Йоланта заведе капитана до добре наредената трапеза, където имаше три прибора и чаши, а после отиде в кухнята. След няколко минути сляпата се върна в стаята и сложи на масата пържена риба, печена кокошка, хляб, нарязана диня и ананаси. Донесе и вино и го наля в чашите, без да разлее нито капка. След това отново излезе. Драйфус се възползва от това и учудването си, че сляпото момиче се движи така свободно и върши толкова работа.

— Да, господин капитан — каза Дакоста радостно, — в тази кула няма ъгъл, който Йоланта да не познава, сякаш вижда нормално. Вижте, за сляп човек е добре, когато е в тясно пространство. В такъв случай се движи свободно в него без чужда помощ и почти не усеща нещастието си.

Йоланта се върна и седна до масата. Вечерята започна. За Драйфус тя беше толкова вкусна, та забрави, че се намира в кулата на глада.

Сляпата беше не само прелестно, но и умно момиче. Тя говореше така разумно, мило и увлекателно, че пленяваше всеки, който я слушаше. И Дакоста умееше да разказва твърде поучително и трогателно. От разговора му се виждаше, че е доста начетен човек. Само за собствената си съдба мълчеше и не искаше да каже нито дума.

Стана полунощ.

— Време е да си починем — каза Дакоста. — Господин капитан, Йоланта ви е приготвила легло в малката стаичка под стълбата. Наистина, жилището ви не е много удобно, но пък е хиляди пъти по-добро от ужасния гроб, който ви определи губернаторът Грефин.

— Толкова ли е страшен този затвор? — запита Драйфус.

Дакоста го изгледа сериозно:

— Господин капитан, ако сте достатъчно смел и желаете да видите този затвор, ще ви го покажа.

Старият надзирател стана, запали фенера и взе голям ключ, който беше закачен на стената.

— Следвайте ме — подкани той — и ще видите колко е свиреп и безбожен губернаторът. Ще се уверите какви страдания очакват нещастните затворници в този ужасен затвор на морското дъно.

— О, не слизайте в онзи ад — помоли сляпото момиче. — Сърцето ви ще се пръсне от ужас, когато видите страшната бездна!

Но Драйфус не се отказа от намерението си и последва надзирателя. Тръгнаха по една стълба. Когато стигнаха до края й, старецът отвори малка желязна врата и освети пространството. Драйфус забеляза тясна въжена стълба, която се спускаше в бездната. По нея стигнаха до нещо като платформа. От долу идеше тътенът и глухият плисък на морето.

Дакоста помоли капитана да остане на мястото си. После освети пропастта и рече:

— Погледнете надолу! Това е затворът под морската повърхност!

Драйфус се наведе предпазливо и погледна в бездната. Пред него се простираше пропаст, чиито стени се стесняваха все повече в края.

— Този, който е осъден да пъшка няколко седмици в този влажен затвор — обясни Дакоста, — се хвърля от тази платформа, долу го очаква морето. Дъното на затвора е покрито постоянно с вода, която прониква през пукнатините на стените. Понякога нещастникът е до пояс във вода. Този затвор е пълен с паяци и безбройни раковини, а отвън караулят акулите, раздразнени, че не могат да докопат жертвите си.

Дакоста млъкна, а след минута Драйфус го запита с треперещ глас:

— Наистина ли вече са страдали хора в този ужасен затвор?

— Те са полудявали и умирали в него — отговори Дакоста глухо. — Откакто съм надзирател в тази стара кула, само двама затворници излязоха живи и нормални от затвора.

— А къде са труповете на умрелите?

— Долу, на дъното. Рибите ядат тяхното месо, а морската вода мие костите им.

— Да се махаме от това място на ужаса! — каза Драйфус. — Оставете ме да се изкача пак във вашия чист, хубав свят. О, Боже, колко трябва да бъда благодарен и признателен, че ме спасихте от тази страшна участ!…

— Благодарете за това на вашия добър ангел, на Йоланта!

Дакоста вдигна фенера и освети въжената стълба, като кимна на Драйфус да се качи по нея.

Капитанът беше сложил вече краката си на първото стъпало, когато в глухата тишина на старата кула прокънтя звънец.

Фенерът трепна в ръката на белокосия мъж.

