Стъпките на генерала се отдалечиха и замряха по извитата стълба.

Клотилда изгуби и последната си надежда. Тя беше загубена, осъдена на мъчителна смърт в самотната килия на лудницата. В полусъзнание тя притисна обляното си в сълзи лице до студеното желязо на вратата. Баретката беше паднала от буйната й златочервена коса и се търкаляше в краката й. Самите й коси като слънчеви лъчи се спускаха по хубавите й рамене. Красивата жена плачеше. Тя оплакваше ужасната си съдба.

Изведнъж чу зад себе си тихи провлачени стъпки. Не посмя да се обърне, но почувства инстинктивно, че приближава нещо лошо. Каква страшна съдба! Сега тя се ужасяваше от човека, когото беше обичала повече от всичко. Странна мисъл мина през ума й. Когато двамата влюбени седят един до друг, притискат се нежно и си шепнат най-сладки думи, какво ли би станало, ако единият от тях внезапно полудее и се изправи пред другия с разкървавено лице и диво светещи очи? Дали това би издържала и най-горещата любов? Не би ли се дръпнала жената ужасена, не би ли избягал мъжът, когато види разкривеното от лудостта лице на многообичната дотогава жена?

Човек може да обича само човек. Когато той загуби човешкото у себе си, причинява отвращение и никаква любов колкото и голяма да е била тя, не може да противостои на основните природни закони! А Клотилда беше само жена, слаба жена, която не можеше да си представи своя любим без хубавата му външност.

Тя притисна още по-силно лицето си до желязната врата. Не искаше да види страшното, което се приближаваше. Изведнъж трепна. Студена като лед ръка погали бузите й. В следния момент копринената й коса беше навита около една мършава ръка и дръпната с неотразима сила. Клотилда падна с вик на пода. Лудият коленичи на гърдите й. Ръцете му обвиха врата й, като че ли искаха да я удушат. Кървава пяна се появи на устните му и ужасното привидение, което сякаш беше излязло от преизподнята, завика колкото можеше с пресипналия си глас.

— Хубава Клотилда, ти ме измами, ти трябва да умреш. Хаха, ти ще бъдеш най-хубавия труп, какъвто толкова отдавна търся. Моя мъртва Венера… най-сетне… най-сетне те намерих.

Лудият разкъса роклята на нещастницата и красивото й тяло се показа. Струваше й се, че ще умре от страх и срам…

Пред градските врати „Сен Дени“, там, където минаваше шосето за Версай, се намира на около половин час от града едно запустяло място. То е било купено от някакъв спекулант, навярно с намерение да го продаде след много години, когато цената му стане петдесет пъти по-голяма от оная, която беше платил за него. Засега, обаче, този празен парцел служеше за съвсем други цели. Парижкото общество, което се интересува от такива работи, го наричаше „място за дуелите“. Щом се обяви дуел, смята се за естествено той да стане на това място. И, действително, то е удобно за такива случаи. Преди всичко парижката полиция му обръща твърде малко внимание, защото смята, че колегите от Версай трябва да имат грижата за него. А Версайската полиция пък твърди, че мястото на дуелите е парижки район. Така че всъщност полицията не надзърта там. Освен това то се намира доста далеч от шосето, за да могат минувачите да виждат какво става там, но не е много далеч, така че ранените лесно могат да се отнесат до файтона.

През една мъглива зимна утрин на мястото на дуелите стояха двама увити в шуби мъже. Това бяха Естерхази и полковник Анри. Те разгледаха внимателно голямото празно пространство.

— Братовчед ми още го няма — каза Естерхази, като разкопча шубата си извади изпод нея един дълъг кожен калъф, — значи можем спокойно да си поприказваме, Анри.

— Да запалим по цигара — предложи полковникът. — Кучешки студ е, дано не ви замръзнат пръстите, драги Естерхази, когато ще трябва да кръстосвате рапирите с вашия противник.

Естерхази се изсмя късо.

— Ако ми замръзне дясната ръка, ще убия противника си с лявата, тъй като можете да бъдете сигурен, че ще го убия, драги мой. Този човек много ме обиди, той е твърде опасен не само за мен, но и за всички ни.

