— Не е било сън, а истина, истина! Ох, моите пари, моите пари!
Момъкът се спусна към сакото си, което се намираше на един стол до леглото, взе го и извади от джоба кожения портфейл. Не трябваше да го отваря, за да се увери, че е празен.
Арман простена, като че ли някой го беше пробол в сърцето. Нещастникът удари с юмрук челото си, по устните му се появи пяна и той започна да тича като луд из стаята.
— Картоиграч, мизерен картоиграч — ругаеше се ядно. — Ти проигра своето щастие, своето бъдеще, своята любов, своята чест. Недостоен си да живееш, ти си се опозорил, изритал си се сам от обществото на честните хора! О, Марион, любима Марион, никога вече няма да посмея да се появя пред очите ти! И как можах да направя това, аз, който целувах устните на улична жена, аз, който нощувах в публичен дом, аз, който пожертвах нашия имот, подарък от благородния ми баща! Ох, остава ми само едно, само едно и аз трябва да го направя!
Момъкът коленичи хълцащ до канапето и скри главата си във възглавниците.
Вратата се отвори. Влезе Рита дел Майо. Младата й прелъстителна снага беше облечена в нощница, която я правеше още по-привлекателна. Тя спря учудена на, вратата.
— Маркизе, обични ми маркизе — извика тя, като видя Арман на колене, — какво правите? Ах, вие плачете! Добри ми маркизе, какво ви е? Съжалявате за незначителната сума, която загубихте миналата нощ в играта?
Хълцащият момък не отговори на въпросите й. Прелъстителката се отправи към нещастника. По гримираното лице на кокотката заигра нежна усмивка, тя се изправи до него.
— Маркизе, не ви ли наградих за нищожната загуба с любовта си? — прошепна тя тихо. — Признавам ви, че се червя и сега още, когато си спомня за страстните ви целувки.
Нежните й топли ръце се отпуснаха върху главата му и почнаха да гладят тъмнорусите му къдри. Арман скочи като опарен, блъсна жената така силно, че тя се залюля. После извика силно:
— Усойнице, не се осмелявай да ме докоснеш още веднъж с нечистите си ръце! Ти си ме завлякла пиян в жилището и си ме принудила да стана твой любовник. Но сега изтрезнях, свестих се и срам, ужас и отвращение изпълват душата ми.
— Маркизе — отново се опита да го спре италианката, — маркизе, съвземете се, помислете си…
— Нямам за какво да мисля, освен че съм опозорен и съсипан. Аз не съм маркиз и не принадлежа към онези богати безделници, които прекарват живота си в кабаретата и игралните домове и между които вие, с безчестната си господарка Буланси, ловите жертвите си! Довчера бях честен и неопетнен търговец, мъж, който печелеше насъщния си хляб с пот на челото. А сега, сега съм белязан, опозорен и съсипан картоиграч. Сега съм опетнен и унижен, защото целувах уличница! Бъдещето ми е унищожено. Не мога да се върна при оная, която обичам повече от живота си и която исках да бъде моя жена. Та с какво право мога да се върна пак при нея и да я притисна до гърдите си, когато само преди няколко часа лежах в прегръдките на улична жена! Ах, стига, стига, всичко е свършено! Проклети да сте всички, проклет да бъда и аз, проклета да е и минутата, в която взех първата карта в ръцете си!… Зная какво да направя…
Арман грабна шапката си и изскочи от стаята, без да чака отговора на учудената жена. Той напусна жилището като преследван дивеч и се затича по улицата, без да знае накъде отива.
Най-после спря и започна да бърка по джобовете си. Намери в тях още пет франка в дребни пари. Момъкът се замисли няколко секунди, влезе в най-близкото кафене изпи там чаша черно кафе, поиска от прислужницата да му донесе хартия, перо и мастило и написа писмо до Марион Форцинети.
След като излезе на улицата, той се запъти право към пощата и пусна нерешително плика в кутията. А когато той изчезна в нея, от гърдите му се изтръгна въздишка и устните му прошепнаха:
— Съдбата ми е решена: няма да я видя вече!
Писмото до Марион имаше следното съдържание:
„Скъпа, любима Марион!