— Какво значи това? — прошепна Дакоста и пусна полека фенера. — Дали не иде губернаторът!? Вече две години не е посещавал кулата… Но звънецът съобщава, че някой е дошъл. Трябва да бъдем предпазливи. Капитане, останете тук. Не мърдайте от мястото си и внимавайте да не паднете в страшната пропаст.

Старият се качи бързо по стълбата, а Драйфус остана сам в тъмнината. Макар и да беше безстрашен човек, сърцето му тупаше силно. Струваше му се, че стои на края на гроб. Той се хвана неволно за въжената стълба, за да не падне в бездната. Мислеше си кой ли е дошъл по това време в кулата. Не беше ли губернаторът? Щеше да бъде много опасно, ако е той посетителят. Грефин ще иска да се увери със собствените си очи дали жертвата му наистина е в страшния затвор. Тогава Дакоста ще бъде принуден да го хвърли в пропастта.

Затворникът очакваше с нетърпение завръщането на надзирателя.

Изминаха няколко мъчителни минути. Най-после светлина блесна в дълбочината и лицето на добродушния Дакоста се мерна зад стълбата.

— Капитан Драйфус — подвикна той, — елате горе, някой иска да се види с вас.

— С мене ли?

Вестта, така неочаквана, немислима дори, развълнува капитана и той с невероятна пъргавина се качи по стълбата. Кой можеше да го посети, него, изоставения от Бога и хората пленник? Какво ново изпитание, каква нова горчива съдба, какво ново разочарование го очаква?

Той се учуди още повече, когато Дакоста му прошепна на ухото:

— Капитан Драйфус, с вас желае да говори една дама.

— Една дама! — повтори капитанът задавено. — Една дама ли казвате? 1а Бога, коя е тя, как изглежда?

— Капитане, не мога да ви кажа коя е тази тайнствена жена, нито пък мога да ви съобщя дали е млада или стара, хубава или грозна, защото лицето й е покрито с воал.

— Има ли непознатата разрешение от губернатора?

— Разбира се, иначе нямаше да я пусна в кулата. Непознатата ми показа бележка, подписана от губернатора, с която й се дава право да посещава всички каенски затвори и да говори насаме със затворниците. Подобни позволителни се дават само на прокурора, на съдебните следователи и на свещениците.

Драйфус не отговори нищо и тръгна след стария надзирател. Не беше ясно какви чувства вълнуваха в тази минута нещастника. Никой не се мами по-често от затворника. Всеки незначителен шум зад вратата на килията му, всяка усмивка на надзирателя — всичко възбужда у него надежда, че страданията и мъките му скоро ще свършат и участта му ще се подобри.

И Драйфус се надяваше.

Очакваше го дама! Дали не е Херманса, неговата любима, вярна и мила съпруга, която се бори за освобождението му! Постигнала ли е целта си? Успяла ли е да убеди съдиите, че е невинен? Дали не иска да го вземе и отведе вкъщи, в семейното огнище?

Такова силно вълнение обзе капитана, че започна да залита. Дакоста забеляза това и го хвана за ръката, за да не падне от стълбата. Но той се овладя и продължи пътя си.

— Къде е дамата?

— В стаята, в която вечеряхме. Йоланта отиде в кухнята, а аз ще остана тук. В позволителното изрично е казано, че дамата има право да говори с вас насаме.

От гърдите на Драйфус се изтръгна тежка въздишка. Той натисна бравата, отвори вратата и влезе. Забулената дама стоеше сред осветената стая и чакаше с явно нетърпение. Нещастният мъж хвърли бегъл поглед към дамата и веднага се увери, че не е любимата му вярна съпруга. Смутен и обзет от разни мисли, той пристъпи към непознатата.

— Госпожо — изрече със задавен глас, — или госпожице, която и да сте, позволете да видя кое женско същество има интерес към един нещастен, сломен и изоставен затворник в неговата тъмница…

Богато облечената стройна дама вдигна воала си. Драйфус ахна. Пред него стоеше съпругата на губернатора Грефин.

Да, беше съпругата на губернатора Грефин прелестната Милдред, която дойде среднощ в страшната кула, за да говори със затворника Алфред Драйфус. Капитанът веднага я позна. Той си спомни за огнените погледи, с които го гледаше тази сутрин. Едва сега, когато стоеше мълчаливо пред него, той забеляза добре колко хубава е Милдред Грефин. Капитанът трябваше да признае, че това разкошно тяло, пламенните очи, сочните устни, жадуващи за целувки, пленяваха всеки мъж.