Госпожа Берже се замисли за миг.

— Не си ли спомняте — отрони тя след малко, — че няколко пъти Марион е излизала сама? Не си ли спомняте, че нашето момиче — и когато беше нервно болно, и когато я смятахме за оздравяла, постоянно говореше за някакъв черен човек, който постоянно я преследвал и на когото трябвало да се подчинява?

— Да, да, имате право, госпожа Берже, спомням си — подскочи Форцинети.

— Да не би, обаче, този чер човек да е плод на нейната фантазия.

— Аз вярвам в неговото съществуване — извика неочаквано Форцинети с особен глас. — Да, госпожо Берже, полека-лека започва да ми става ясно всичко. Моето дете е докарано до това положение чрез измама и насилие. Ала аз ще намеря този нехранимайко, ще хвана този проклетник, който се крие под маската на „черния човек“ и ще го погубя, заклевам ви се в това, госпожо Берже!

— Но преди всичко, трябва да простите на невинната си дъщеря. Ще й кажете, че й прощавате, защото сте се уверил в нейната чиста душа.

Сълзи потекоха по набръчканите страни на стария майор.

— Аз да й простя? — промълви с треперещ глас той.

— О, не, не, мила приятелко, моята дъщеря трябва да прости на безмилостния си баща. Аз ще целувам ръцете й. Но, госпожо Берже, да не губим нито минута. Не ще се успокоя, докато не притисна клетото дете до гърдите си и докато не успея да я накарам да забрави завинаги този ужасен час.

Той отвори вратата и заедно се отправиха към съседната стая, където бяха оставили Марион заключена, ала и двамата се спряха като ударени от гръм. Марион беше изчезнала.

— Боже мой — извика госпожа Берже уплашено. — Аз сама заключих вратата. Всемогъщи Боже, Марион е скочила през прозореца.

— Скочила — извика Форцинети, избягала от дома на баща си, о, аз знам къде е отишла, аз сам й показах пътя. Моето дете е отишло да дири смъртта си, аз съм нейният убиец.

Той скубеше косата си като луд, тичаше из стаята и викаше със задавен глас:

— Аз убих детето си, не ме поглеждайте вече, не съм достоен за погледа на честен човек. Аз убих детето си!

Госпожа Берже плачеше тихо в единия ъгъл на стаята.

— Господин Форцинети — каза тя най-после с благ глас, — опомнете се, докато още може да се помогне.

— Аз ще се погрижа — каза Форцинети, — дайте ми шинела. Извинете, госпожо Берже, че съм много разтревожен. Ще се обърна към полицията и тя ще намери моето дете в големия град.

После прегърбеният стар войник вдигна ръцете си към небето.

— Ти, Боже, който управляваш съдбините на всички ни, чуй горещата молба на един баща. Върни ми детето, единствената утеха, едничката моя радост в моя самотен живот!

— Амин — завърши тихо госпожа Берже.

След няколко минути майор Форцинети, седнал в един файтон, бързаше към централното управление на полицията в Париж.

Телеграфът съобщи на всички полицейски участъци в града да търсят загубената Марион. Те взеха точното описание на красивото момиче. Най-яркият белег беше нейната червено-златна коса. За един час полицията претърси целия Париж.

Но какво стана през това време?

Марион вървеше като сомнамбулка из улиците. Тя си говореше така, смееше се високо, сълзи течаха по бледите й страни. Нощните пазачи се спираха и я гледаха учудени.

— Побъркано ли е това момиче?

Състоянието на Марион не можеше да накара хората да я мислят за побъркана. Нали всеки ден се разиграват същите сцени. Изнасилена — измамена — изоставена!

Кой парижанин би се учудил при срещата с такова момиче? Всеки отминаваше и я оставяше спокойно да си върви по пътя. Къде я водеше този път? Никой не се интересуваше от това. В големия град всеки има свои грижи. Който падне, той пада и даже няма време да се вдигне.

Никой не се интересуваше от Марион. Само погледите на няколко прелъстители я преследваха.

