Той скръсти ръце и се заразхожда из стаята.

— Много чудно, наистина — мърмореше си той. — Като видяла в църквата едно младо момиче, много се развълнувала и извикала: „Наталка, дете мое!“, после паднала полумъртва. Донесоха я вкъщи и лекарите ми казаха, че е починала. Аз искрено тъгувах за нея, защото я обичах и я погребах в семейната ни гробница. През същата нощ в гробницата се вмъкнали крадци и откраднали онази брошка, която жена ми пазеше като очите си и която носеше винаги на гърдите си. Изглежда, че тайната е във връзка с онази брошка. Ако е необходимо, ще пожертвам десет години от живота си, но ще открия тайната.

Не можаха да хванат крадците. Потрепервам, като си помисля, че ще вкарам в затвора тези подли души. Дали не са намерили при брошката още нещо, което да разбули тайната на моята жена? Тогава съм загубен. Ако семейната ми тайна попадне в ръцете на разбойниците и те я продадат на моите неприятели, с мене е свършено.

Силен шум се чу в съседната стая. Слугата отвори вратата и влезе.

— Пристигна — докладва запъхтян той.

Преди градоначалникът да беше отговорил, едни човек, облечен в прашни пътнически дрехи, влезе в стаята. Той изглежда не бе спал няколко нощи.

— Питу — посрещна го господин Фон Ла Бриел учудено, — най-после дойдохте!

— Господин началник — отвърна човекът в пътническите дрехи, който беше дребен, гърбав и по чертите му личеше, че е евреин, — без малко щяха да ме заточат в Сибир.

— Имахте, значи, неприятности в Петербург при изпълнението на заповедта ми — каза Фон Ла Бриер и заключи вратата, след като слугата излезе.

— Да — отвърна гърбавият Питу. — Затвориха ме в Петропавловската крепост и искаха да ме обесят.

— Но защо ви затвориха?

— За нищо. Присвоих една чужда книга. Той измъкна изпод палтото си дебела, подвързана в черно книга.

— Какво е това? — попита го Фон Ла Бриер и впери поглед в книгата.

— „Хроника на опетнените“, която откраднах от библиотеката на Петербургската полиция — пошепна гърбавият детектив.

— Чудо детектив сте вие — възкликна градоначалникът.

Господин Фон Ла Бриер постави ръката си върху дебелата книга, която Питу беше сложил на масата.

— „Хроника на опетнените?“ — запита с треперящ глас той. — Какво има в тази книга и какво отношение има към поръчката, с която ви изпратих в Русия?

— Разрешавате ли да говоря откровено? — запита гърбавият детектив.

— Говорете! Трябва да узная всичко. Беловласият мъж седна на намиращия се до писалището фотьойл и подпря с ръка главата си.

Питу доближи до него, хвърли един поглед на стаята, сякаш за да се увери, че са сами и започна.

— Поръчахте ми да изуча младините на вашата съпруга. За да се домогна до това, трябваше да се занимая със семейната история на бароните Фон Острау, живеещи в Лифландия. След дълго лутане, без да успея да узная нищо за Катерина фон Острау, аз се запознах с един съветник от петербургската полиция. Този мъж имаше три слабости, които особено много ми помогнаха: прахосница жена, седем деца и навикът да си попийва. Вие ми казахте, господин градоначалник, да не жаля парите и аз така и сторих.

Купувах на жена му копринени рокли, хранех,и обличах децата му и му давах възможност още от сутринта да се напива. С това, обаче, в края на краищата постигнах целта си. Съветникът ми каза, че в библиотеката на петербургската тайна полиция се намира едно съчинение от четиридесет ръкописни тома. То се нарича „Хроника на опетнените“. В него полицията е отбелязвала всички скандални истории, които от петдесет години насам са ставали в аристократичните семейства.

Петербургската полиция има нос, който всичко подушва — даже и най-скритото на света.

Скоро със съветника дойдохме до съгласие: две шепи злато, четири шишета шампанско и една нощ, за да ме заведе в библиотеката и да ми разреши да прочета книгата „Хроника на опетнените“.

