— Съобщавам, че ще играя само десет игри и след това ще прекратя все едно дали ще спечеля или загубя.

Докато изричаше тези думи и играчите хвърляха златни монети и банкноти върху разните фигури на таблото, графът пусна ръка под масата. Картите, които бяха прегледани, паднаха в полата на Помпадура. В същия миг тя му тикна в ръката друга колода, която той извади. Играта започна. Черният майор постъпи като всеки комарджия, който разбира занаята си. Той пусна отначало на играчите да спечелят две игри.

Въпреки че беше пил, Арман също играеше предпазливо и спечели добра сума.

— Трябва да залагате повече, прекрасни маркизе — прошепна му италианката. — Нали виждате, че на банкера не му върви. Трябва да се възползвате от това.

— Добра ми Рита, имате право — мълвеше пияният.

— Бих желал да имам днес още по-голямо щастие с вас, отколкото тук, на игралната маса.

Горещото притискане на кокотката беше красноречивият отговор на думите му.

— Мога ли да заложа за вас хиляда франка? — запита италианката.

— С удоволствие, вашата ръка трябва да ми донесе щастие.

Една от хилядафранковите банкноти, които съдържаше портфейлът на Арман, хвръкна на масата.

Играта беше в разгара си. На третия път Естерхази прибра парите съвсем равнодушно наглед.

— Още веднъж — извика пияният. — Ще принудя тази дама пика да ме обича. Едва беше изрекъл тези думи и банкерът сложи дамата на лявата страна, Арман отново загуби.

— Удвоете залагането — посъветва го изкусителката, — това е най-добрият начин да си върнете загубата.

Главата на Арман гореше в адски огън, пулсът му се ускори и той се вълнуваше като пяната в чашата с шампанско, която стоеше пред него и бе редовно доливана от слугата по даден от госпожа Дьо Буланси знак. Той виждаше вече смътно съиграчите си й бъркаше почти механически в своя портфейл, за да вади по една хилядафранкова банкнота. Тези залагания интересуваха толкова много другите играчи, че те престанаха да играят, за да могат да наблюдават забележителната борба, която се водеше нямо и трагично между граф Естерхази и Арман.

Тази борба беше почти загубена за маркиза. Портфейлът, който до преди четвърт час съдържаше приблизително четиридесет и три хиляди франка, сега беше празен. Арман отпусна глава на гърдите си и се втренчи пред себе си.

— Господине, залагайте! — напомни му Естерхази.

Това беше горчива, безсрамна подигравка, понеже видя добре, че и последната банкнота на противника му беше взета. Но му правеше удоволствие да ритне още веднъж лежащия на пода.

Арман не отговори нищо. Той стоеше неподвижен, блед като мъртвец, дори и очите му имаха стъклен вид. Хубавата Рита вече не се грижеше за него. Тя беше станала и се оттеглила с госпожа Дьо Буланси в съседната стая. Там получи наградата си във вид на няколко по-големи банкноти, пъхна ги в пазвата си и каза:

— Жалко, той е добър и красив младеж и мисля, че парите, които му взехме, са последните му средства.

— В такъв случай да не е играл — сви рамене Буланси студено. — Впрочем, трябва да го махнем по-ско-ро оттук, защото може да се усети, а това ще бъде фатално. Ах, играта свърши, гостите си отиват.

Играчите се прощаваха със смях и шеги и напускаха къщата, като излизаха през малка задна врата, която извеждаше в градината. Оттам поемаха по улицата. Само Арман беше останал в салона, където свърши хазартният дуел между него и Естерхази. Изглеждаше, като че ли и физически е станал жертва на тази недостойна борба. Младежът седеше все още на стола си при игралната маса и подпирайки главата си с ръце, гледаше втренчено в пода. От време на време правеше знак на слугата да му налее отново чашата, изпиваше я на един дъх, като че ли за да намери забрава в шумящото вино и пак се втренчваше в нищото.

Зад него стояха Естерхази, госпожа Дьо Буланси и Рита и тихо се съветваха какво да правят.

— Историята ще стане много дълга — каза черният майор. — Трябва да махнем маркиза по какъвто и да е начин. Той не бива да преспи тук пиян.

— В никакъв случай — кимна Помпадура. — Когато дойде на себе си, може би ще вдигне скандал и тогава ще имаме неприятности.

