— Още нещо, майсторе — каза той. — Как изглеждаше жената, бедна или богата, това може би сте забелязал от облеклото й?

— Точно не можах да определя. Беше облечена просто, а кесията й не беше пълна — това видях, когато ми плащаше надгробния камък. Случайно от кесията й падна записка. Непозната се наведе да я вдигне, но вятърът я духна и я отнесе на улицата.

— За Бога — извика тя, — донесете ми записката. Това е чек за сто хиляди франка, платими от английската банка.

Аз изтичах на улицата и вдигнах записката. Жената беше казала истината; записката бе чек от сто хиляди!

Непознатата ме чакаше пред магазина и аз й върнах чека. Като стар, опитен човек, я посъветвах да скрие тази ценна хартия в пазвата си или да я зашие някъде по дрехите си. Тя поблагодари и обеща, че ще послуша съвета ми, тъй като се страхувала от парижките нехранимайковци.

Матийо Драйфус остана учуден от разказа на стария каменоделец. Обзе го лошо предчувствие. Той веднага си спомни за пострадалата жена на парахода „Принц Уелски“.

— Не ви ли каза името си? — попита Матийо.

— Не, нищо не каза.

Матийо подаде ръка на стареца и напусна магазина.

Като излезе на улицата, той се качи на най-близкия файтон и заповяда на кочияша да го закара на новия мост.

Всяка вечер Матийо се срещаше на това място с детективката Алиса Тери, за да й съобщи резултатите от издирванията си.

Непрогледна мъгла забулваше гробищата „Пер Лашез“.

В тъмнината белите надгробни паметници блестяха, хладен ветрец подухваше и си играеше с клоните на дърветата, които украсяваха старите гробове.

Нищо не нарушаваше покоя на мъртвите.

Гробарят отдавна беше затворил вратите и ако някой искаше да влезе, трябваше да позвъни на големия звънец, който се намираше извън желязната ограда.

Светът на мъртвите бе отделен от света на живите.

Зад желязната ограда, недалеч от гробищата се пълнеха чашите на удоволствията, лудееха веселията. Там кипеше Париж, веселият, смеещият се Париж в разбунените вълни на развлеченията.

Тук нямаше наслаждения, нито веселия; тук нямаше възклицания и радост, но също нямаше мизерия и мъки, отчаяние и измама, каквато имаше там. Всичко беше преминало за тези, които почиваха тук. Те бяха на пуснали тялото, а душата — само ти, боже велики, знаеш, дали тя отлита в небесата…

Старият гробар на гробището „Пер Лашез“ седеше в топлата си стая, до огнището, където гореше силен огън. Господин Бибу, така се казваше той, пушеше лулата си и четеше стара книга, съдържанието на която знаеше вече наизуст, и от време на време отпиваше горещ пунш от голяма чаша. Той често поглеждаше към леглото, където госпожа Бибу отдавна си беше легнала.

— Нямаш ли друга работа, Бибу, та четеш книга — каза жена му, като подаде глава изпод завивката. Ще ме умориш с този си глас, човече!

— Това е занятието ми — отвърна гробарят и погледна към часовника на стената. — Няма още единадесет часа.

— Единадесет — смръщи се жена му. — Почтеният човек по това време трябва да е в леглото. Твоята професия те развали, Бибу, ти мислиш само за мъртвите, но не и за живите.

— Не се подигравай с професията ми! Аз съм необходим на мъртвите, а живите могат и без мен. Всички мъртви на „Пер Лашез“ са мои деца; аз ги пазя, аз ги наглеждам, за да не наруши никой покоя им. Трябва да отида да видя новата си покойница, която днес ми донесоха — жената на градоначалника на Париж, госпожа фон Ла Бриер.

— Да не си полудял, Бибу — надигна се вярната му съпруга. — Само да посмееш да отидеш… Календарът не показва, че вън има луна и трябва да е тъмно като в рог. Колкото за жената на градоначалника, кълна ти се, че тя не ще стане!

Бибу не отвърна нищо.

— Права си, Евелина — обади се той след малко и изпи останалия пунш. — Вън е студено и мъгливо, а в леглото е топло, затова предпочитам последното.

Казвайки това, той стана, съблече се и се канеше да си легне, когато необикновен шум го накара да се ослуша.

Някой похлопа на прозореца.

— Отворете, искаме да говорим с вас. Госпожа Бибу прошепна с дрезгав глас на мъжа си:

— Не отваряй. Може да са ти приготвили примка. Кой знае кой е.

