Всички бяха костюмирани, а музиката, която придружаваше шествието, привличаше тълпи хора на улиците, по които минаваше пъстрият керван. Привлечени от гледката бяха и двама мъже, единият от който приличаше на работник, а другият беше слаб, белокос и приличаше повече на изпаднал учен. Те се изправиха на един кръстопът, откъдето трябваше да мине шествието.

— Какво ще речеш, Леопард? — попита белокосият, който беше тъй нареченият Председател. — Да отидем ли тази вечер на цирк да се поразвлечем малко? То се видя, че в този скучен Версай няма да има много работа за нас. Вярно е, че не сме дошли тук да се забавляваме, а да работим и да открием възможност за тлъст обир, но както вече разбрах, хората тук са твърде недоверчиви, и затварят добре вратите си.

— Имаш право, Председателю — отговори Леопарда, — друго нещо са нашите лекомислени парижани, леки по характер, добродушни. Остава само да разтворят джобовете си и да ни кажат: Бръкнете и си вземете, каквото ви харесва.

 — Париж е светът — промърмори Председателя — и светът е Париж. Но тъй като сме вече тук, смятам да не се връщаме в Париж преди да сме видели цирка. Днес е първото представление, циркът ще бъде препълнен и кой знае дали в навалицата няма да пипнем нещичко. Ето ги, идат циркаджиите. Дявол да го вземе, какъв разкош: чудесни коне, хубави жени. Проклет да си, Леопард, какво те прихваща, ще ми счупиш ръката. От лицето на Леопарда беше изчезнала всичката кръв. С широко разтворени очи той гледаше най-хубавата и най-украсената кола, в която върху трон от цветя седеше Мадлен, облечена като царица на пантомимата. Разкошна рокля от бяла коприна, богато извезана със злато, обвиваше прелестното й моминско тяло. От раменете й се спускаше пурпурна мантия, а в тъмната й коса блестеше диадема.

В краката й, върху червена кадифена възглавница, седеше Латур/Благородните черти на лицето му бяха променени до неузнаваемост от дебелия пласт грим. Но под противната гримаса очите му гледаха Мадлен със светнал поглед, в който се четеше любовта му към нея, като че ли тя беше истинска царица, а не мизерна участничка в циркова пантомима.

— Председателю — промълви Леопард, — отвори си зъркелите и си дай малко труд да видиш хубаво през очилата какво има там. Познаваш ли онази жена?. Думата ми е за оная на трона, с короната на главата и с пурпурната мантия.

Въпреки високия си ръст, Председателя се изправи на пръсти, за да може да я види през главите на стоящите пред него и лицето му изведнъж доби израз на голямо удивление.

— Тя е! — пошепна той на младия престъпник. — Това е момичето, на което отнехме портфейла в Салпетриерата и което след това сложихме на релсите на железопътната линия Париж — Хавър.

— И което бързият влак не е сгазил — прибави тихо Леопарда. — С вързани ръце и крака я сложихме на релсите, така че не можеше да мръдне, а пък е още жива. Спасила се е по някакво чудо!

— Спасила се е за наше нещастие — допълни старият престъпник, — защото ако това момиче как се казваше то? Мадлен, се върне сега в Париж и съобщи в полицията за станалото в Салпетриерата, не само на Соления Жак, стопанина на нашето свърталище, ами и на всички ни работата е спукана.

— Тогава какво мислиш да правиш? Председателя започна да си намества очилата.

— Трябва да се опитаме отново да пипнем Мадлен — отговори той, — даже, ако е възможно, да я отвлечем още тази вечер от цирка.

— Полудял ли си — смая се Леопарда, — това е невъзможно!

— Няма невъзможни неща — отговори Председателя, — ако се постъпва с необходимата за целта хитрост. Тук наблизо има една кръчма. Да отидем там, да пийнем по една-две чашки и ще ти разправя моя план.

Двамата престъпници влязоха в кръчмата, а циркаджиите с украсените си коли, съпроводени от шумната музика, продължиха пътя си.

Публиката, която пълнеше улиците, поздравяваше възторжено групата и особено се радваше на милата красота на Мадлен, царицата на пантомимата.

