— Така е за жалост — кимна капитанът. — Болният е обитателят на шестата колиба, ако не се смята зданието за чиновниците. Защо искате да изоставим обитателя на седмата?

— Защото неговото присъствие ще ни навлече беда — отговори Ервин фон дер Халде. — Ако той се намира в нашата компания, ние не ще сме сигурни за минута.

— Кой е този човек, към когото нямаш никакво доверие?

— Това е американският убиец Холмс — отговори Ервин с тон, като че доверяваше някаква тайна.

Драйфус побледня.

— Това е невъзможно — избъбра той. — Американецът Холмс не може да се намира на Дяволския остров. Спомням си за неговата история и знам, че е най-страшният убиец на деветнадесети век. Знам също, че Холмс е един талантлив химик и е създал в Чикаго къща, която била снабдена с най-съвършени средства за убиване на хора. Той примамвал жертвите в дома си и ги поканвал в специално помещение. Стените, таванът и подът на тази стая били от желязо. При натискане на таен бутон се отваряли клапи, през които влизали смъртоносни газове в стаята. Тези газове имали свойството да разложат човешкото тяло. Само някои извънредно устойчиви кости не се разлагали. По този начин известният убиец от Чикаго е убил шейсет души. Къщата му, която и днес още се вижда в Чикаго, се нарича „кулата на Холмс“. Той посочвал на застрахователните дружества името на жертвите си и получавал парите, за които те били застраховани. Престъпникът сам се е уловил в клопката и го осъдили на смърт.

— Обесили го — додаде Ервин бързо, — и множеството хора, които са присъствали на екзекуцията, видели с очите си как тялото му се разтреперало и се изгубило през клапите в дълбочината. В Америка обесването става по следния начин. Осъденият стъпва на железен под, който се намира над дълбока изба. Прехвърлят въжето през врата му, обаче примката остава хлабава. Палачът натиска една ръчка и железният под се изтегля под краката на осъдения. Той пада в бездната и остава да виси на двадесет стъпки височина от дъното на избата. При това примката се стяга силно и прекъсва вратните жили на обесения.

— Това е така — съгласи се Драйфус, — американците бесят по този начин. Така обесиха и Холмс. За това е невъзможно той да се намира сега на Дяволския остров.

— При екзекуцията на този убиец въжето се скъсва — обясни Ервин, — и са го намерили жив в избата на наказателното заведение. Той се отървал само с леки наранявания. Според американските закони екзекуцията не се повтаря, щом не излезе сполучлива. Ще повярвате ли сега, че Холмс е жив?

— Да, приятелю, но как е дошъл този престъпник тук, в тази френска колония?

— Съединените щати — отвърна любимият на Одета, — въпреки че са голяма държава, нямат такова място на страданието. Президентът Кливланд, който беше тогава в Белия дом във Вашингтон, отправи молба до Париж да разрешат да изпратят този престъпник в Каена. Французите с готовност изпълниха това негово желание, още повече, че две французойки бяха убити от ръцете на Холмс. Кажете сега, капитан Драйфус, можем ли да освободим този изверг от справедливото наказание?

— Не — смръщи се капитанът, — това няма да направим. Но, за да бъдем справедливи, трябва всички да се съберем и да обясним, защото сме попаднали тук.

— Добре — съгласи се Ервин и стана. — Нека всеки разкаже на другарите си историята на живота и страданията си. Да вървим! Кубинецът Легуве, младият Антонио и сакатият Мирович ни чакат в пещерата!

Тримата се запътиха мълчаливи към събранието на затворниците.

Няколко седмици след отплаването на „Бригита“, Матийо Драйфус се завърна тъжен в Париж и се отдаде на работата си със стръвта на човек, който иска да забрави неприятностите си. Последното известие от Алиса беше от деня, когато е била край най-западната точка на Великобритания. Американката известяваше, че всичко на борда е добре и че се отправят към Атлантическия океан.

Оттогава бяха изминали три седмици. На 13 май Матийо не знаеше вече нищо за участта на парахода и неговия комендант. Не можеше и да очаква известие. Параходът плаваше сред безкрайния океан и Алиса не можеше да изпрати никакво писмо. Имаше само надежда, че „Бригита“ може да срещне параход, пътуващ за Европа, и по него да изпрати писмо. Понеже „Бригита“ не се движеше по оживените пътища на Трансатлантическите линии, а пътуваше в южна посока, беше нищожна надеждата да срещне кораб и Матийо трябваше да се примири с мисълта, че ще минат месеци, докато получи писмо от Алиса.