— Глупости — вдигна рамене гробарят. — Хора, които желаят по това време да видят гроб, обикновено дават по някоя пара.

Въпреки думите на жена му, той отиде при прозореца и попита кой е.

— Аз и моята другарка искаме да видим гроба на едно дете. Отворете, старче, иначе ще ви се случи нещо лошо.

— Защо не дойдете през деня? — попита Бибу.

— Ние сме чужденци, днес пристигнахме в Париж и утре заран пак заминаваме. Вие ще спечелите няколко златни монети, а и няма да искаме нищо нередно.

— Идвам, почакайте!

Бибу се облече, обу високите си ботуши, запали фенера, взе големия ключ от стената и излезе. Хиляди проклятия го изпратиха изпод завивките на леглото. Старият не чуваше нищо. Когато се отнасяше до „мълчаливите му деца“, той не слушаше никого.

След няколко минути се върна в стаята, придружен от господин и дама. Нощните посетители на гробницата бяха Матийо Драйфус и Алиса Тери.

— Как се казва детето, чийто гроб искате да видите? — запита Бибу.

— Алфред Драйфус — отвърна Матийо. — Под това име е погребано детето на четвърти или пети този месец.

Гробарят взе една дебела книга и я отвори пред лампата. Той сложи големите си очила и почна да я прелиства.

— Да, вярно е — каза след малко, — Алфред Драйфус е погребан на 4 октомври 1894 година, отделение за деца, място де, гроб № 37.

— Заведете ни при този гроб — помоли Матийо и подаде три златни монети на стареца.

— Излезте вън и ме почакайте, след няколко минути ще дойда. — Матийо и Алиса излязоха пред вратата.

— Трябва да го накараме да ни разкаже — каза Матийо на детективката. — Не вярвам сам да го е погребал.

— Аз пък не вярвам — отвърна Алиса, — че майката е заминала, преди да са го погребали.

— Ако тя е същата — каза Матийо Драйфус, — за която си мисля, че е любовницата на брат ми и майка на детето, тогава тя е заминала на трети октомври заранта за Лондон, за да осребри чека от английската банка. По пътя съдбата хвърли жената в морето, аз я спасих и я заведох в една рибарска къща в Хастинг. Въпреки че знаеше, че след няколко дена ще се върна да й дам чека, тя е отпътувала.

— Не знаете ли накъде е заминала. Трябва да я потърсим — каза Алиса. — Любовницата на вашия брат може да направи важни разкрития. Не ви ли е чудно, че тя има чек от сто хиляди франка?

— Не ме учудва — отговори Матийо. — Мисля, че тези пари, които евреинът Соломон Дулсети е платил на банката „Пел и Сие“, а тя е английска банка, са от брат ми, който е искал с тях да се освободи от майката на незаконното си дете.

Детективката поклати глава.

— Жена, която оставя сто хиляди, не се отказва лесно от любовта си. Бих искала да поговорим с капитана.

— Това е най-доброто — въздъхна Матийо, — обаче да се влезе в затвора е невъзможно.

— Трябва да се измисли нещо — промълви Алиса Тери, — надявам се, че ще можем да поговорим с него за няколко минути.

— Ако успеете, госпожице Тери, ще ви смятам за ангел, но може да стане само тогава, когато тъмничните врати се отворят сами.

Матийо гледаше с възхищение Алиса, която също надникна в сивите очи на красивия мъж.

Гробарят излезе от къщата. Той носеше в едната си ръка запаления фенер, а в другата дебел бастун.

— Да вървим — каза той.

Матийо Драйфус хвана Алиса под ръка.

Пътят беше страшен и пуст. Те минаха покрай безброй гробове. Надгробните паметници се издигаха мрачно по местата си, а бръшлянът шумеше тайнствено и скръбно, когато роклята на Алиса се допираше до него. Ветрецът отчупваше по някое сухо клонче и го хвърляше пред краката на детективката.

Тримата се доближиха до онази част от гробището, където бяха детските гробове. Това бе голям парцел, който граничеше със семейните гробници на парижките аристократи и големци, чиито прадеди бяха запазили тези места за вечния си покой. Имаше прекрасни паметници, огромни мраморни плочи, пирамиди, обелиски. Някои от тези мълчаливи гробници бяха заградени със стени от карарски мрамор. Бръшлянът беше толкова гъсто обрасъл, че от него едва се виждаха белите камъни. Само входовете бяха свободни от растителност.