— Накарай слугата да го изведе на улицата — посъветва я Естерхази.

— Невъзможно е — размисли любовницата му. — Не трябва да го оставяме по улиците. Полицията ще го хване, а това може да напакости.

— Ще ви избавя от това затруднение — намеси се чернооката италианка. — Ще отведа маркиза в моето жилище. Там може да преспи и утре, когато вече изтрезнее, ще разбера дали няма още парици за скубане. Невъзможно е тези четиридесет хиляди франка да съставляват цялото му имущество. Най-малкото — смеейки се, добави развратницата — ще ми заплати за квартирата една хилядафранкова банкнота.

После Рита пристъпи към Арман и обви ръцете си около плещите му. Тя вдигна главата му и го целуна по устните.

— Маркизе, ще дойдете ли с мене? — запита го грижовно, като му се усмихна. — Отивам вкъщи и ако обещаете, че ще бъдете добър, мирен и порядъчен, можете да изпиете чаша кафе при мен.

Арман стана тежко. Той прибра празния портфейл. После тръгна с Рита. Тя му шепнеше на ухото сладострастни думи, докато го държеше в меките си, но силни ръце и се отдалечаваше с него от салона.

— Трябва, трябва… да си вървя вкъщи — мънкаше пияният.

— Добре. Тогава слугата ще ви заведе до моята кола.

— Не, не мога да си отида — извика нещастникът ядосан, — ще вървя с тебе, моя сладка гълъбице… По дяволите, дай ми ръката си… О, аз мога да говоря и да стоя на крака още съвсем добре, не е истина, че съм пиян… Господин Прокосон ми е свидетел, аз никога не се напивам.

Арман търси дълго из джобовете си, като се кланяше насам-натам и даде на слугата последната си златна монета, която намери в джоба на панталоните.

— Ела, добра Рита — провлачи глас той. — Къде е майорът? И,скам да му кажа, че утре вечер пак съм тук и се надявам да го победя. Искам отмъщение… Баща ми ще ми даде други пари… Това е съвсем сигурно. Четиридесет, петдесет, сто хиляди франка… Той има милиони. Ще ти купя брилянтно украшение, моя прелестна женице…

Когато развратницата чу за бащата милионер, интересът й към „маркиза“ се увеличи още повече. Тя реши да не изпуска тая златна рибка, която мислеше, че е хванала доста сполучливо. Рита го прегърна с някак агресивна нежност и го изведе от вилата на госпожа Дьо Буланси.

Когато излезе с него на улицата, тя махна на един файтонджия наблизо, помогна на Арман при качването, и каза да ги откара в жилището й, което се намираше в Монмартър.

По пътя се хвърли на гърдите на пияния и обсипа както си знаеше лицето му с целувки, като с това замъгли още повече замаяната му от шампанското глава. Арман се намираше в ужасно положение, в граничещо с лудост вълнение, когато стъпи в парфюмираното жилище на кокотката.

Когато Арман Боне се събуди, беше вече късно. Той се протегна, разтърка очи и се хвана инстинктивно за главата. Тя тежеше, като че ли беше от олово, а челото му гореше като разпалено желязо. Дрезгав полумрак обкръжаваше младия човек. Дебелите завеси на прозорците не пропускаха в стаята лъчите на издигналото се високо слънце.

— Това беше страшен сън — си каза Арман, след като събитията от миналата нощ минаха още веднъж като мъгла през главата му. — Студени тръпки побиват тялото ми, когато помисля затова. Няма да разкажа на Марион този страшен сън. Тя е малко суеверна и ще съзре в него лошо предзнаменование.

— В същия момент той сложи ръка под главата си и забеляза, че лежи на копринена възглавница, следователно в чуждо легло. Момъкът трепна, сякаш го бяха уболи.

— Всесилни Боже — изстена той, — какво е това, къде се намирам, къде прекарах тази нощ, какво е станало с мен?

Скочи бързо от леглото и почна да се облича, но ръцете му трепереха толкова силно, че едва успяваше. После се огледа плахо наоколо. Видя, че се намира в елегантен будоар, уреден с фин женски вкус. На масата имаше сервиз за кафе, бутилка коняк, няколко празни чашки и угарки от цигари. Нещастникът се убеди, че се намира в чужда къща. Той се разтрепера като лист и извика задавено: