гумените възглавници,които я отблъснаха, и падна на пода, измъчена от страшни конвулсивни тръпки.

Бледен като мъртвец, Стефан се отдръпна от наблюдателното си място. Той се олюляваше и доктор Бургер трябваше да го подкрепи.

— Докторе, дайте отрова на съпругата ми, убийте я — това е хиляди пъти по-добре, отколкото да страда.

Стефан стисна ръката на Бургер докато изричаше тези думи.

— По някакъв начин трябва да се сложи край на състоянието на съпругата ви — каза Бургер замислен. — Но не съм изгубил още надежда да я спася. Само е нужно да й се даде силно средство за приспиване, за да мога да я наблюдавам няколко часа, без да срещам съпротива.

— Приспивателно средство ли? — викна Стефан. — Да, докторе, този е истинският път. Когато спи, няма да чувства нещастието си.

— Добре, но кой ще й го даде? Това трябва да стане веднага. Единственият прислужник, който се осмелява да влезе при бясната, за нещастие е в отпуск до полунощ.

— Аз ще вляза при нещастната си съпруга и ще я принудя да вземе приспивателното средство.

— Ваша светлост, излагате живота си на опасност.

— Живота си ли? Какво ще струва за мен животът, ако умре тя! Не, докторе! Няма да ме отклоните от това намерение. При това ще видите, че Юлиана ще стане по-спокойна, когато отида при нея. Не се усмихвайте, докторе, любовта има сила и над страшната болест.

— Да бъде! — каза младият лекар и стисна ръката на княза. — Ще отида за приспивателното. Нали ще облечете гуменото облекло на прислужника?

— Не, в никакъв случай. Юлиана няма да ме познае, ако вляза при нея в онова облекло.

Доктор Бургер поклати глава и тръгна. След десет минути се върна и донесе едно шишенце с бяла течност.

— Ето приспивателното — каза той. — Трябва да налеете от него в устата на съпругата си.

— Добре, дайте го!

— Но трябва да сложите тези ръкавици, чувате ли, княже? Иначе не ви позволявам.

Стефан сложи гумените ръкавици и пъхна шишенцето в джоба на жилетката си.

— Готов съм! — каза той.

— Нека Бог да бъде с вас.

Доктор Бургер дръпна тихо бравата на вратата.