Скоро намерих това, което търсех.

Това е тайнствена и трогателна история, главната роля в която играе младата баронеса Катерина фон Острау.

Градоначалникът скочи.

— Оставете — каза той на Питу, — не говорете за това, какво сте чели, и сам ще го намеря в книгата.

— Разрешете ми да продължа разказа си… Когато прелиствах „Хроника на опетнените“, съветникът се занимаваше с шишето с водка, която скоро му подейства. Достойният чиновник заспа. Няколко минути се колебах дали да взема цялата книга или да откъсна листа. После реших да я взема.

Скрих книгата под дрехата си и стигнах безопасно до Невския проспект, където скрих съкровището си, като го закопах до едно дърво.

Върнах се у дома, спах няколко часа, после станах и се приготвих за път, защото стоенето ми повече беше опасно и бързах час по-скоро да достигна до границата.

Току-що бях станал и някой потропа на вратата. Един полицейски агент и няколко стражари влязоха и ме закараха в Петропавловската крепост. Съобщиха ми, че не ще остана за дълго, а че в най-скоро време ще ме изпратят в Сибир или ще ме обесят, тъй като на сутринта намерили съветника в библиотеката пиян и той издал всичко.

— Как се отървахте? Питу се засмя.

— Преди няколко години бях в голямо затруднение и станах член на един таен нихилистически комитет в Париж, който имаше връзки с петербургските нихилисти. Научих имената на няколко лидери на нихилистите, видни петербургски граждани, в които полицията не се съмняваше, че са съзаклятници.

Помолих директора на петербургската полиция да ми разреши да поприказвам с него и тогава го запитах дали ще се съгласи да ме освободи, ако му предам седем най-опасни нихилисти.

Той се съгласи, полицията арестува седемте мои познати и намери достатъчно доказателства против тях. Осъдиха четиримата на обесване. А тримата заточиха в Сибир, а аз се разхождах свободен из улиците на Петербург. Изрових книгата си и избягах.

Питу млъкна. Градоначалникът взе от портфейла си десет банкноти по хиляда франка и ги даде на детектива си.

— Вземете това като награда за труда ви. Вие ще се грижите за моите лични работи, а аз ще се постарая да ви повишат.

— Благодаря ви — поклони се Питу, — но докато моят неприятел Гилберт е началник на тайната полиция, не се надявам да получа висок чин.

— Още ли завиждате на Гилберт? — запита градоначалникът. — Вие не можете да се търпите, но трябва да се сприятелите, защото и двамата сте ми необходими!

Питу се поклони вежливо.

— Идете в другата стая и почакайте заедно с Гилберт!

Като остана сам, господин Фон Ла Бриер отвори „Хроника на опетнените“ и започна да я прелиства, докато намери търсеното и започна да чете.

После стана, взе книгата под ръка и излезе от стаята и се запъти към онази част на двореца си, в която живееше жена му.

Катерина фон Ла Бриер, облечена в копринена рокля, беше седнала на едно канапе. Лицето й бе бледо.

Когато камериерката й съобщи, че е дошъл нейният мъж, тя се развълнува, обаче беше принудена да се усмихне, за да не проличи безпокойството й.

Градоначалникът целуна нежната ръка на жена си, на която още личеше раната на пръста, която Равелак бе нанесъл с ножа си, когато искаше да й вземе пръстена.

— Много се радвам, мила Катерина, като те виждам по-добре. Надявам се, че си забравила вече ужасната случка и вярвам, че ще бъда още много години щастлив с тебе.

— Бог е пожелал — отвърна жена му, — да възкръсна от мъртвите.

— Навярно дългът ти да ме направиш щастлив — каза на жена си и се усмихна иронично. — Позволи ми, мила Катерино, да ти прочета една интересна история, която случайно намерих в тази книга.

— Бъди така любезен — отвърна Катерина фон Ла Бриер.

Градоначалникът седна до нея.