— От какво, кажи.

— Ще ми даде ли някой рибар лодката си. На мен, на една жена. Няма ли да се усъмни?

— Не се страхувай, ще се погрижа за това. Когато пристигнеш на пристанището, точно до самия бряг ще намериш малка колиба. В нея живее рибар със семейството си. Той е малко отнесен, но е много трудолюбив човек. Ще се обърнеш към него и ще го поздравиш от мен. Ще поискаш да ти даде лодката с окото.

— Лодка с око? Какво значи това?

— Нищо, любов моя — успокои я Естерхази усмихнато. — Това е парола, по която старият рибар ще разбере, че си изпратена от мен.

— Добре, ще се обърна към стария рибар. А после?

— А после… какъв въпрос. Нима не ме разбираш? Ще отидеш с детето навътре и ще се върнеш без него.

Ще го вземеш в ръцете си, ще го целунеш, а после ще го изтървеш във водата. Ще стане случайно нещастие.

— Случайно! Убийство!

— Не ще е първото, което лежи на съвестта ти, скъпа ми Помпадура — подсмя се иронично и жестоко Естерхази. — А сега не губи повече време. Остани с Бога и гледай да не изпуснеш влака. Имаш ли файтон на разположение?

— Ще поръчам да впрегнат конете.

— Тогава да не губим време в приказки — стана Естерхази. — Имам среща с Пати дьо Клам. Към два часа ще се върна, за да отведа циганката. Не заключвай спалнята си и дай поръчение на прислугата да не вижда и чува нищо от това, което ще стане в дома ти.

— Ще направя всичко според желанието ти, но целуни ме още веднъж, Естерхази.

— Ще те целуна повече, не само един път. Защо плачеш?

Едри сълзи се търкаляха по белязаното лице на госпожа Буланси.

— Не знам — прошепна тя, — но това пътуване до Хавър ме изпълва с трепет. Струва ми се, сякаш ще бъде последното ми пътуване и повече няма да те видя.

Черният майор я прегърна нежно.

— Върви, ти си дете — отговори той полусърдит. — Ще живеем щастливо, когато този камък не бъде между нас.

Естерхази посочи детето.

— А сега остани с Бога и бъди разумна — завърши решително той.

— Сбогом, Естерхази, сбогом!

Тя го стискаше в прегръдките си, сякаш не искаше да го пусне и го целуна страстно няколко пъти. Черният майор се освободи от нея най-после, сетне излезе.

Когато напусна къщата на госпожа Буланси и беше вече на улицата, той спря за момент, изтри потното си чело и запали цигара.

— По дяволите — измърмори, — тази двойна комедия здравата ме умори. Но не е лека работа да излъжеш две жени едновременно и да унищожиш и двете една чрез друга… Пати дьо Клам е прав. Трябва да се освободя от жените, с които досега съм имал връзки.

Макар че днес военният съд ме оправда, в Париж има стотици хиляди хора, които считат за предател мен, а не Драйфус. Ха-ха и тези стотици хиляди са прави. Ето защо трябва да бъда предпазлив повече от всеки друг път. А жените, особено когато обичат, никога не са предпазливи. Циганката трябва да изчезне, също и Помпадура. Е, поне сега съм сигурен, лодката с окото, която старият рибар ще й даде, ще свърши работа.

Черният майор се изсмя късо и продължи безгрижно пътя си на човек, който не е в състояние да убие даже и муха.

Всичко това се случи през същата нощ, в която Мъртвешката глава се беше промъкнал в къщата на госпожа Буланси. Читателят навярно си спомня как случайно слепецът откри дома на своята смъртна неприятелка. Неговата неугасима жажда за отмъщение го подтикна към смел и ужасен план. Той се скри в мазето на къщата с въже и с остър нож в ръката. Часовете минаваха бавно. Той седеше неподвижен в най-тъмния ъгъл на мазето. Фантазията му рисуваше с ярки краски картината на отмъщението. Този път мизерната жена не ще се отърве.

Той се промъкна по стълбите и се добра пипнешком до спалнята на Буланси. Насочи се към леглото и напипа в него женско тяло. Жената в леглото не се помръдна. Слепецът изтръпна. Нима природата го изпревари? Нима тя му отне тържеството на отмъщението? Беше ли тази жена умряла от естествена спокойна смърт? Но слава тебе, Господи, тя е жива. Той чувстваше дишането й, движението на гърдите й.

