— Няма ли някакво средство да се спаси нещастният? — плачеше Херманса.

— Не — отговори баронът. — Отровата сигурно е направена от менханиловата ябълка, която вирее по тези места. Плодовете на това дърво са жълти като злато, а листата му — червени. Но и листата са отровни. Птиците никога не кълват тези плодове и листа, които, хвърлени в реката, отравят рибите и жабите.

— Ще загубим нашия приятел — изхълца Херманса.

— Да, госпожо, клетникът скоро ще свърши, но въпреки това ще му сложа студен компрес на главата и ще му дам да пие лимонов сок. Може би поне ще се облекчат болките му.

Гласът на умиращия ставаше все по-слаб и по-неясен. Езикът му беше се подул и висеше навън от устата. Лицето му стана черно. Очите му се оцъклиха и гледаха неподвижно към естествения таван на пещерата.

Емил замоли Херманса да излезе от жилището — не искаше тя да стане свидетел на страшната смърт на принца. Устните на нещастника още един път се раздвижиха. Баронът се наведе и дочу последните думи на принц Людвиг Наполеон:

— Майко! Царю!

Тези две думи изразяваха всичко, което той обичаше и към което се стремеше през живота си. Умиращият се сепна още веднъж и сърцето му престана да бие. Френската република вече нямаше защо да се страхува от престолонаследника Наполеон.

Херманса се хвърли към мъртвото тяло на принца и горко и сърцераздирателно заплака… През скръбта по загиналия тя почувства цялата абсурдност на положението си. Млада, красива жена и млад мъж — сами на самотен остров, при това принудени по неволя да живеят в една пещера, застрашавани от тайнствен убиец. А ако са заставени години още да живеят заедно? Ще могат ли да устоят срещу похотта на плътта?

Младата жена обичаше силно нещастния си мъж и не можеше и да помисли за друг. Тя живееше к бълнуваше за Драйфус и често й се струваше, че се намира при него, въпреки че беше на хиляди мили далеч от него.

Херманса се страхуваше от барона. Дали може да обуздае младежката си кръв? Тя проливаше горещи сълзи и хълцания задавяха гърлото й.

Баронът разбра мъката й. Той хвана нежно ръката й и каза:

— Моля ви се, Херманса, погледнете ме, искам да ви кажа нещо. Знам какво мислите и чувствате в тази минута. Не се страхувайте, Херманса. Кълна ви се, че вашата чест ще бъде свята за мене, докато съм господар на душевните си сили. Вие сте хубава, Херманса, вие сте пленителна! Обаче сте жена на друг, жена на най-скъпия ми приятел. Ако аз отнема най-свидното му притежание, най-ценното му съкровище, щях да бъда мизерен крадец и разбойник и сам щях да се презирам. Херманса, аз съм кавалер и тача честта си повече, отколкото живота си. А дори да бяхте свободна, пак не бих могъл да ви поискам. Сърцето ми не е свободно, то принадлежи на друго същество — това, мисля, е най-добрата спирачка срещу всички нечисти щения на плътта ми. Аз обичам силно и сърдечно една девойка, на която ще остана верен до последния си дъх. Разбрахте ли сега защо не трябва да се боите от мене, макар и да съм млад, а вие да сте жена, която трябва да бъде обичана. Разбирате ли?…

— Разбирам ви — прошепна Херманса, — и зная, че мога да бъда спокойна.

Двамата стиснаха сърдечно ръцете си, като стари, добри и обичащи се другари.

През следните дни баронът взе няколко листа от направената хартия. После тръгна към морския бряг и хвана две патици, каквито имаше в изобилие и които прелитаха на изток.

Пикардин завърза по един лист за крака на всяка патица и ги пусна в присъствието на Херманса. Те хвръкнаха и се изгубиха по широкото, безкрайно море.

