Габриела също изгуби съзнание. Стаята бе изпълнена с ужасна миризма на газ. Предсмъртни хрипове изпълваха мрака. Вратата се разтвори. Появи се старо, разкривено от злобна насмешка лице и висок подигравателен смях заглуши хъркането на умиращите.

— Ето, залових ви! — изсъска андорската магьосница и влезе в стаята, облегната на тояга. През вратата, която бе оставила отворена, излетя смъртоносният газ. — Ей сега ще ви направя мои вечни слуги. Не желая вашата смърт! Ще трябва да станете мои роби и да вършите онова, което ви заповядам!

Тя излезе и се завърна след няколко минути, когато бе вече възможно да се диша безопасно в стаята. Тримата се намираха все още в безсъзнание. Магьосницата носеше в ръка затворен фенер, с който освети лицата на престъпниците.

— С право предполагах, че красивата Габриела ще си намери най-сръчните помощници — прошепна тя. — Ето, това е Председателя, много умна и хитра лисица, която играе голяма роля в парижкия престъпен свят, а този е Франсоа Леопарда, извънредно сръчно и силно момче, сигурно щях да издъхна в железните му ръце, ако не бях достатъчно умна да му предложа вместо моя собствен — гумен врат. Почакайте, мои деца, андорската магьосница ще ви дари ей сега по един вечен спомен!

Тя остави лампата, влезе в кухнята и извади от силния огън някакво желязо, което се разширяваше в единия край. Това беше печат, нажежен в огъня. Старата започна с Габриела. Тя хвана главата с прекрасните коси, наведе я напред и натисна силно печата върху гърба под рамото на младата жена. Сред смрадта на изгоряло човешко месо остана следният надпис: „Сложен при опит за убийство!“ Същият текст удари и по гърбовете на Председателя и на Леопарда.

Андорската магьосница, без да обръща внимание на миризмата се засмя весело, след като извърши отвратителната операция и започна да говори сама на себе си:

— Ето, свърших, отсега нататък сте вече мои роби, които ще крадат и убиват по моя заповед. Някой ден ще започна да заповядвам, а лукавият Председател и силният Леопард ще се видят принудени да се кланят пред моята воля! В случай, че се противопоставят на заповедите ми, ще е достатъчно да кажа на полицията само една-единствена дума и тя ще намери доказателството за днешната нощ върху гърбовете им. Хаха, андорската магьосница ще стане кралица на парижките престъпници и ще командва, колкото и да е стара и слаба, цяла армия храбри и смели мъже, които ще спечелят огромни богатства за нея!

Алчното лице на старата се изкриви от злоба. Тя сипа в устата на всеки от тримата някакво средство за съживяване и се качи спокойно на горния етаж, за да легне да спи, без да погледне повече жертвите си…

Рано сутринта пръв се събуди Председателя. Той разтвори очи, изтегна вкамененото си тяло и се изправи бавно, като човек, който е пил доста много миналата нощ и не може още да се държи на краката си. Избърса очилата си и се огледа учуден в малката стая.

— Сигурен съм, че не е било сън, нито пък се намирам на оня свят, остава само да дойда до заключение, че старата магьосница не е искала нашата смърт, а ни е изиграла по друг начин.

Той отиде при другите двама и погледът му се спря върху голия гръб на Габриела.

— По дяволите, какво значи това? — изрече той глухо. — Украсили са с доста странен надпис гърба на красивата Габриела: „Сложен при опит за убийство!…“ Да не би…хм, и моят гръб ме смъди на същото място… Ха-ха, снабдили са и Леопарда с подобна визитна картичка!… Белязали са ни за цял живот! Сега разбрах намеренията на андорската магьосница… Тя е направила от нас нейни роби, нейни послушни слуги, и то само защото няма да можем да отречем престъплението си от тази нощ, поради доказателството, което ще носим вечно на гърба си!

Той разтърси Габриела и Франсоа, напръска ги със студена вода, която намери в една кана и, им помогна да се освободят от оловния сън. Нито дума не каза обаче за думите, които бе прочел на гърбовете им. Престъпниците намериха вратата отворена и излязоха облекчени на улицата.

