— Политически престъпник ли е?

— Не, обикновен крадец.

— Но какво е откраднал?

— Държавна вещ.

— Да не би да е злоупотребил?

— Казах повече, отколкото трябва — отговори офицерът и млъкна.

Един казак се приближи до началството.

— Господин хетман, долагам ви, че номер дванадесет не може вече да върви — краката му са подбити.

— Номер дванадесет ли? Артистката, която отива в Сибир, защото е отровила любовника си?

— Тъй вярно, господин хетман.

— Тук ще спрем и ще останем на лагер — реши младият командир, — макар че исках още час да пътуваме. Защо, обаче, да измъчваме една клетница. В пътническата ми чанта има лекарство, което лекува рани. Дайте й го и утре ще може да продължи пътуването.

Казакът изгледа учудено началника си. Той беше стар войник и бе изпратил в Сибир много изгнаници, но досега не беше срещнал нито един хетман да се държи тъй любезно със заточениците.

— Не се сърдете, хетмане, ако ви направя бележка, че се отнасяте много снизходително с тези разбойници — рече Питу.

Офицерът се усмихна.

— Имате право, господин Питу — погледна го той, — но ви давам обещание, че като минем Тоболск, ще се отнасям със заточениците тъй, както са се отнасяли и моите колеги. С камшик ще ги карам да вървят напред и не ще се церемоня с никого. Тогава няма да се оплаквате от мене.

— Аз ли? — засмя се французинът. — Съжалявам, хетмане, че не ще мога да ви наблюдавам! В Тоболск ще отпочина в топло легло и ще се върна.

— Ах, да, забравих. С кола ли?

— Да — отвърна Питу.

Лагерът скоро бе построен. До него имаше гъсталаци, които изпъкваха в степта както оазисите в пустинята. Заточениците си постлаха и легнаха. Същото сториха и казаците. За хетмана направиха специална палатка. В нея нощува и Питу.

Преди да легнат, конвоиращите запалиха огън и направиха чай. Заточениците взеха съдовете си и тръгнаха към огъня, за да получат своята дажба.

Питу и хетмана също пиеха чай в палатката си и пушеха. Гледаха безкрайната степ, която сякаш беше покрита с жълточервеникава кора под сребърната светлина на луната.

След като изпи чая си, Павловна изяде и няколко хапки хляб, стана полека от леглото и се отдалечи от останалите. Казаците я видяха, но не се разтревожиха. Те знаеха, че заточениците не могат да избягат. В степта не може да се скрие някой, защото следите се забелязват на разстояние от няколко версти и конвоиращите с малките си пъргави коне много скоро биха настигнали беглеца.

Павловна остана няколко минути необезпокоявана. У нея отново се събуди любовта, която досега беше изместена от изпитанията.

— О, Емил — прошепна тя, — защо ме остави самотна? Защо остави чужди хора да ме влачат като някаква престъпница? Всеки гледа да ме измами, но аз принадлежа само на теб. Ще мога ли и в бъдеще да запазя честта си? Кой би помислил, Емил, че ще ни сполети такава зла участ? Къде е онзи незабравим и щастлив час, когато се намирах в твоите прегръдки! Тайнствената, мечтана степ, за която ти пеех тогава, сега се намира пред очите ми. А ти, Емил, ти сега не си при мене. Аз съм сама, сама между ужасни хора, а ти къде си?

И тя си спомни песента, която като звезда я придружаваше по тъмните пътища.

— Спомняш ли си я, Емил — извика тя, треперейки сякаш той можеше да чуе гласа й.

После тихо запя.

Неочаквано някой я хвана през кръста. Тя почувства, че някакъв мъж я притиска в обятията си.

— Хубава Павловна — прошепна й един противен глас, — ще трябва вече да се разделим и вярвам, че това е най-удобното време. Заточениците спят, а казаците пият водка…

Това бе гърбавият Питу. И макар че той бе сграбчил здраво Павловна, тя успя да се откопчи.

— Как дръзваш да ме докосваш? — извика тя. — Подъл лъжец, ти, безчувствено оръдие на онзи жесток човек, който използва силата и властта си, за да раздели дъщеря от майчиното сърце и да погуби едно бедно, нещастно момиче!

— Чуй ме, Павловна — каза Питу, — бях принуден да сторя всичко това, тъй като началникът ми заповяда. Ако бях отказал, господин Ла Бриер щеше да намери друг да го извърши. Ти винаги си ми харесвала и още от първия миг, когато те видях, се влюбих в тебе. Твоето прекрасно тяло, горящите ти очи, копринените ти коси, твоята красота…

— Нека се превърне в най-голямата грозотия — извика момичето.

Питу се направи, че не чува думите й. Той продължи.

— Твоята красота е завладяла сърцето ми. Аз се разкайвам, задето постъпих така спрямо тебе, но още не е късно!

— Вие признавате, че лъжливо сте се заклели пред съда?

— Това значи сам да се погубя и тебе да не избавя. Аз знам нещо повече. Руснаците лесно се подкупват. — Като им дам неколкостотин рубли, те сами ще ти покажат пътя, по който да се върнем. Ние ще се върнем в Париж, а господин Ла Бриер ще мисли, че ти страдаш в сибирските рудници. Всъщност ще живееш като царица с мене в красива къща и…

— Ще бъда ваша жена? — запита го Павловна студено.

— Не, моя любовница!

— Мерзавец, клетвопрестъпник, на ти!

Въпреки тежките вериги Павловна удари силна плесница на Питу. Веригите задрънчаха, той се залюля. Преди момичето да избяга, подлецът се нахвърли върху нея. Той я хвана с едната си ръка, а с другата запуши устата й. После се опита да я повали на земята.

— Безсрамна престъпница — извика той, — ти отказваш да станеш моя любовница, но аз ще ти покажа, че нямаш никакви права. В Сибир всяка заточеница принадлежи на този, който я пожелае.

Павловна се уплаши, защото разбираше, че е попаднала безнадеждно в ръцете на този звяр. Изведнъж някой я изтръгна от ръцете на французина. Този някой ритна Питу и той отхвръкна на няколко крачки.

— Ако посмеете още веднъж да закачите момичето — извика младият хетман, — ще заповядам да ви ударят двадесет и пет камшика. Така ще разберете кой няма никакви права в Сибир.

Питу стана бавно.

— Вие ще отговаряте за постъпките си като стигнем в Тоболск — каза той разгневен. — Там всичко ще дойде на мястото си.

— Да; прав сте, там всичко ще се разбере — изсмя се хетманът. — Може би повече, отколкото ще ви бъде приятно.

Питу измърмори няколко ругатни, после се запъти към палатката. Младият офицер още държеше момичето в прегръдките си. Като я пусна, той попита:

— Причини ли ви болка?

Офицерът не се обръщаше към нея с отвратителното „ти“. Павловна поклати глава. Тя с благодарност погледна хетмана и тихо отвърна:

— Той ми причини душевни болки, а вие ме избавихте и ако една девойка, която носи затворническо облекло, може да ви благодари, то приемете моята искрена благодарност.

— Вървете да си починете — беше привидно строго нареждане. — Моето задължение е не само да наказвам заточениците, но и да ги закрилям.

С наведена глава Павловна се отправи към другарите си по нещастие.

— Лека нощ — подвикна й един треперещ мъжки глас.

— Лека нощ — отговори тя, без да се обърне. Хетманът стоя на мястото си цял час, загледан в степта, която се простираше пред него. Дълбока тишина цареше наоколо. Само яребици прелитаха над гъсталаците и се лееше песента на казаците. После всичко стихна и сънят се спусна над изморените хора.

Младият хетман тази нощ спа сам в палатката си. След неприятната случка, Питу реши да легне в общата палатка до стария подофицер. Тук той се измъчваше от тютюневата миризма, от казашките лули, но слугата на Ла Бриер се утешаваше с това, че тази бе последната му нощ. На другия ден трябваше да стигнат в Тоболск и тогава щеше да си почине в топло легло. После щеше да наеме каруца и колкото може по-скоро щеше да се завърне в уюта на Петербург.

Както Питу не беше доволен от промяната на леглото си, така и хетманът не беше доволен от това. Като видя, че гърбавият не беше в палатката, той тръсна разгневено глава:

— Трябваше да помисля за това. Много лесно беше досега да го наблюдавам, тъй като през деня яздеше редом, а нощем спеше до мен.