Той извади малка сребърна свирка, изсвири и подофицерът дойде. Хетманът му пошепна нещо на ухото.

— Не се безпокойте, хетмане — кимна белобрадият казак. — Няма да спя тази нощ и утре заедно с него ще стигнем в Тоболск.

Най-после офицерът легна. Той дълго не можа да заспи. Облегна глава на ръката си и се размечта. По мъжественото му лице се настани онази меланхолия, която обзема синовете на степите, когато се влюбят или когато престанат да обичат. Най-после сънят го надви и той заспа. Всички спяха, освен стария подофицер и един млад казак на пост.

Младият офицер беше спал само два часа, когато някой го разтърси за рамото. Пред него стоеше старият подофицер.

— Хетмане — докладва той, — един свещеник желае да говори с вас.

— Свещеник ли? — запита офицерът учуден. — Как е дошъл в степта? Какво иска от мене?

— Не знам, може би ще ви помоли да пренощува при нас.

— Запали свещта и го доведи. След малко влезе млад калугер.

— Добър вечер, синко — каза той.

— Добър вечер — отвърна офицерът. Калугерът се огледа предпазливо в палатката, за да види дали е сам.

— Вие ли сте хетманът Михаил Михайлович? — запита с кротък глас.

— Да, отче!

— Изпратен съм при вас. Идвам от Тоболск, за да изпълня една заповед на митрополита.

— Говорете тогава.

— Това, което ще ви кажа, е волята на едно по-високопоставено лице — продължи калугерът. — Самият патриарх на Петербург изпрати тази заповед до митрополита.— Кажете ми, Михаил Михайлович, на кого се подчинявате най-много?

— На царя, докато Бог или неговият земен наместник — патриархът, не ми заповяда нещо друго — отвърна офицерът, без да мисли.

Калугерът кимна с глава.

— Михаил Михайлович, вие сте верен син на църквата. Патриархът ще ви възнагради на земята, а Бог — на небето. Чуйте ме.

Калугерът седна на походния стол.

— В Иркутск ли ще отведете заточениците? — запита той.

— Да, отче, в живачните рудници, намиращи се около езерото Вайкал.

— Между пленниците има едно младо момиче, което се казва Павловна Мирович.

Михаил Михайлович изгледа учуден калугера.

— Момичето се намира тук — каза той. — Доколкото знам, парижката полиция го е предала като нихилистка, която искала да убие царя. Според мен, обаче, момичето е невинно.

— Може би се мамите. Момичето е под покровителството на патриарха и всички чеда на църквата трябва да го защищават.

Истинското име на клетницата е Павловна, княгиня Панин. Майка й също е от благороден произход — казваше се баронеса Катерина фон Острау.

— Веднага схванах, че е от благороден род — промълви зачуден хетманът.

— Патриархът е бил приятел на стария Панин — дядото на Павловна — който юнашки се е борил за свободата на Полша и сложил главата си на ешафода. Бог да успокои душата му. Що се отнася до момичето, вие хетмане, сте длъжен да го пазите от всякакви злини и да му осигурявате всички улеснения по пътя до Иркутск.

— Наистина ли ще я отведем в мината? — разтревожи се хетманът. — Тази нежна девойка не би изтраяла и година в рудниците край Байкалското езеро. Щом патриархът ми заповяда, ще я кача на коня и ще я отведа на сигурно място. Не искам и да зная за службата си, а за греха, който ще направя, като престъпя войнишката си клетва, ще бъда ли опростен от патриарха?

— Ще бъде взето под внимание вашето предложение — кимна калугерът. — Ще кажа на митрополита, а нека той да съобщи на патриарха. Пазете и защитавайте младата княгиня, за да не й се случи някакво зло. Аз свърших моята мисия.

Той стана и благослови младия офицер.

— Нощем ли искате да пътувате за Тоболск? — попита офицерът.

— Чакат ме в манастира. Вашият подофицер е нахранил коня ми, а от разбойници няма какво да се боя — те не нападат духовно лице и ще е по-добре, ако никой не види, че съм бил при вас.

— Тръгвайте тогава. Ако имате нужда от нещо, винаги съм на разположение.