— Мисията ни не успя — рече Председателя. — Надявам се, обаче, че Габриела Пей няма да ни остави да си ходим със съвсем празни ръце!

Тя извади малка кесия и даде на всеки по няколко жълтици. После се качи във файтон и потегли за дома си.

Естерхази бе прекарал нощта пред писалището си. Той скочи, когато любовницата му влезе и я запита с треперещ от вълнение глас:

— Донесе ли ми обещаните трийсет хилядарки? У теб ли са?

Габриела, която бе смъртнобледа, се отпусна изтощена в едно кресло:

— Връщам се с празни ръце. Опитът, който направих, за да ти набавя пари, излезе несполучливи едва не го заплатих със собствения си живот!

Черният майор застина отчаян пред нея.

— Нищо ли не донесе? — изтръгна се от разтрепераните му устни. — Нищо?… Загубен съм!…

На същия ден към обяд в една стая на генералния щаб се срещнаха Пати дьо Клам, полковник Анри и майор Естерхази. Завесите на широките прозорци бяха така плътно спуснати, че нито един слънчев лъч не можеше да проникне в широкото, но не и приятно помещение. Вратата беше заключена отвътре.

Пати дьо Клам бе седнал пред писалището, Анри до него, Естерхази пък се разхождаше, очевидно разтревожен, из стаята.

— Обясних ви вече най-подробно, какво е положението, приятели мои — рече черният майор. — Известно ви е, че трябва да заплатя тридесет хиляди франка и че в случай на неплащане от моя страна, Матийо Драйфус ще узнае такива неща за мене, че няма да унищожи само мене, но и вас… Посъветвайте ме, помогнете ми! Не можете ли да ми препоръчате в цял Париж един лихвар, който да ми отпусне тази сума срещу една моя полица? — Двамата офицери се спогледаха мълчаливо и притеснено. Пати дьо Клам, дъвчейки пурата си, присви малките си остри очи, което правеше обикновено когато размишляваше усилено.

— Относно мен, мога да кажа — започна той след кратка пауза, — че ми е напълно невъзможно да намеря дори пет хиляди франка. Както ви е известно, завися повече или по-малко от моя братовчед, военния министър Кавейнак и макар че той е приказно богат, се държи с мене доста хладно, когато стане дума за пари. Обаче сега бих събудил съмнението му с една молба за каквато и да е сума. Преди няколко дни ми каза, че го компрометирало недостойното държание на един негов офицер пред камарата и че именно в това време било нужно да се наблюдава личният морал на военните.

— А вие, Анри? — обърна се Естерхази умолително към полковника.

— Драги графе — му отвърна Анри и стана, — аз живея доста мизерен живот въпреки високата си длъжност. От мене се изисква да имам известен външен блясък, а това не е възможно с моята заплата, някакви си десет хиляди франка годишно. Освен това за мен са се залепили многобройни роднини, които ми пишат просешки писма от родното ми място, а аз съм длъжен да им помагам, за да не ме потърсят тези бедняци някой ден в Париж.

— Добрият Анри говори за родителите си — забеляза иронично Пати дьо Клам. — Прав е, не бива ония бедни селяни от село Пани да го потърсят някой ден в Париж…

— Шегувате се твърде горчиво, драги Пати — прекъсна го Анри нетърпеливо.

— Да, трябва да съжаляваме бедния полковник във всяко отношение — продължи с непоколебимо спокойствие Дьо Клам. — Особено пък сега, когато пресъхнаха добрите приходи от госпожа Турвил и се вижда принуден да прекарва с някакви си десет хиляди франка. Това е доста печално…

— Моля ви се, драги Пати, няма да направим нищо, ако продължавате с басните си — измънка Естерхази. — Положението е много сериозно. Трябва да ми се набавят тези пари, за да не могат да ни победят Матийо Драйфус и приятелите му.

— Това няма да го бъде — прекъсна го спокойно Пати дьо Клам и поглади малките си черни мустачки.

— Какво? Да не би да сте измислили средство, за да ме спасите?

— Да, драги Естерхази, вдругиден вечерта не само ще бъдете собственик на тридесет хиляди франка, но ние тримата ще си поделим и други седемдесет хилядарки.