Равелак беше убеден, че кулата е обитавана от духове. В началото още не беше събрал достатъчно доказателства за съществуването им, пък и злодеят не беше толкова суеверен. Но това, което му се случи през последните осем дни в кулата, би накарало всеки разумен човек да повярва в привидения.

Духовете вече започнаха да се явяват. От радост, че капитан Драйфус е предаден в ръцете му, Равелак изпи няколко шишета вино, след което пиян се тръшна облечен на кревата. Внезапно му се стори като че ли бяла сянка се появи до него и опипа с ръка лицето му. После тя излезе неусетно от стаята му.

От една страна пиянството му, а от друга страна — страхът, не му позволиха да преследва бялото привидение. Равелак не знаеше какво бе виното, което му беше изпратил губернаторът на Каена. По вкус то беше превъзходно, но щом изпи половин шише, главата му натежа. Той се чувстваше уморен и когато задремеше на леглото или на някой стол, бялото привидение се явяваше и правеше разни пакости като с особена охота бъркаше в шкафа, в който той пазеше храната. Всеки път то вземаше нещо от там, което Равелак забелязваше веднага, щом се събудеше от дрямката си. Привидението му вземаше ту хляба, ту печеното месо или варените яйца, а понякога и цигарите. От ден на ден работата ставаше все по-неприятна за Равелак. Той започна да се съмнява във всичко и претърси цялата кула от платформата до зимника, но напразно. Не откри никаква човешка следа.

След няколко дни Равелак направи страшно откритие. Той беше взел две шишета вино с намерение да ги изпие, преди да си легне. Но когато ги разгледа внимателно, забеляза, че запушалките им не са в ред. Те бяха отворени и после отново затиснати в гърлата на шишетата, но не както ги запушваше машината на губернатора. В ума му се роди страшна мисъл. Дали това не бе някакво приспивателно средство? Той размисли и реши да открие тайната. Не вкуси нито капка вино, но когато наближи единадесет часа, се облегна на леглото и се престори на заспал. Злодеят не трябваше да чака дълго. Точно в единадесет часа вратата се отвори и на прага се яви бялото видение. През полузатворените си очи Равелак видя, че видението е младо, красиво момиче. В гърдите на злодея отново се породи предишната му страст и той едва се въздържа. Равелак наблюдаваше видението докато то се отправи към шкафа и го отвори. Извади копринена кесия от джоба си и я напълни с хляб и печена риба, която беше си приготвил за закуска. След това затвори вратата и тръгна обратно. Щом премина през прага, червенокосият скочи. Той събу ботушите си и тръгна след сянката. Всичко му бе станало ясно, но искаше да се убеди, че съмненията му са основателни. Момичето не можеше да бъде никой друг освен Йоланта, сляпата внучка на неговия предшественик. Той си спомни, че когато арестуваха Дакоста, никъде не намериха момичето. Очевидно, то се беше скрило в кулата и въпреки грижливия обиск не беше го открил. Но сляпата не можеше да изяжда толкова храна. Тя навярно я вземаше за пленниците, които се намираха във водния гроб.

Сляпата заслиза уверено по стълбите. Йоланта беше стигнала вратата, която водеше към водния трап. Тя не предчувстваше опасността, в която се намираше. Наведе се, извади голям ключ и я отключи. В минутата, когато стъпи на първото стъпало, две силни ръце обгърнаха снагата й. Тя бе вдигната,и в следната минута се намираше при вратата на кулата. Едно тежко тяло лежеше върху нейното, а ръцете й бяха стиснати в железни клещи. Нещастното момиче не виждаше кой е нападателят й, но въпреки това го позна.

Йоланта знаеше, че е попаднала в ръцете на оня злодей, за когото Драйфус й беше разказал, че целувал жени и ги убивал. Нещастното момиче дочу грозен смях.

— Красавице, сега си моя. Ще те прегърна и целувам, докато те удуша.

Отвратителните му устни се впиха така силно в нейните, че тя почувства как се задушава. Сляпата се помъчи да се отърве от прегръдките на убиеца и успя. Злодеят побесня от това, че една слаба жена му се противопоставя. Той разкъса дрехите на момичето и се опита с треперещи ръце да го притисне към лицето си. Вече не беше човек, а животно, което искаше да задоволи само страстта си. Йоланта разбра, че няколко минути я делят от момента, когато ще бъде обезчестена. Тя извика за помощ, но виковете й прозвучаха страшно в пустата, самотна кула.