Тези редове нека ти кажат, че не бях достоен да те притежавам и че се прощавам с теб завинаги. Парите, които бяха определени да създадат бъдещето ни, проиграх на комар до последния франк. Моето искрено разкаяние не може да поправи станалото. Реших да се самоубия, но това не ми се видя достатъчно наказание за безсъвестната ми постъпка. Ще напусна Европа и ще заровя изгубеното си щастие в чужда далечна страна.
Прощавай, прощавай, моя мила Марион, и бъди щастлива с друг, по-достоен мъж! Приеми с детето си най-силните ми целувки и ме извини, че се одързостих да ти кажа това.
Арман Боне.
P.S. Ако има извинение за безсъвестната ми постъпка, то е в това, че ме напиха и оплячкосаха в нетрезво състояние. Но аз сам отхвърлям това извинение и искам да се накажа безмилостно за вината си.“
Арман се качи на един трамвай и се отправи към предградието Паси, където живееше негов приятел, на когото бе заел преди година триста франка за погребението на починалата му майка. Решил бе да ги вземе и да замине за Америка.
Намери приятеля си, един сръчен часовникар.
— Добре дошъл, Арман! — каза часовникарят. — Зная, че идеш за парите. Извини ме, че не ти ги върнах навреме. Канех се всеки ден да те посетя, но все не ми остана време. Виж, приятелю, твоите пари са тук в чекмеджето, заедно със законната лихва. Ако ги беше вложил в спестовната каса, щеше да получиш три процента, а сега получаваш пет.
Едва сега часовникарят погледна Арман в лицето.
— По дяволите, ти изглеждаш, като че ли си пиянствал цяла нощ. Сигурно си болен, защото зная, че не принадлежиш към тези нехранимайковци, които се напиват и правят скандали нощно време из кръчмите. Приятелю, кажи ми какво ти е? Да не си попаднал в ръцете на някой комарджия?
Арман побледня още повече при тези думи. Устните му се раздвижиха. Нещастникът искаше да открие на приятеля си всичко, което му се случи през нощта. Ако беше направил това, приятелят му, без съмнение, щеше да му даде добър съвет и той навярно— нямаше да реши да замине за Америка.
Арман само взе тристата франка, а лихвата върна на часовникаря. После стисна ръката на приятеля си и напусна мълчаливо малкия магазин, където часовниците с тракането си сякаш му повтаряха:
— Арман, Арман, открий сърцето си на своя приятел и той ще ти помогне!-
Един час по-късно Арман Боне напусна Париж. Той се отправи за Хавър с твърдото намерение да замине със следващия параход за Америка.
В хавърското пристанище се намираше немският параход „Дания“, готов да тръгне за Америка. Тези параходи от линията Хамбург — Ню Йорк спираха редовно в Хавър и вземаха там френски пасажери, стоки и писма.
Арман се качи на палубата на „Дания“ със съкрушено сърце и насълзени очи, сви се в един ъгъл, покри с ръце лицето си и заплака.
Часът беше седем вечерта. Нощта бе простряла вече черните си криле върху големия Париж и забулваше блясъка и мизерията му. Пиер Натузиус и дъщеря му Лучия се намираха в домашната си библиотека и очакваха скъп гост — Пикар.
Младият полковник беше обещал на Лучия, че ще се ожени за нея, и изпълни точно обещанието си. Той се яви още към обяд при Натузиус и го помоли да му даде дъщеря си за жена. Старият нотариус знаеше, че дъщеря му Лучия таеше в сърцето си истинска и сърдечна любов към този мъж и затова се съгласи на драго сърце. Постави само едно условие — да отложи сватбата дотогава, докато се открие, че граф Естерхази е предател на Франция, а не капитан Алфред Драйфус Полковникът протегна десница, прие условието и си отиде.
Сега Лучия седеше с румено лице до огнището и гледаше замечтано пламъците. По бързия пулс на сърцето си тя усещаше най-добре, колко много обича Пикар и го очаква с нетърпение. Натузиус седеше до масата и четеше внимателно вестниците. Изведнъж той се обърна към дъщеря си:
— Лучия, знаеш ли какво четох в Колонския вестник?
— Не, тате, каква е новината?
— Колонският вестник потвърждава, че императорите Вилхелм, Франц-Йосиф, кралят Умберто и папа Леон са заявили официално, че капитан Драйфус е невинен.