— Пътувайте щастливо, пратеници по въздуха — извика след тях баронът. — Кацнете на някой параход и съобщете на хората, че на този самотен остров се намират две същества, които очакват скорошно спасение. Пикардин беше изпратил по крилатите пратеници следните редове:

Когато на следната утрин Драйфус се събуди, почувства силна отпадналост на крайниците. Струваше му се, че тялото му е смазано. Клетият не можеше да хапне троха от дадения му хляб, защото чувстваше силно отвращение от храната. Болеше го глава, а ушите му бучаха, сякаш цял рой пчели се намираха в тях. Това бяха несъмнени признаци, че е болен, но въпреки това направи опит да излезе навън.

Но не отиде далече.

Той направи десет крачки и падна на земята. Не беше в състояние да стане и трябваше да се остави на съдбата, да чака върху горещите камъни, докато го вдигнат.

След малко дочу човешки стъпки, беше Ервин, с когото се бе запознал на острова предната нощ. Той идеше от извора и носеше вода. Като видя Драйфус да лежи на земята, веднага свали тежкия товар от гърба си и му се притече на помощ. Ервин вдигна болния и го изгледа.

— За Бога, приятелю, кажете ми какво ви стана?

— Мисля, че съм болен — отвърна с дрезгав глас Драйфус, — едва се държа на краката си и при това чувствам силно главоболие.

— Позволете ми да видя очите ви — каза загрижен Ервин.

Баронът внимателно повдигна клепачите му и разгледа очните ябълки.

— Очите са почнали да пожълтяват — констатира той. — Не чувствате ли горчивина в устата си, не ви ли е сух и тежък езикът?

Драйфус кимна утвърдително.

— Бедни приятелю — стисна ръката му Ервин, — вие ще се разболеете от тропическа треска. Бог да ви помогне да я прекарате.

— Опасна ли е тази болест? — запита Драйфус. — Кажете ми самата истина, моля ви.

— Тропическата треска е твърде опасна болест и в повечето случаи завършва фатално.

После Ервин се озърна на всички страни и като видя, че никой от пазачите не иде, бързо каза:

— Ала още по-страшен от треската е лекарят, който ще ви лекува.

— Лекарят ли?

— Този благороден лекар се казва Рохан. Ако изпиете лекарството, което ще ви даде — изгубен сте.

Като чу това, Драйфус се сепна. Беше му трудно да говори, ала той събра всички сили и продума:

— Толкова ли е голямо невежеството на този доктор, че лекарствата му убиват болните?

— Не, Рохан е зъл човек и съзнателно дава отрова на клетите заточеници!

— Значи той съзнателно ги умъртвява.

— Да.

— Но защо прави това? Каква полза има от това?

— Има. Ще ви обясня всичко.

Ервин повторно се огледа наоколо и като се увери, че са сами, продължи:

— Доктор Рохан, при всичката си злоба, е много учен човек или по-добре казано, учеността му е причина, за да стане лош и безсъвестен. Той можеше да бъде професор в някой френски университет. Името му е не само известно, но и прочуто сред медицинския свят. Въпреки това, обаче, предпочита да живее в Каена — на този ужасен и проклет кът на земята, като скромен лекар на заточениците.

— Но защо живее тук?

— Защото може да прави каквото си иска, и защото никой не се интересува дали те загиват от неговите лекарства. И всички, които този жесток лекар лекува — умират. Доктор Рохан е написал голям труд върху човешкото сърце и много по-добре познава устройството и болестите му, отколкото другите лекари. Неговите изследвания, не са свършили още. Жестокият човек има нужда от трупове и затова убива безжалостно затворниците в Каена, за да вземе сърцата им, преди да бъдат хвърлени на акулите, и по този начин да завърши изследванията си.

Драйфус потръпна от ужас. Значи нещастните затворници не бяха изложени само на лошия климат, но и на жестокия убиец, който като лекар трябваше да им дава помощ и утеха.

— Не може ли човек да откаже да вземе отровата? — запита загрижен той.

— Да, може, аз ще ви науча как. Когато лекарят ви даде шишенцето, вие го погледнете в очите и го хвърлете в краката му.