; — Драйфус, капитан Драйфус, помощ… Боже всевишни, загубена съм. Намирам се в ръцете на убиеца от Париж!

— Йоланта, Боже мой, Йоланта — отговори отдалече капитанът, — убиват те, а аз не мога да те спася. Йоланта, Йоланта!

Сега сляпата нададе продължителен вик.

— Милост, Равелак, милост!

— Ах, ти ме познаваш? Тогава непременно ще умреш.

До капитан Драйфус, който от вълнение беше почти полудял, достигна глухо стенание. Навярно горе се бе случило нещо страшно.

Внезапно звънецът иззвъня. Пред вратата на кулата се дочуха гласове и в следващата минута екна вик:

— Отворете! Губернаторът иска да влезе.

Равелак скочи и се огледа смутен. Изглежда, не знаеше какво да прави. Злодеят погледна още веднъж красивото, сляпо момиче, което лежеше в краката му. После отиде до вратата и я отвори.

Губернаторът, придружен от няколко войници, влезе. Равелак се поклони и каза:

— Господин губернатор, тук всичко е наред. Пленниците се намират във водния гроб. Няма съмнение, че вие дойдохте да се уверите, че заповедите ви са били точно изпълнявани.

Грефин погледна хладнокръвно червенокосия изрод.

— Добре — каза той. — Сега ще узнаете и защо съм дошъл. Господине, как ви беше името. Злодеят трепна и остана смаян.

— Как се казвам ли? — продума той. — Господин губернаторе, вярвам, че сте забравили името ми. Аз се казвам… аз се казвам Жак и съм покорният ви слуга.

— Казахте ми, че името ви било Жак — викна Грефин ядосано. — Но в действителност се казвате съвсем другояче. Вие сте убиецът Равелак!

От гърдите на злодея се изтръгна страшен вик. Той трябваше да се опре на стената, за да не падне от вълнение.

— Вие сте злодеят, когото търсят отдавна — продължи Грефин. — В Париж сте били осъден на смърт, но в последната минута сте успели да избягате. Сега присъдата ви ще бъде изпълнена. Оковете го!

Равелак изведнъж скочи и се спусна с неописуема бързина към стълбите нагоре. Намерението му беше да стигне на платформата и да се хвърли в морето. Макар че и тук го очакваше смъртта, поне имаше някаква надежда с плуване да стигне брега. Той бягаше като луд по стълбите, стигна до вратата, която за негово щастие беше отворена. Простря ръце, но внезапно духна силен вятър и тя се затвори. Равелак удари главата си в желязната врата, извика силно и припадна. В следната минута войниците се хвърлиха върху него и го оковаха.

— Така, подлецо — изръмжа Грефин. — Щом тръгне следващият параход, ще се върнеш в Париж Ти ме измами, но телеграмата, която пристигна от Франция, ми отвори очите.

— Губернатор Грефин, не се радвайте толкова рано — промълви злодеят. — Аз ви служих вярно и телеграмата, която получихте от Париж, ви помогна, за да ми дадете награда за вярната служба.

— Мълчи, куче!

— Сега ще мълча — отговори Равелак. — Но когато стигна в Париж и се изправя пред господа съдиите, тогава ще им разкажа целия ваш живот. Нека всеки узнае, че вие властвате във Френска Гвиана като паша и не напразно ви наричат кръвожадното куче на Каена.

Губернаторът прехапа устни. Заканите на Равелак го бяха стреснали. Но той все пак заповяда на войниците да отведат злодея. Равелак беше хвърлен в лодката.

За пазач на кулата губернаторът остави един стар подофицер.

Грефин вече се качваше в лодката, когато друга лодка, на която беше вдигнато правителственото знаме, се приближи към кулата. Грефин съгледа, че в нея се намира един чиновник от канцеларията му, който размахваше жълта хартия в ръцете си. Когато пристигнаха, чиновникът, след като поздрави чинно началника си, му предаде телеграма.

— Пристигнала е от Вашингтон — докладва той — и съдържа една заповед от Париж за Ваше превъзходителство.