Слепецът вдигна ножа си и го заби в ръката й. Бликна топла кръв. Сега трябваше да се събуди. И наистина, тежкият сън, причинен от морфина, който притискаше като олово жената, се прекъсна от острата болка. Мелиора се пробуди. Опипа леглото и се огледа слисано наоколо. Сънуваше ли? На светлината на малката лампа, която Помпадура беше оставила върху масичката в спалнята, тя видя пред себе си страшен мъж. Едно чудовище с мъртвешка глава! С вдигнат нож човекът стоеше пред нея, издавайки дяволски тържествуващ смях.

Мелиора понечи да вика за помощ. Поиска да избяга от тази стая, от тази ужасна къща. Но ръката на слепеца се вдигна към шията й. С желязна прегръдка той притискаше гърлото й. Циганката не можа да издаде нито един звук. Тя бе обзета от ужас. И все пак чу думите на слепеца, произнесени с ярост:

— И слепите, госпожо, намират пътя, когато трябва да си отмъстят. Ти мислеше, че си защитена от мен, от човека, на когото отне светлината на очите и го изхвърли на улицата като играчка на децата… Ти мислеше, че няма да достигна до тази къща, която си купила с толкова грехове! Паднала жена, мизерница, загубена, сметта на жените, сега ще ти видя сметката. Наказанието ти ще бъде грозно! Ще изтръгна невярното ти сърце! А после ще го захвърля на улицата, както се изхвърля смет. Тук е твоят палач, който ще те заколи като добиче…

Слепият блъсна силно Мелиора на възглавниците и задърпа покривката. Когато усети, че е облечена, със свободната си ръка, защото с другата я държеше за гърлото, той разкъса дрехите й.

Слепецът пак взе ножа, който досега държеше между зъбите си.

— Проклетнице — изръмжа той, — дай ми сърцето си.

Той я удари с такава сила, сякаш искаше да строши желязна плоча. Ножът се заби в тялото на Мелиора. Кръвта бликна и опръска цялото лице на убиеца. Слепият нададе радостен вик и се залюля като опиянен от победата си.

Нещастницата, въпреки смъртоносната рана, която й бе нанесена, все пак има достатъчно сили да се възползва от този момент. Тя стана от леглото и се довлече до прозореца, оставяйки след себе си локва от кръв. Разби стъклото и нададе страшен вик за помощ. Той се разнесе зловещо сред нощната тишина. Но улицата беше пуста и безмълвна. Зад гърба си тя чу стъпките на сляпото чудовище. Ужас и отчаяние пронизаха мозъка й. Наклони се над прозореца. Един скок и Мелиора лежеше долу под прозореца…

— Господи, какво е това? Жена потънала в кръв.

— Страшно нещо, сякаш има дълбока рана. Двама мъже размениха тези думи с гласове, пълни с ужас. Те стояха изумени до треперещото тяло на циганката. Единият от тях каза:

— Моля ти се, помогни ми, княже Дубиски. Там в сянката се вижда пейка. Да поставим тази нещастница на пейката. Искам да видя дали може да й се помогне с нещо.

Мъжете вдигнаха Мелиора и внимателно я нагласиха върху пейката, която се виждаше накрая на парка до една лампа.

Оня, който бе назован „княз“ свали пардесюто си и го постла на пейката под главата на умиращата. Другият разглеждаше раната и опипваше пулса на Мелиора със сръчността на специалист.

— Докторе, има ли надежда? — запита князът.

— След няколко минути тази жена ще издъхне — отговори доктор Бургер. — Някой я е промушил дълбоко с нож и е разрязал по всяка вероятност стомаха, а като е паднала през прозореца, си е счупила гръбначния стълб. Погледнете я, княже, как ужасно страда горката.

Княз Дубиски се наведе над умиращата. Светлината на лампата падна върху бледото лице на жената. Унгарският княз се разтрепера, издавайки страшен вик.

— Господи, та това е Мелиора, циганката! Сякаш този вик върна съзнанието на нещастницата.

С полуугаснали очи тя се вгледа в княза.

— Стефане — прошепна тя с тих глас, — княже Стефан Дубиски, виждам те още веднъж…

— Да, аз съм, Мелиора — отвърна князът, — но кажи ми кой е убиецът ти?

— Господ ме наказа… Господ е справедлив!