— Какво ти е, мила Катерина? Не ти ли харесва тази история? Слушай по-нататък, тя става все по-интересна!
„Завързаха очите на акушерката и я заведоха в елегантно наредена спалня, където на легло лежеше млада жена, на която наближаваше родилният час.
Отвързаха очите на Карзинска, обаче тя не можеше да види красотата на пациентката си, тъй като лицето й беше покрито с копринена маска.
— Изпълнете задължението си — каза старият барон и излезе от стаята, без да види, че младата жена простира ръце към него.
Бяха изминали три часа, започнало бе да се зазорява, когато се чу силен вик, беше се родило момиченце. Акушерката го окъпа, облече го и го даде на младата майка, която го притисна към гърдите си и го намокри с горещите си сълзи.
Старият барон влезе в стаята. Той беше намръщен и много сериозен. Позвъни и слуга, облечен в казашки дрехи, влезе.
— Вече е време, доведете пленника!
Казакът излезе и скоро се върна, придружен от шестима души, които тласкаха млад, красив мъж, чиито крака бяха оковани.
— Михаил Панин — извика старият барон презрително. — Полски княз и разбойник, ти който си излъгал това младо същество, което ти е родило дъщеря. Нейното име ще е Наталка!
— Дете мое — извика вързаният, — и ти, мила ми жено, о, скъпи за мен същества, колко горещо ви обичам!
Нещастникът искаше да разкъса веригите и да се втурне към леглото, където младата жена държеше детето и плачеше, обаче не успя.“
— Какво ти стана, ти припадна — извика градоначалникът и напръска челото на жена си със студена вода, — свести се, няма да чуеш никога друг път толкова интересна история.
Катерина фон Ла Бриер отвори очите си.
— Продължете — каза тя тихо, — тази история ме интересува, не ще ви прекъсна вече, въпреки че не ми е добре. Четете!
— Радвам се, че те интересува — произнесе градоначалникът с презрителен поглед. — Ще продължа.
„Старият барон каза на пленника:
— Михаил Панин, вярвам, че искате да знаете какво ще стане с вашата дъщеря. Като неин дядо реших да я възпитам в онази среда, където ти се движеше с удоволствие.
Баронът позвъни пак. Една тайна врата се отвори и вътре влезе дрипав човек.
— Имам честта да ви запозная с княз Михаил Панин, полски мошеник, прочут разбойник и крадец — каза старият барон и след това посочи окъсания. — Този се казва Иван Бенковски, два пъти е осъждан за убийство, той е крадец, пияница и мним просяк, а освен това е чудесен мъж, затова съм го избрал за възпитател на малката Наталка.
Откъм леглото се чу силен вик, акушерката се наведе над лежащата, която бе изгубила съзнание.
Старият барон взе детето от копринените възглавнички и го подаде на Иван Бенковски, който го зави в един мръсен парцал.
Жестокият старец му даде кесия със златни монети и му каза:
— Махни се, подлецо, изнеси това петно на моя дом и я възпитай както ти пожелаеш.
Пленникът се разгневи, сред клетвите към жестокия старец бликнаха горчиви сълзи от очите му.
Баронът извади от джоба си запечатано писмо.
— Михаил Панин, ти си осъден на вечно заточение на остров Сахалин, където ще работиш тежка работа. Всяка година на 12 октомври ще ти удрят по двадесет и пет камшика, за да си спомняш за рождения ден на дъщеря си. Царят е подписал присъдата ти и ме задължи да я изпълня.
— Барон Острау, ние пак ще се видим — извика полякът, — аз няма да умра на остров Сахалин, ще се върна оттам, когато най-малко очакваш, за да ти отмъстя.“
— Това е цялата история — завърши градоначалникът, обаче има и една прибавка в края:
„Първо допълнение: Михаил Панин е избягал на 28 декември 1878 година от остров Сахалин и навярно се крие в Китай.
Второ допълнение: На 5 април 1880 година в полунощ, когато баронът се връща от клуба на милионерите към дома си, някой го удушил във файтона му. Убиецът е неизвестен. Кочияшът, по народност англичанин, е бил арестуван, обаче нямало никакви улики против него.
