— Казвате се Мария Красцинска, нали? — попита Помпадура.

— На вашите услуги съм, госпожо баронесо, тъй се казвам.

— Вие акушерка ли сте по занаят?

— Да, госпожо баронесо!

— Госпожа Казота, собственица на „Червената воденица“, ви препоръча и каза, че можем да предоставим всичко на вас.

— Да, госпожо! Цяла съм мълчание — поклони се акушерката. — От четири години съм в Париж, но много тайни узнах през това време и всичко, което ми е доверено, остава като погребано.

— Къде живеехте преди това? В Русия ли?

— В Петербург, госпожо баронесо. Моите клиентки там бяха все княгини, баронеси и графини и ми вървеше много добре, но нещастие ме сполетя.

— Какво нещастие?

— Не обичам твърде да приказвам за тези мои работи, госпожо, но вярвам, че вие можете да си представите. Когато някоя акушерка иска да спечели много пари, тя трябва да върши непозволени от закона неща. Докато с години върви добре, току виж един ден човек попаднал с двата крака в клопката.

— Значи в Петербург попаднахте в нея?

— Да, беше много страшно. Щяха да ме заточат за десет години в Сибир, но се отървах, като дадох цялото си състояние, всичко което притежавах, за да откупя свободата си.

— Но ако и в Париж ви се случи същото? — каза неспокойно Помпадура. — Ако полицията открие във вашата къща тайни, които са забранени от закона?

— О, не, госпожо, в Париж не може да ми се случи нищо.

— Но как можете да бъдете уверена в това?

— Тукашната полиция не може да ме арестува.

— Е, когато господин Ла Бриер пожелае да ви залови, няма да иска позволение от вас за това.

— Разбира се, госпожо баронесо — изпъчи се самоуверено тя и някак тайнствено добави; — Ще ме заловят, може би, понеже не знаят каква тайна пазя за тях. Вярвайте, госпожо баронесо, че не ще престоя и три часа в затвора и ще ме освободят.

Помпадура се поусмихна и рече:

— Добре, виждам, че сте решителна жена. Може да ви се довери човек. Чуйте какво ще ви предложа. В съседната стая има едно момиче, което след няколко месеца ще дочака трудния си час. То е сираче, клетото, без майка, и аз доброволно се нагърбих с грижата за него. Бихте ли взели у вас това момиче? Ще ви възнаградя добре.

— Искам, разбира се — отговори Красцинска. — Това е главното ми занятие.

— Колко ще искате месечно?

— Двеста франка, госпожо баронесо, мисля, че е евтино.

— Намирам, че тази сума не е твърде голяма и още сега ще ви заплатя за пет месеца.

Госпожа Помпадура стана, доближи се до писалището, отвори чекмеджето и взе една банкнота от хиляда франка.

— Много ще ми е мъчно, ако това момиче не доживее раждането си, — каза тя, като я погледна особено. — Наистина, то няма да очаква нищо добро от живота и по-добре би било да отиде в гроба, но…

— Разбира се, това е най-доброто за подобни бедни и нещастни момичета — съгласи се Красцинска и напъха банкнотата в джоба си. — Момичето не ще напусне къщата ми и, разбира се, никой нищо няма да разбере.

— Вие сте много хитра жена, госпожа Красцинска! Отгатвате най-съкровените ми желания.

— А детето? — запита акушерката. — Мъртво или живо трябва да се роди?

— Ще ви съобщя за това по-късно. Къде живеете?

— На улица „Мадона“.

— Нима съществува такава улица в Париж? — удиви се Помпадура, без да се смути.

— Разбира се, че има, госпожо — отвърна Красцинска и погледна усмихнато баронесата: — На тази улица до скоро живееше една престъпна двойка: Мъртвешката глава и Помпадура. Така се казваха.

Помпадура се разтрепера. Тя не знаеше, че акушерката я позна.

— Разбира се, милостивата дама не знае нищо за тези хора — продължи дръзко Красцинска. — Аз живея на улица „Мадона“, в задната къщата на евреина Дулсети. Тази къща е безопасно място. Ако някога вие, госпожо, благоволите да ме посетите, то влезте в магазина на евреина и го запитайте дали е готово златното кръстче за детето. Само тогава Соломон Дулсети ще ви доведе при мене.