Двамата престъпници се излъгаха в предположението, че само те са видели и познали Мадлен, а тя не ги е забелязала. Една щастлива случайност насочи погледа й върху заобикалящата ги тълпа точно на онова място, където стояха Председателя и Леопарда. Тя ги погледна и през съзнанието й като стрела мина мисълта, че там са двамата мъже, които я изведоха с файтон вън от Париж и с хладнокръвна жестокост й вързаха ръцете и краката и я поставиха на железопътните релси. Мадлен би разпознала двамата престъпници сред хиляди и хиляди мъже. Единият побелял, с остро, жълтеникаво лице, с изпъкнали скули, орлов нос и подло дебнещи през очилата очи, и другият — здравеняк, чието бледо, изморено от всякакви злоупотреби лице, заградено от къси бакенбарди, можеше да се сметне за красиво, но въпреки това за Мадлен то беше противно и отвратително.

Нещастната царица на пантомимата се разтрепера върху цветния си трон, когато сред празнично настроената тълпа съзря насочените към нея погледи на Леопарда и злобните очи на Председателя.

Тя тихо извика.

— Мадлен — изплашен я погледна клоунът Латур. — Мадлен, какво ви е, бледостта ви се познава въпреки грима, очите ви изразяват ужас, като че ли са видели нещо страшно?

И малкият Роберт, който, облечен в хубавата старинна носия на френски паж, седеше близо до Мадлен, нежно се притисна до нея и попита загрижено:

— Какво ти е, сестричке Мадлен? Мой добър ангел-пазител, какво ти се е случило, ти трепериш?

— Нищо, нищо! — промълви Мадлен. — Не сега, не тук. Когато отминем и се приберем в цирка, ще разкажа нещо на двама ви.

Латур едва дочака момента, когато колите се прибраха в двора на цирка и когато той, Мадлен и Роберт влязоха в малка стаичка, където обикновено артистите почиваха по време на репетициите. Той настоя Мадлен да му каже причината за своята уплаха.

— Вече не съм сигурна за живота си тук, във Версай — изрече момичето с треперещ глас. — Преследват ме, дошли са от Париж, за да ме пресрещнат и да ме премахнат преди да стигна до града. Разказах ви, Латур, също и на тебе, Роберт, за ония злодеи, които ме обраха в една съмнителна кръчма, в която попаднах по грешка, и които след това ме упоиха и искаха да ме убият, като ме сложиха на железопътните релси.

— О, тези разбойници — възкликна клоунът, като сви ръце в юмруци, а в очите му светнаха мълнии. — Само да ми паднат някога, ще отмъстя за вас, Мадлен.

— Тези именно престъпници са тук, аз ги видях! Тук, във Версай. Забелязах много добре, че погледите им са устремени към мене. Те ме гледаха толкова злобно, толкова отмъстително, че мога да очаквам най-лошото. Ще ме убият от страх да не ги издам на полицията.

— Ще ги изпреварим — реши Латур. — Да отидем веднага при полицейския комендант на Версай. Вие ще му разправите как стои работата и той ще ви бъде признателен, ако с това му помогнете да залови престъпници, които парижките му колеги не са успели да хванат.

— Той ще те опази, сестричке Мадлен — намеси се и Роберт, — но ако той не го направи — прибави момчето с мъжка решителност, — аз няма нито за момент да се отделям от тебе. Пък и добрият Латур ще помогне да те браним от убийците.

— Да, така ще направим — остана непреклонен клоунът, — и тежко на престъпниците, ако ни паднат в ръцете. Ще спестим работата на гилотината.

Латур се оттегли и докато Мадлен се преоблече в скромно градско облекло, клоунът от своя страна съблече шарените си дрехи, изтри грима от лицето си и облече елегантен костюм, който не би посрамил и най-високопоставен господин.

След това Мадлен, придружена от него, отиде при полицейския комендант, който веднага ги прие. И Роберт беше дошъл с тях, но остана да ги чака долу при вратата, защото се страхуваше от евентуални въпроси.

Полицейският комендант изслуша с растящ интерес разказа на Мадлен и когато тя свърши и му описа подробно външността на престъпниците, той отвори една дебела книга, в която се намираха стотици фотографии.

— Вие казахте, че единият от тях е белокос, с очила — обърна се той към момичето, — този ли е?