Трето допълнение: дъщерята на барон Острау, единствената наследница на това огромно богатство, след смъртта на баща си се преселила в Париж, където след две години се венчала за маркиз Фон Ла Бриер, френски аристократ, който заемал висок пост във френската полиция и имал бляскаво бъдеще.
Маркизът не знаел за отношенията на жена си с Михаил Панин.“
Нещастницата стана от канапето, протегна ръце към него и падна на пода като мълвеше:
— Чух историята на моя живот! Боже, мой небесни татко, защо ме събуди от сладкия сън? Не можаха ли крадците да ме убият в хладната гробница?
Маркиз Фон Ла Бриер се върна в кабинета си. При него бяха Гилберт и Питу, с който той разговаря дълго време.
Най-после им каза:
— Сега знаете, господа, какво искам от вас. Това момиче, което е било възпитано от онзи разбойник, навярно е в Париж. Желая да го намерите и да ми го предадете, ако ще да изгубя половината от богатството си.
18.
Това се случи на 7 декември 1894 година в пет часа сутринта. Злочестият затворник капитан Драйфус спеше дълбоко. Нещастникът не беше спал цяла нощ. Грозни мисли тормозеха душата му и страшни болки свиваха съкрушеното му сърце. Безжалостна треска изтощаваше силите му. Най-после сънят го завладя, той затвори уморените си клепачи едва на разсъмване.
Изведнъж здрава ръка го хвана и го разтърси. Драйфус се стресна и стана от леглото. Пред него стоеше сержант Жирардин.
— Драйфус, станете и се облечете. — заповяда сержантът.
— Какво има? — попита капитанът. — Не вярвам да е време за обяд. Ако се лъжа, оставете яденето и ми позволете да поспя още няколко часа, цяла нощ ме е тресло и не съм мигнал.
— Веднага се облечете — повтори Жирардин. — Ще видите какво има.
Лъч на радост и надежда светна пред нещастника. Колкото и радостна да беше тази надежда, той толкова се стресна, че трябваше да опре разтрепераното си тяло на стената.
— Какво ви стана? — запита Жирардин сърдито. — Вие сте блед като стена, а краката ви се разтрепериха като опашката на магаре!
Драйфус не отговори нищо, той падна на колене пред жестокия сержант. Нещастникът вдигна разтрепераните си ръце към безжалостния човек и му каза с ридаещ глас:
— Сержант Жирардин, ако имате сърце и сте поне малко милостив, ако вярвате в Бога и неговата милост, кажете ми истината!
— Какво, вие знаете, че ми е заповядано да не говоря с вас.
Драйфус не обърна внимание на думите му:
— Сержант Жирардин — каза той кротко, — нали дойдохте да ме освободите, да ме изведете на божието слънце, между хората?
— Без съмнение — отвърна Жирардин, — но… Затворникът прекъсна думата му, бедният крещеше от радост.
— Невинността ми излезе на бял свят — викаше той, докато сълзите му капеха, — най-после, най-после ще ме освободят и ще възвърнат честта ми. Следствените власти са се убедили, че капитан Алфред Драйфус не е подлец, нито шпионин, нито предател. Нали тази е причината, за да ме изведете от тази ужасна тъмница…
На света има хора, които са способни само да пакостят на другите. Към тези хора принадлежеше Жирардин.
— Щом го казвате вие, трябва да е истина — каза подлецът със злобна усмивка. — Надявам се, че не ще охкате дълго в тази пъклена дупка.
Драйфус извика и се строполи на леглото.
— Знаех, о, Боже, че не си ме забравил — каза той след минута с плач в гласа. — Ти чу горещите ми молитви и вразуми съдиите ми. Най-после се увериха, че съм невинен. Ще бъда свободен, свободен, ще видя пак моята Херманса, моето дете и брат си и ще бъда пак щастлив гражданин.
После се облече и се приготви за тръгване. Жирардин махна оковите му, хвана го за ръка и излязоха от килията.
Драйфус се обърна на прага, погледна още веднъж тъмницата и изрече високо:
— Прощавай ти, място на мъки и страдания. Дано никой невинен човек не пъшка вече между страшните ти зидове! Прощавай, място на мъки и страдания!