Полковникът поглади усмихнат гъстите си, тъмно-руси мустаци.

— В такъв случай трябваше да изберете друго средство, драги Естерхази, а не дуел. Дуелът — Анри сниши гласа си — е, малко ненадежден срещу един толкова опасен човек, като вашия братовчед Християн. Трябва да си служим с по-сигурни средства, за да го обезвредим веднъж завинаги.

Естерхази се усмихна отново. Няколко гарвана хвръкнаха, уплашени от присъствието на двамата мъже.

— Виждате ли тези птици — изсмя се черният майор, — те са предвестници на смъртта. Братовчед ми Християн няма да напусне жив това място!

След това той отвори черния калъф, който държеше в ръката си, и извади от него два италиански флорета.

— Вижте тази шпага — каза той, като подаде на Анри единия от тях. — Стоманата е гъвкава, острието е чудесно и въпреки това тя е напълно безопасна за противника.

— Не ми се вярва — възрази Анри. — Този флорет е доста остър и може да намуши човека като на шиш.

— Да, ако не беше пружината на дръжката — каза Естерхази тихо. — Той е като кинжалите на фокусниците, които си го забиват навсякъде по тялото, без да капне капка кръв, защото щом върхът на тази шпага се допре до твърд предмет, веднага влиза навътре в издълбаната дръжка. Затова ударът не причинява никакво нараняване. Тази шпага ще дам на братовчед си Християн. Тази тук е съвсем друга.

При тези думи черният майор извади втора шпага от кожения калъф:

— Погледнете сега. Но внимавайте да не се нараните, защото иначе сте загубен. Острието на тази шпага е отровно! Когато бях в Индия, взех от един изпаднал в нужда аптекар шишенце с много силна отрова, която обаче действа само ако влезе посредством рана в кръвта на човека. За всеки случай преди да тръгна насам, намазах върха на шпагата с онази отрова.

— Дявол да го вземе, вие сте опасен противник, Естерхази — възкликна Анри. — Ще трябва да се погрижа да останем винаги приятели и никога да не се изправяме един срещу друг на дуел.

— Доброволно ви поверих тази тайна, драги Анри, защото вие не можете да бъдете опасен за мен. Нали знаете — мълчанието почива на взаимност. Вие знаете за моите отровни шпаги, а пък аз знам за съмнителното заведение на улица „Росини“. Двете тайни са горе-долу еднакви по значение.

Анри само кимна с глава, като същевременно най-спокойно си запали втора цигара.

В този момент по шосето се зададоха двама мъже.

— Те са — пошепна Естерхази и бързо прибра двете шпаги в калъфа.

Скоро след това пристигна граф Християн Естерхази с доктор Бургер, когото водеше като секундант и същевременно като лекар.

Противниците не се поздравиха. Омразата от една страна и презрението от друга бяха твърде големи, за да могат да се спазят общоприетите норми на учтивост.

— Да започнем — каза късо и остро Бургер, като се обърна към полковника. — Вие сте обидената страна, имате право да изберете оръжие. Какво сте избрали?

— Шпаги — беше късият отговор.

— Добре, колко хода?

— Докато един от противниците стане неспособен за борба.

— Прието. Отбележете местата.

Анри взе черния калъф и отбеляза с две резки на земята местата на двамата противници.

— Само за да изпълня своя дълг задавам въпроса дали не е възможно помирение? — изрече доктор Бургер.

— Не — извикаха едновременно Християн и Естерхази.

— Добре, да започнем.

Естерхази свали шубата, а Християн палтото си.

— Бъдете тъй добър да си изберете шпага — каза Анри, като подаде на Християн калъфа с двете шпаги.

Но той беше сложил дръжката на безопасната шпага малко по-отгоре. И Християн, без да подозира нещо, взе определеното за него негодно оръжие.

— Да започнем — извика нетърпеливо черният майор. — Нямам време да се бавя заради такава дребна работа. Гладен съм, бързам да закуся.

— Господин майорът е много сигурен — забеляза доктор Бургер, като хвърли враждебен поглед върху Естерхази, — но още не се знае кой от двамата господа ще трябва да се откаже от закуската си.