Така бедното момиче дойде до булевард „Капуцин“. Около големия театър бе отрупано с народ. Някои се разхождаха. Богати екипажи и омнибуси кръстосваха и човек едва можеше да мине. Марион бързаше и весело си тананикаше: Ти мое си съкровище и всякога ще бъдеш. На този свят без тебе не мога да живея. Дари ми твоите устни — вечно да ги целувам, защото са много сладки. Какво е целувката. И какво значи тя?… Но тя=неочаквано извика. С разтворени и протегнати ръце, с вперен поглед се втурна по булеварда и силно се изсмя. На десетина крачки от нея между файтоните, трамваите и колите премина изящен открит екипаж. Хубав мъж, изящно облечен, с черна брада, със скъп кожух и калпак, беше заел мястото на кочияша и караше. Ниско подстриганата му брада бе прошарена от малки снежинки. На коприненото седалище зад него седеше красива, елегантно облечена жена. Скъпа наметка обвиваше стройното й тяло, а шапката й бе украсена с красиви пера.

Всеки с любопитство се заглеждаше в екипажа. — Коя е тази красива жена? — се питаха наоколо.

— Това е баронеса Бланш — осведоми някой. — Новата звезда, която отскоро е в Париж. Живее на булевард „Бон нувел“ и разполага с много пари.

— Но кой й дава тия пари?

— Навярно господинът с черната брада, който кара екипажа.

— Кой е той?

— Граф Естерхази, майор от генералния щаб.

— Ах, този, чиято венчавка неотдавна в „Нотр Дам“ свърши тъй печално. Много скоро е намерил утеха!

— Ще се утеши. С такава красива жена всеки би се утешил — захили се младеж, продължавайки да гледа след баронеса Бланш.

Но Марион не чу този разговор. Тя беше вперила поглед в мъжа с черната брада, който караше екипажа. Познала го бе.

— Черни човече — викна тя и се втурна напред. — Слез долу, ти, черни човече, аз съм тук, ти ми каза да дойда. Ето Марион те слуша.

— Назад — креснаха хората около нея. — Спуща се пред конете като луда.

Но не успяха да я опазят. Помощта им дойде късно. Конете тичаха и Естерхази не можа да ги спре.

С разтворени ръце тя се втурна срещу животните. Едно изпищяване и Марион лежеше под краката им. Едва тогава Естерхази успя да спре конете.

От всички страни надойдоха любопитни.

— Едно момиче смазано — се чу между събраното множество и се трупаха още повече хора около екипажа.

Неколцина издърпаха Марион изпод краката на конете. Готвеха се да я отнесат в болница. Естерхази погледна лицето й. Позна я. И разбра, че това нещастие не е станало случайно, както предполагаше преди това. Слаба червенина заля бледото му лице. Той се обърна към богато облечената жена и й прошепна:

— Ей, Богу, Помпадура, това момиче може ли да ми причини нещастие. Погрижи се да няма усложнения.

— Добре, почакай, ще сторя нужното — отговори Помпадура.

После стана от мекото копринено седалище на екипажа и се наведе към проснатото момиче.

— Хубаво, мило дете — каза тя, — навярно е леко ранено, но аз не ще оставя да го отнесат в болницата. Сама ще се заема с лечението му и ще го държа в дома си, докато се явят родителите му.

— Браво, госпожо! — чуха се няколко гласа от множеството. — Това е много благородно и човеколюбиво. Всички видяхме, че каращият не е виновен. Тя сама се спусна срещу конете.

— Не търсете сега причините за нещастието — смръщи се Помпадура. — Моля, вдигнете момичето във файтона. Аз ще го откарам веднага вкъщи. Аз съм баронеса Бланш и живея на булевард „Бон нувел“.

Неколцина с радост изпълниха желанието на баронесата, а тя покри пострадалата грижливо с кожената завивка. Помпадура даде знак и Естерхази подкара екипажа, който след няколко минути се изгуби от очите на събраното множество.

За жалост на мястото нямаше нито един полицай. Марион попадна в ръцете на Помпадура и Естерхази.

Същата вечер една забулена жена влезе в къщата на баронеса Бланш. Помпадура кимна на чуждата жена да я следва и влязоха в разкошно нареден кабинет, осветен от аплик. Баронесата се отпусна на един диван и покани посетителката си да седне.

Помпадура внимателно се вглеждаше в лицето й, което изглеждаше, че някога е било доста хубаво, но след петдесет години хубостта й бе повяхнала.