— Благодаря ви. Искате ли сега да вземете момичето?

— Разбира се. Тъмнината е най-доброто було, което прикрива всичко. Ще взема един закрит файтон. Ще се съгласи ли тя да дойде доброволно с мене.

— Кажете на момичето, че сте изпратена от баща й и че ще я заведете при него и тя ще се съгласи.

— Чудесно. Тогава не ще ме безпокои из пътя и не ще ми прави никакви сцени. Щом дойдем до дома, тя ще се укроти.

Помпадура и акушерката се спогледаха, като че се разбраха, какво искаха да си кажат.

После влязоха в съседната стая.

След половин час, Марион и Красцинска седяха една до друга в покрития файтон. Нещастното момиче, не подозираше нищо, то мислеше, че я водят в дома на баща й.

В същото време Помпадура и Естерхази се забавляваха на мекия диван в разкошната гтая. Пред тях имаше маса с изискани закуски и шампанско. Красивото тяло на привлекателната жена беше облечено в лека роба, тя беше прегърнала черния майор със светнали от любов очи.

— Доволен ли си сега от мен? — пошепна тя. — Аз те избавих и от тази опасност. Ти няма да се плашиш вече от момичето с червената коса. Целуни ме сега за награда, скъпи мой, и отнеси душата ми заедно с целувките си!

Черният майор я целуна.

Тази жена, която той държеше в прегръдките си, беше не само красива, но вярна, умна и коварна. Той не беше сгрешил като се сприятели с нея.

Бурята беше утихнала. Тъмните облаци изчезваха от небосклона. Небето се изясни. Развълнуваното море се смири. Малката лодка с осемте бегълци плаваше бавно и спокойно по гладката морска повърхност. Но само бог знаеше къде отива.

Бегълците бяха коленичили и благодаряха на създателя на света, задето ги бе избавил от опасността. Когато свърши молитвата си, барон Емил фон Пикардин покани един от другарите си да изберат между тях един за водач и да му поверят управлението на лодката и запаса от храна.

Изборът не продължи дълго, резултатът се предвиждаше. Бегълците избраха единодушно Менард за свой предводител и нарекоха лодката „Капитанът“ в чест на бедния Драйфус. Пикардин попита Менард колко храна има в лодката. Старият моряк пресметна количеството на провизиите: чувал сухари, един свински бут, няколко кутии консерви, едно буре ром и едно буре вода — това беше всичко, което имаха.

Като чу това Пикардин се уплаши.

— Няма какво да говорим повече — каза той на Менард, — трябва да се задоволяваме с това, което имаме. Моля ви само, добри ми приятелю, да пестите колкото може храната. Помислете, че сме осем души и че след няколко дни ще останем без троха хляб и без капка вода. Моят съвет е да ни давате всеки ден по два сухара и по четири лъжички вода, а свинския бут да оставим за болните, ако има такива между нас.

Менард не послуша този съвет. Той беше добър чо век и превъзходен моряк, но лош стопанин. Освен това имаше юнашки апетит и съдеше за другите по себе си. Менард раздаде на всеки по килограм сухари, десет грама свински бут, един литър ром и два литра прясна вода.

Пикардин, принц Наполеон и Херманса си дадоха дума, че ще пестят храната и водата и че ще си помагат в нужда.

Херманса показа смелост и решителност и при най-голямата опасност. Въпреки че положението й не бе завидно, макар да се стесняваше, че беше единствената жена между осем непознати мъже, тя не роптаеше. С всички беше учтива и помагаше, където може. Моряците я обичаха и уважаваха. Никой от тях не каза оскърбителна дума за нея.

Бегълците бяха весели, въпреки че знаеха какво ги чака. Доброто им настроение се дължеше на хубавото време и на благоприятния вятър.

На петия ден Менард съобщи, че от днес ще получават по два сухара дневно. На шестия ден обяви, че ще получават само по една лъжичка вода на ден.

Моряците започнаха да роптаят. Пикардин ги утешаваше. Той им разказваше дълги истории за мъките и страданията на пострадалите от параход „Круцификс“. Но те са били дисциплинирани и самоотвержени и затова са успели да изминат две хиляди и осемстотин мили в малка лодка въпреки глада, жаждата и студа.