Калугерът излезе от палатката, възседна коня и замина.

С изгрева на слънцето заточениците продължиха пътя си. Всичко си беше така, както бе по-рано. Само. Питу не яздеше до хетмана, а ту отиваше напред, ту оставаше назад, но където и да беше, старият подофицер биваше все с него.

След нощния разговор младият хетман се отнасяше с голямо уважение към Павловна. Той даде заповед да махнат тежките й окови, които носеше до вчера, и я окова в по-леки, а когато тя се оплака, че е уморена, разрешиха почивка.

— Това псе я харесва — избъбра Питу, забелязвайки всичко, — но ще му разваля плана, като стигнем в Тоболск.

Къщите на Тоболск все по-ясно се очертаваха и при залез слънце заточениците стигнаха вратите на големия сибирски град. Настаниха заточениците в болницата, изградена от дъски. Две години преди това в града бе върлувала шарка. В течение на три месеца в това дъсчено помещение умряха много повече хора, отколкото по-рано за пет години. За клетите пленници, обаче, които бяха осъдени на бавна смърт, помещението бе твърде хубаво, макар че то не беше дори дезинфекцирано.

При пристигането на Михаил Михайлович със заточениците, в болницата на Тоболск бяха настанени вече седем затворнически транспорта. Само една малка стая беше свободна. В нея имаше седем-осем легла, поставени близо едно до друго. На тях трябваше да се сместят деветнадесет заточеници. Павловна беше двадесетата.

— Тя е болна — обясни хетманът на инспектора на болницата. — Нека спи в стаята, определена за мене.

Сложете малко слама пред вратата, ще легна на нея и ще се завия с вълнената си наметка.

Така Павловна не беше заставена да диша заразения въздух, с който бе изпълнено помещението и от който умряха четирима нейни спътници.

В това време Питу помоли един казак да отнесе вещите му в градоначалството, защото, узнавайки каква е болницата, отказа да спи в нея. Той реши да отиде при градоначалника и да се оплаче от хетмана. Но той не се запъти направо там, а реши първо да разгледа града. По време на разходката си неочаквано забеляза, че старият подофицер върви на десетина крачки зад него и го следи.

— Защо вървите подир мен? — запита усмихнато Питу.

— Правя това, което правите и вие — разглеждам града.

Гърбавият комисар избъбра някаква ругатня и продължи пътя си.

— Чини ми се, че хетманът е изпратил този стар подлец, за да види ще отида ли при градоначалника да се оплача. Нека разбере, че съм го сторил.

Питу стигна до градоначалството, а след него неотклонно вървеше казакът.

— Гръм да те убие, нямаш работа тук — смръщи се Питу.

— Нямам — отвърна казакът и влезе заедно с него в кабинета.

Гърбавият се приближи с достойнство до градоначалника:

— Казвам се Питу и съм комисар от Парижката криминална полиция.

Старият казак на свой ред застана пред градоначалника, извади от джоба си писмо и му го подаде.

— Извинете господине — обърна се градоначалникът към Питу, — писмото е от важен служебен характер и трябва веднага да го прочета.

Чиновникът разпечата плика, прочете текста и се усмихна.

— Как се казвате? — запита той гърбавия.

— Питу, комисар от френската полиция. Руското правителство трябва да ми благодари, че успях да открия и предам една нихилистка. За да се уверя дали наистина ще я изпратят в Сибир, дойдох да я придружа дотук.

— Добре сте дошли, господин Питу — усмихна се пак градоначалникът дружелюбно. — Това писмо, което сега получих, се отнася за вас.

— За мене ли? — запита французинът учудено.

— Да, задължават ме да ви приема като гост в градоначалството. Докато сте в Тоболск ще имате тук стая на разположение.

— Благодаря ви най-учтиво — поклони се гърбавият. — Виждам, че и русите знаят как да се отплащат, когато им се прави услуга.

— Мисля, че сте уморен, господин Питу. Желаете ли да отидете в стаята си?

— Да, разбира се, уморен съм от дългия път, но преди това искам да ви се оплача.

— Да се оплачете ли? От кого?

— От хетмана Михаил Михайлович. Той е офицерът, който предвождаше транспорта на заточениците.