— Каква работа? Какво има?

— Театър на мъртвите — отвърна Мъртвешката глава засмяно.

— Намерихте някое тлъсто мъртвешко тяло? — запита евреинът и се разтрепера от нетърпение.

— Не ти ли стига трупът на съпругата на парижкия градоначалник?

Убиецът изръмжа наистина като куче и нищо не отговори.

Като чу това, Соломон Дулсети се промени. Евреинът изглеждаше като упоен. Мъртвешкото му тяло се стегна, зениците на очите му се разшириха, ръцете му се свиха като предните крака на диво животно, което иска да сграбчи плячката с острите си нокти. От устата му потече жълта лига, която покапа по брадата му.

— Ограбване на мъртъвци!

Тези думи оживяваха евреина и го хвърляха в животинска страст, а мизерната му душа се радваше.

Соломон Дулсети дълги години се занимаваше с тази мръсна работа. Както някои обичаха жените, други виното, трети — картите или лова, така страстно Соломон Дулсети обичаше да граби мъртвите и да осквернява гробовете им.

— Виждаш ли колко се радва старият евреин? — пошепна Мъртвешката глава на приятеля си Равелак. — Лошото е, че трябва да делим плячката с този ненаситен мошеник. Но какво да правим? Соломон е единственият вехтошар в Париж, който купува вещите на мъртвите. Останалите вехтошари са глупави и не смеят даже да се доближат до скъпоценностите, които вземаме от гробовете на мъртвите. Обаче старият ги купува на драго сърце и ги носи по цели дни в джобовете си. Изглежда, че нашият Соломон обича миризмата на мъртвите!

Даже разбойникът Равелак, като чу последните думи на приятеля си, се стресна от ужас.

— Умряла е жената на парижкия градоначалник — каза евреинът, като дойде на себе си.

— Да, госпожа Ла Бриер е починала и днес ще я погребват — отвърна Мъртвешката глава.

— Не се знае дали ще погребат мъртвата с нейните скъпоценности.

— Аз съм сигурен — отвърна мъжът на Помпадура.

— Откъде знаеш това, Мъртвешка главо?

— Бях в дома на парижкия градоначалник.

— Ти си бил в дома на всесилния?

— Да.

— Разкажи, как можа да отидеш там?

— Много лесно, облякох хубави дрехи, направих си чудесен татарски нос, представих се пред градоначалника и му казах, че съм председател на противоеврейския комитет. Той ме прие много учтиво и любезно и ме заведе при починалата си съпруга. Толкова майсторски се бях преоблякъл, че и ти, Соломоне, не можеше да ме познаеш.

— Видя ли добре, че мъртвата имаше скъпоценности?

— Скъпоценности? Скъпоценностите й струват повече от тридесет хиляди! Само брилянтената й брошка струва повече от двадесет хиляди, а имаше гривни, пръстени, обици!

— Стига, всичко разбрах — извика Дулсети с дрезгав глас. — В кои гробища ще я погребват?

— В „Пер Лашез“, в семейната гробница на Ла Бриер.

— От каква болест е умряла жената?

— Снощи била на църква. Там припаднала и внезапно починала. Навярно госпожа Ла Бриер е умряла от удар. Лежи, като че е заспала.

— Ние не ще я разбудим, ако тази нощ вземем дрехите и брилянтите — каза евреинът засмяно. — Приготви се, Мъртвешка главо, довечера около полунощ ще тръгнем по работа. Равелак ще ни придружи ли?

— Разбира се, сам не мога да разбия желязната гробница. Тази тежка работа ще я свърши червеното куче.

Равелак се разсмя с дрезгав глас. Двамата престъпници се сбогуваха с евреина, мушнаха се в шкафа и се пуснаха по тайната стълба. Соломон натисна пружината и книгите се издигнаха на предишните си места. После заключи внимателно вратата на шкафа.

Евреинът се отпусна на коженото канапе, насочи малките си блестящи очи към тавана и изрече:

— О, ти, бледо мъртвешко тяло, дай ми твоите скъпоценности! Аз трябва да ги притежавам. Това, което е принадлежало на гроба, дава здраве, то възвръща младостта, то е талисман, който продължава живота, а Соломон Дулсети иска да живее още стотина години, той иска да живее, докато светът стане на прах и пепел!