Сега, когато американката беше далеч, Матийо Драйфус чувстваше колко привързан беше към тази привлекателна, смела и интелигентна жена. Той се чувстваше самотен. Тези, които обичаше, брат си Алфред, Херманса, Алиса, тези, които бяха радостта на живота му, бяха далеч от него, едничката му утеха беше Андре.

Той го обсипваше с любов и грижи. По цели часове се занимаваше с него и се удивляваше от умните думи, които малкият произнасяше. Страхуваше се да не му отнемат това дете — повереното му съкровище. Матийо не се плашеше, че това може да се извърши, тъй като малкият беше непрестанно заобиколен от верни слуги и от леля Ерика. Братът на капитана потреперваше, като си помислеше, че детето може да се разболее и да умре.

Домашният лекар често преглеждаше Андре и уверяваше, че малкият е здрав, само че е малко блед, понеже не излиза често на въздух. Този лекар беше привърженик на модерната медицина, чийто девиз беше: „Да се премахнат всички лекарства, водата и въздухът лекуват човека!“

Този млад лекар се казваше Хайнрих Бургер, същият, който спаси Павловна от наглите погледи на студентите и който изпитваше голяма симпатия към момичето.

Днес, малко преди закуска, доктор Хайнрих Бургер беше в дома на Матийо Драйфус. Тръгваше си и държеше шапката си в ръка.

— Не се бавете, господин Драйфус — каза той на Матийо, който стоеше сред стаята с леля Ерика. — Времето е чудесно, такъв хубав майски ден не сме имали още тази година. Впрегнете конете и идете с Андре на разходка извън града или в Булонската гора, където малкият може да се надиша на чист въздух. След това младият лекар излезе. Матийо позвъни и старият Мишонет се появи.

— Впрегнете конете, Мишонет. Ще отидем на разходка с открития файтон.

— Слушам, господин Драйфус — застана мирно старият войник, — нали ви казах, че постоянното стоене вкъщи не е добро за бъдещия бригаден генерал.

— Ще дойдете ли с нас? — запита Матийо леля Ерика, като останаха сами.

Тя поклати белокосата си глава:

— Имам да пиша няколко важни писма, затова ще ме извиниш, Матийо. Но пък не искам да оставя Андре, без да го придружава жена, затова те моля гувернантката да дойде с вас.

— Госпожица Жоржина ли?

— Да, ей сега ще я повикам.

— Почакай малко. Доволна ли си от това момиче?

— Напълно съм доволна — похвали я старата Ерика. — Мога с гордост да кажа, че предположението ми се сбъдна. Аз нямам добро мнение за нашите парижанки. Те мислят само за контене, за танци и за удоволствия. Но Жоржина, дъщерята на един прост наемател от Белмари, има добро сърце и работи повече, отколкото десет парижанки.

— Спечелила ли е любовта на малкия?

— Андре е много привързан към нея. И тя също се стреми да угоди на детето и да го учи на добро. Само едно…

— Какво?

— Нещо, което се отнася лично до нея. Тя е много често тъжна и щом се увери, че никой не я вижда, започва да плаче.

— Може би любовни грижи!

— Това е първото нещо, което един мъж си помисля, когато едно момиче плаче. Случаят не е такъв.

Леля Ерика излезе и остави Матийо потънал в мисли. Той отиде до прозореца и погледна на улицата, без да вижда какво става там. Мислеше за любимата си Алиса, макар че щеше да е по-добре, ако беше погледнал внимателно улицата. Тъкмо срещу къщата на Драйфус се разхождаше една стара просякиня. От време на време тя отиваше до ъгъла на улица „Фуршамбол“. Там стоеше малко човече, толкова малко, че всеки го поглеждаше. По лицето му се виждаше, че е на около дванадесет години, но по малкото му тяло, малките ръце и крака приличаше на четиригодишно. Беше джудже. То бе облечено в скъсани дрехи и имаше везани пантофи на краката. В ръцете си носеше кошница с букетчета от теменуги и неуморно молеше минувачите да купят. Щом дойдеше до него, старата просякиня пошепваше: „Още нищо не се вижда, стой на мястото си, Бижу“.