Матийо Драйфус беше напуснал отдавна улица „Мадон“ и вървеше към дома си. Той се спря на улица „Севастопол“, погледна в един голям магазин.

Това беше магазин на един каменоделец, който се занимаваше специално с изработване на надгробни камъни. В него имаше различни паметници от бял, червен и сив мрамор, издялани от майсторска ръка.

Красиви надгробни камъни за умрелите! Всичко?пи, което се четеше по бляскавата им повърхност, беше истина? Колко лицемерни думи и сълзи, колко лъжи и хубави фрази имаше по тях.

Матийо гледаше внимателно стария каменоделец, който довършваше един паметник от черен мрамор. Върхът му беше украсен с крилата богиня, в краката й се намираха палми и рози, а тя забулваше ридаеща образа си.

— За кого е този скъпоценен паметник — запита той стария майстор.

— Този чер мрамор, приятелю, е поръчан от парижкия градоначалник господин Ла Бриер. Днес погребаха жена му в гробищата „Пер Лашез“ и той ми поръча да приготвя един скъп паметник на неговата съпруга. Мъките по изгубената му красива жена са ужасни.

— Вие сте истински художник, майсторе. От всичките ви творби, които са в магазина, личи изкуството ви!

После той отиде към другите паметници, като ги разглеждаше с внимание.

Изведнъж Матийо изстена високо и майсторът се завтече при него изплашен.

— Какво ви е господине? — извика старецът. — Пребледнял сте повече от мрамора, а очите ви гледат така уплашено, като че виждате някакво видение. Болен ли сте или нещо се е случило?

Матийо посочи един малък и много прост надгробен камък, който се намираше в ъгъла на магазина. Върху него имаше надпис със златни букви:

Матийо остана обезумял от страх и ужас, като прочете тези трогателни и скръбни думи.

Значи, не бяха измислени думите на черния майор, които той беше пошепнал на бедната, нещастна Херманса! Значи, капитанът е имал тайни отношения с някоя нещастна жена, а плодът на тяхната любов е било онова момченце, пред чийто надгробен паметник стоеше той.

Слаба утеха блесна в натъженото сърце на Матийо. Според надписа покойното момченце се бе родило на 15 февруари 1891 година. Капитанът тогава още не беше женен! Грехът е бил сторен преди брака. Изглежда, че капитанът бе прекъснал отношенията с любовницата си преди още да се венчае с Херманса.

Черният майор беше излъгал, защото беше казал на Херманса, че мъжът й още поддържал отношения с любовницата си.

— Останах много изненадан — каза Матийо на каменоделеца, — като видях едно скъпо за мене име.

— Познавате ли детенцето, за което е определен този паметник — запита старият майстор и погледна съмнително Матийо, — или не знаехте, че е умряло?

— Кой е поръчал този надгробен камък?

— Това е дълга история. На втори октомври привечер една красива млада жена дойде в магазина ми. Тя беше разтревожена и плачеше. Поръча този паметник и ми продиктува хълцайки текста на надписа. Аз я посъветвах да промени съдържанието, но тя не ме изслуша, а ме пресече гневно: „Пишете, каквото ви казвам. Трябва да се издълбае в камъка, това, което подлецът е сторил с мене и моето дете. Може би после ще прибавя към надписа и следното: «Отмъщението на Бога е сполетяло предателя.»“ Не желаех да наскърбя още повече измъченото сърце на нещастната жена, затова си замълчах. Тя ми заплати колкото поисках и ми каза, че някой друг щял да ми съобщи къде ще бъде погребано детето. Помоли ме да почакам няколко дена, докато се върне от Лондон. Обаче оттогава не съм я виждал.

— Знаете ли къде е погребано детето?

— Няколко дни след това получих една записка, в която съобщаваха, че момчето Алфред Драйфус е погребано в гробището „Пер Лашез“ и че останалото мога да разбера от гробаря.

Матийо поблагодари на каменоделеца и си тръгна. Не беше стигнал обаче още вратата, когато се обърна: